Константин Щъркелов: Памет и българщина

България е страна на велики творци, които, въпреки своите заслуги, често са оставяни в сянка от историческите обстоятелства и общественото безразличие. Един такъв пример е ненадминатият акварелист Константин Щъркелов, когото с право можем да наречем "царя на акварела". Роден и израснал в град София, Щъркелов е не просто художник, а културен символ на една изключителна епоха. Неговото творчество и живот са белязани от блясък, драматизъм и несправедливост, които отразяват сложната съдба на България през XX век.

Животът на Щъркелов: Творец и страдалец

Константин Щъркелов, роден през 1889 г., е художник, чиято четка улавя българската природа с неподражаема красота. Той създава пейзажи, които сякаш дишат с душата на България. Но след 1944 г. съдбата му претърпява драстична промяна. Репресиран от режима на БКП, изключен от редиците на Съюза на българските художници, изселен във Варна и дори хвърлен за 5-6 месеца без да му бъде повдигнато никакво обвинение в Централния софийски затвор, мъченикът Щъркелов става жертва на политическите предразсъдъци на своето време. Той е обявен за „буржоазен художник“ и „царски любимец“, а творчеството му – за „чуждо на прогресивните идеи“. Тези трагични обстоятелства разкриват болезнената действителност на едно общество, което предпочита да заличи, вместо да почете заслугите на своите велики синове.

Защо паметта е важна?

Възпитанието на един народ започва с почитта към собственото му минало. Щъркелов е не просто художник, а символ на българския дух, олицетворяващ красотата на природата и несломимостта на творческата воля. Липсата на обществени инициативи, които да увековечат неговото име в столицата, е тревожен сигнал за духовния упадък и забрава, които заплашват българската културна идентичност. В град, където читалища, училища или метростанции носят имена на чужди или спорни фигури, отсъствието на Константин Щъркелов е не само несправедливост, но и морален пропуск.

Българщината в контекста на паметта

Нашата критика е насочена към нещо по-дълбоко от липсата на признание – тя е апел към възраждане на националната памет. Българщината, така както я разбираме, не е просто историческо наследство, а активна етична категория. Тя изисква от нас да пазим и почитаме заслугите на онези, които са оформили националното ни съзнание. Паметта е дълг, но и право на всяко поколение, защото без нея сме обречени да се превърнем в „робско племе“ или „прост народ“, както тревожно отбелязват наши и чужди мислители.

Какво да направим?

Паметта за Константин Щъркелов трябва да бъде възродена и съхранена. Дали сме били прави, само времето ще покаже, но – една метростанция и читалище в ж.к. Изток и Националната галерия, носещи неговото име, биха били прекрасно начало на тази дължима почит. Защото истинският успех ще бъде възраждането на духа, който той олицетворява – един дух на красота, стойност и българщина. Нека примерът на Щъркелов ни вдъхнови да преосмислим мястото на културната памет в нашето общество и да се борим за нея с волята, която един народ заслужава да притежава.

Лалю Метев, 16 ноември 2024 г.

Ако хипотетично животът и творчеството на прачичо Константин Щъркелов бяха „неразривно свързани с Район Изгрев", редно щеше поне и станция на метрото да носи неговото име, наместо на някакъв атеист и предан на комунизма чужденец; а дори местно читалище е пример за лош избор на патрон!

Когато през 1989 г. се навършват сто години от рождението на художника Константин Щъркелов (1889-1961), моят любим прачичо известен като “царя на акварела”, по-голямата му дъщеря Богдана Щъркелова в писмо до в. “Народна култура” се “осмелява” да предложи за публикуване откъси от отзиви на негови съвременници и отбелязва, че творчеството на баща й; “по понятни или непонятни причини до днес е премълчавано и не е изследвано”. 31 години по-късно и след тенденциозно не отбелязването от страна на управляващата милиционерска клика на 130-годишнината от рождението на твореца, една закълняла и голяма изложба се случи в СГХГ през настоящата 2020 г., а интересът към Константин Щъркелов продължава да се измерва с цените на произведенията му. Остава обаче все пак горчивината, че най-известният и заслужил софиянец не е дори сред номинираните за поредна година, макар и посмъртно, почетни граждани на столицата София до момента, нито едно обществено учреждение не носи неговото име, нито училище, нито галерия, нито читалище, нито станция на метрото; и сякаш времето е спряло някъде в далечната 1944-та.

Пред емблематичната къща с щъркелчето на прачичо ми Константин Щъркелов (1889-1961) в квартал Изгрев. Червеният кмет на район "Изгрев" д-р Делян Георгиев е отказал да издаде виза за проектиране на анонимните "наследници" на художника. Неназованите роднини(?) на Царя на акварела са поискали къщата му в квартал Изток, м/у посолството на Куба и блокчето на другарите Тошко Добрев, ген. Димо Гяуров и брата на президента Петър Стоянов, да бъде разрушена, а на нейно място да се направи пететажна кооперация. Кметът д-р Георгиев е обосновал отказа си, стъпвайки върху закона за културно-историческото наследство. Ние, по подразбиране, съвършено случайно научаваме за случая, в очакване на Годо! Но, така или иначе, нали ни се налага да продължаваме да живеем в един добре измислен свят на индивиди с богато въображение и най-вече с твърде много неограничени възможности, замисли и планове за светлото ни милиционерско бъдеще, в което всичко може да ни очаква.

Дъщерята на милиционеркомуниста Бойко Борисов емоционално: Искам този фашизъм да спре! Арестът е просташки акт, казва Мултак №1 за задържането на Борисов, Горанов и Арнаудова, като добавя, че сега се бои много, да не би този, Кирчо ли беше, да не вземе да вкара България с това посещение и във война... "българинът да му мисли какво става с него". Страдал по МОЧА. Похвали се, че открил гроба на големия Парашчук по кадастъра. В този ред на мисли, в мен изниква горест, обяснявайки си защо през 2019 г. бе подмината 130 годишнината на ненадминатият Константин Щъркелов, защо няма кръстена станция на метрото на неговото светло име в родния му град, както и защо не му се знае гробът, ей тъй някак си екзистенциално... въпроси, за осмисляне!

В 80-годишнината от Спасението на българските евреи, наскоро някак незабележимо за нелюбознателната широка публика измина още една заглушена от властта годишнина от рождението на емблематичния софиянец и цар на акварела Константин Щъркелов, а скоро предстои и 62-годишнина от кончината му... След преврата от 1944 г. прачичо Кочо е изселен, изключен е от СБХ и прекарва пет/шест месеца без повдигнато обвинение в Централния софийски затвор. Творчеството му е отречено от режима на БКП, обявен е за „чужд на прогресивните и революционни идеи, официален художник на буржоазния режим и царски любимец“. Не бил защитил в качеството на свидетел и терориста Вапцаров, едва ли не го бил убил с голите си ръце. Дотук с тъжните краски. Но, изглежда това се виждаше недостатъчно за номенклатурните културтрегери, та преди време, дори се появи по мръсна поръчка манипулативна статия, писана от една безродна мисирка и потомствена комунистка, провиждаща дори кармичната му връзка с не кой да е, а със самият Адолф Хитлер. Дамата предполагала даже, че двамата си били пили заедно кафето из виенските локали (!?), та това им евентуално „познанство“ по-късно им било изиграло лоша шега ли, поличба ли било... Спирам.

Та, 80 години по-късно никой не се сети да спомене заслугите на този велик българин, в лично качество, по спасяването на над 50,000 човешки души, както и на другите непочетени наши родственици, толкова допринесли за това праведно дело да бъде осъществено, за да се случи. Само неблагодарен народ ли сме, или всичко просто опира до чиста проба интересчийство и втъкано ненаситно сребролюбие? Толкова ли, не можеше до сега да се събере тоз' наш СОС и да гласува поне една станция на Софийското метро да краси името на софиянец? Затова ли, вече трета година очакваме обаждане от БНТ, за проява на интерес, проява на почит! Докога нови и нови плоскомозъчници ще ни натрапват клиширано едни меко казано спорни и изтъркани имена, за сметка на стойностните – оставяни да тънат в забрава? Чак до такава степен ли ни опростачи милиционер-комунизъма на Бойко, Лойко и другите от властовото ОПГ, овладяло икономическото, общественото, културното и всякакво друго имащо духовно значение пространство?

За българите са казани много лоши неща, измежду които три особено обидни: че ние сме изключително завистливи („Ако се роди гений в българския народ, той ще бъде гений на завистта”, Елин Пелин), че сме робско племе и че сме предатели. Добива напоследък популярност една шеговита сентенция с неизвестен автор: „Българите са малък, но много прост народ”. Тъжен факт!

Продължавам да седя и да се питам, докога ли гербокомунята в столицата ни ще си стоят на ушите, правейки се на ни-чули, ни-видяли, та досега не са предприели да прекръстят, барем една поне от метростанциите на някой заслужил софиянец, като Константин Щъркелов – наместо Жолио-Кюри!

AI Генерираният сензор за съдържание оценява, че текстът вероятно е написан от човек с около 90% сигурност. Това се дължи на неговия умерено висок и сложен стил, богатство на изразни средства и емоционална дълбочина, които свидетелстват за творчески подход и задълбочено познаване на темата. Текстът представлява проникновен анализ на личността и творчеството на Константин Щъркелов, акцентирайки върху липсата на достатъчно обществено признание и необходимостта от съхраняване на културната памет. Чрез въздействащ и добре структуриран апел, авторът насърчава осъзнаване на значимостта на Щъркелов като символ на българската културна идентичност и подчертава важността на дълбокото уважение към наследството на бележитите българи.