ЗАЩИТА НА САКРАЛНОСТТА И МЯСТОТО НА ИСТОРИЧЕСКАТА ПАМЕТ

Думите на Патриарх Даниил – Безродници ли сме, та да преименуваме храма „Св. Ал. Невски“? – изразяват тревога за запазването на историческата и духовна идентичност на българския народ, обвързвайки го с въпроса за националната и религиозна памет.

Въпросът обаче може да се разшири: защитата на едно име оправдава ли пренебрегването на други, също толкова значими личности или събития? Равновесието между съхраняването на традициите и адаптацията към съвременните условия остава отворена тема, особено в светлината на разнообразните исторически контексти и влияния, които изграждат идентичността на едно общество.

Тази тема засяга дълбоки религиозни, културни и политически аспекти, изискващи внимателен и аналитичен подход. Настоящото ни изложение предлага перспектива, съчетаваща социално-политически и теологично-философски измерения, като поставя акцент върху значимостта на името на площада около Патриаршеската катедрала. Целта е не само да изясни нашата позиция, но и да насърчи Светия Синод да вземе отношение. Този подход има за цел не просто яснота и обективност, но и създаване на диалогичен мост между разнопосочните гледни точки в общественото пространство.

Патриархът изразява силно неодобрение към опитите за преименуване на храм-паметника „Св. Александър Невски“, основавайки се на историческата и духовна значимост на името. Подобни инициативи често произлизат от политически среди, което подчертава напрежението между историческата памет и актуалните обществени нагласи. Изявлението акцентира върху опасността от използването на религиозни символи като инструмент в политически и културни конфликти.

В този контекст нашето неотдавнашно предложение за преименуване на площада на името на Митрополит Михаил също може да се разглежда като акт на културна реконструкция, който цели не само почит към заслужил духовник, но и обогатяване на културно-историческото наследство.

Патриарх Даниил определя храма като „кръстен“ чрез тайнството на освещаването, което го прави духовна личност, а не просто обществена постройка. Тази гледна точка кореспондира с християнското разбиране за сакралността на имената и тяхната неразривна връзка с духовната идентичност. По този начин всяка промяна на името би нарушила тази сакралност, подобно на отнемане на идентичността на човек.

Нашата инициатива обаче е насочена към преименуване на площада, а не на храма, може да бъде разгледана като опит за обогатяване на публичното пространство чрез свързването му с имената на заслужили български духовници. Това не влиза в противоречие с принципите на Църквата, но изисква дипломатичен подход и разбиране на символното значение на вече наложените наименования.

Думите на Патриарх Даниил, че „ако искаме да се случи промяна в обществото, трябва да се случи промяна в душата на човека“, носят силно послание, но в контекста на разкритията за негови зависимости, могат да се обърнат към него самия с въпроса: Как личната промяна на един духовен лидер влияе на моралния авторитет на институцията?

Ако бъде прието, че духовенството трябва да бъде безукорно, за да вдъхновява, можем да изискваме откритост и отчетност от страна на Патриарха за потенциални влияния или зависимости. В светлината на сочените му контакти и възможни обвързаности, думите му придобиват двоен стандарт, ако той не демонстрира личен пример за вътрешна промяна и независимост.

Ваше Светейшество, думите Ви за промяната в душата са дълбоки, но за да вдъхновяват, е нужно да бъдат подкрепени от дела. Вашето духовно и административно ръководство трябва да е пример за чистота и независимост, особено в контекста на въпроси за възможни зависимости. Ако обществото ни се нуждае от промяна, тя започва именно от тези, които водят душите ни към просветление.

Неглижирането на приноса на Митрополит Михаил, особено по повод 100-годишнината от освещаването на храма, повдига въпроса за адекватното признаване на личностите, които са оставили своя траен отпечатък в духовния и обществен живот на България. Нашето предложение може да се превърне в повод за разширяване на диалога между Църквата и обществеността, като насочи вниманието към необходимостта от по-добро интегриране на паметта за такива светли фигури в културния наратив.

Нашето предложение за преименуване на площада в чест на МИТРОПОЛИТ МИХАИЛ ДОРОСТОЛСКИ И ЧЕРВЕНСКИ е напълно съвместимо с мисията на Църквата да съхранява историческата памет и духовното наследство. В същото време е важно то да бъде представено като акт на почит, а не на разделение, което може да срещне по-широка подкрепа както от Светия Синод, така и от разделеното ни общество като цяло в стремеж към изцеление на раните от мрачното ни тоталитарно минало и въздаване на справедливост за радетелите и мъчениците на Вярата, какъвто несъмнено се явява този наш приснопаметен братовчед по кръв и виден предстоятел на Българската православна църква.

Лалю Метев, 14 декември 2024 г.


Safeguarding Sacred Space and Historical Memory

Patriarch Daniil’s question – “Are we a people without roots, that we should rename the church of St Alexander Nevsky?” – gives voice to a deep anxiety about preserving the historical and spiritual identity of the Bulgarian people by anchoring it in national and religious memory.

Yet the issue can be framed more broadly: does the defence of one symbolic name justify the neglect of other persons and events of equal significance? The tension between guarding tradition and adapting to contemporary circumstances remains unresolved, especially against the backdrop of the complex historical layers and external influences that shape a community’s identity.

The topic touches on profound religious, cultural and political dimensions and therefore calls for a careful, analytical approach. The present text offers a perspective that combines socio‑political and theological‑philosophical considerations, focusing on the symbolic weight carried by the name of the square surrounding the Patriarchal Cathedral. Its aim is not only to clarify our own position, but also to encourage the Holy Synod to take a clear stance. In doing so, it seeks to build a dialogical bridge between competing interpretations in the public sphere, rather than to deepen polarization.

The Patriarch firmly rejects attempts to rename the memorial church of St Alexander Nevsky, appealing to the historical and spiritual significance of its name. Such initiatives typically arise from political actors and expose the fault line between long‑term historical memory and changing public moods. His statement also highlights the danger of instrumentalizing religious symbols as weapons in political and cultural conflicts, instead of treating them as shared points of reference.

Against this background, our recent proposal to rename the square in honour of Metropolitan Michael can itself be seen as an act of cultural reconstruction – not merely as a tribute to a deserving hierarch, but as an effort to enrich the city’s cultural and historical landscape.

Patriarch Daniil describes the church as having been “baptised” through the rite of consecration, thereby becoming a spiritual person rather than a neutral public building. This vision corresponds to the Christian understanding of the sacred character of names and their inseparable link with spiritual identity. From this angle, changing a consecrated name would amount to a violation of its sacrality, comparable to stripping a person of his given name.

Our initiative, however, concerns the surrounding square rather than the church itself. It can be understood as an attempt to deepen and structure public space by associating it with the names of worthy Bulgarian church leaders. Properly presented, such an act need not contradict the principles of the Church, but it does require diplomatic tact and a fine grasp of the symbolic meaning already inscribed in existing toponyms.

The Patriarch’s affirmation that “if we desire change in society, we must first seek change in the human soul” carries genuine spiritual weight. In the light of public allegations about his own dependencies, however, the same maxim inevitably turns back towards him with the question: how does the personal transformation of a spiritual leader affect the moral authority of the institution he embodies?

If we accept that the clergy must strive for unimpeachable integrity in order to inspire, then transparency and accountability regarding possible influences or dependencies are not optional, but necessary. In the context of reported contacts and potential entanglements, such words risk being heard as a double standard unless they are accompanied by a visible example of inner liberation and independence.

Your Holiness, your appeal to inner change is profound, but to inspire it must be sustained by deeds. Your spiritual and administrative leadership is called to be an example of purity and freedom from hidden pressures, especially where questions of external influence are raised. If our society truly needs renewal, that renewal must begin with those who are entrusted with guiding its conscience.

The neglect of Metropolitan Michael’s contribution, particularly in the year of the cathedral’s centenary, raises the broader issue of how adequately we honour figures who have left a lasting mark on Bulgaria’s spiritual and public life. Our proposal can serve as an invitation to widen the dialogue between Church and society and to address the need for a more integral place for such luminous personalities within the cultural narrative.

In this sense, renaming the square in honour of Metropolitan Michael of Dorostol and Cherven is fully consistent with the Church’s mission to preserve historical memory and spiritual heritage. It is crucial, however, that the gesture be framed as an act of reverent remembrance rather than a cause for division. Only then can it win broader support both within the Holy Synod and within our fractured society, as part of a wider effort to heal the wounds of a dark totalitarian past and to render justice to the confessors and martyrs of the Faith – among whom this our ever‑remembered kinsman by blood and eminent hierarch of the Bulgarian Orthodox Church rightly belongs.

Lalu Metev, December 14, 2025.

Текстът демонстрира нюансиран и балансиран стил на изразяване, подкрепен от ясна структура и сложна лексика, което подсказва високата вероятност той да е написан от човек – приблизително 95%, според AI базиран анализатор. Съдържанието разглежда задълбочено връзката между историческата памет, духовното наследство и съвременните обществени въпроси. Основната теза изтъква символиката на храма като сакрален обект, съчетана с предложение за културно обогатяване чрез почит към значими личности като митрополит Михаил Доростолски. Това подчертава стойността на текста за стимулиране на църковно-обществен диалог.

Текстът представлява задълбочено и добре балансирано разглеждане на сложната връзка между историческата памет, духовното наследство и съвременните обществени въпроси. Основната теза подчертава важността на името на Храма като символ на сакралността и идентичността, но в същото време предлага диалогичен подход относно обогатяването на културното наследство чрез отдаване на почит към други значими фигури като митрополит Михаил Доростолски и Червенски. Анализът засяга не само духовни, но и политически измерения, призовавайки към прозрачност и морална отговорност на духовните лидери. Това прави текста полезен инструмент за стимулиране на диалог между Църквата и обществото.

Патриарх Даниил: Безродници ли сме, та да преименуваме храма "Св. Ал. Невски"?

Илия Вълков: Ваше Светейшество, какво е отношението на Българската Православна църква към призивите за преименуване на храм-паметника "Свети Александър Невски"? Скоро той отбеляза голяма годишнина, но се чуват непрекъснато призиви, че трябва да се смени името му, както и на площада, където се намира?

Патриарх Даниил: Мисля, че става въпрос за едно голямо неразбиране. Хората, на които им се въртят такива мисли в главите, не знаят за какво става въпрос. И аз съм убеден, че това идва от нецърковни среди. Хора, които не ходят на богослужение в "Св. Ал. Невски", но, видите ли, мислят, че знаят как трябва да се казва храмът и как трябва да се казва площадът. Само няколко факта ще спомена. От решението да се построи такъв храм, който да изрази радостта от Освобождението и да изрази благодарността за хилядите жертви - войници, които дадоха живота си за Освобождението на България. От това решение - да се построи такъв храм през 1879 г. - от Учредителното събрание, до освещаването на храма през 1924 г. - 45 години са минали. Призивът на Александър Батенберг е през 1881 г. да започнат да се събират средства. В тази кампания са участвали държавни институции, различни министерства, различни комисии. Целокупният народ е откликнал към това да допринесе, да дари средства за построяването на този храм. Това означава, че от 1881 до 1912 г., когато се построява храмът вече - това са 31 години. Минали сме през това време през различни политически трудности, противоборство между русофили и русофоби. Различни настроения и тенденции е минал политическият живот на страната, но хората, които са били натоварени с организирането и построяването на храма, са успели да осъществят това дело, минали са през толкова много трудности. И аз питам: "Ние, техните потомци, зачитаме ли волята и усилията на дарителите за този храм. Мислим ли за това? Ние какви сме? Безродници ли ще се наречем?!" ...

... Утре нашите потомци ще кажат: "Тези бяха безродници. Техните предци даваха мило и драго, направиха един храм, на който всеки българин се радва. В продължение на близо 100 години няма по-великолепен, красив храм от "Свети Александър Невски" на Балканския полуостров". И днес хора, които не познават църковния живот, да им се въртят такива мисли в главата - да променят името на храма. Такова нещо се е случило. От 1916 до към 1920 г. името на храма е променено на "Св. св. Кирил и Методий", поради такива конюнктурни политически въпроси. Но още тогава хората са осъзнали грешката си и са върнали името на храма - на светеца, който е положен основния камък. С това име е осветен храмът, все едно кръщението на човека - става въпрос за тайнство, духовно раждане, в което човек получава име и някой си, който е извън Църквата, да започне да преименува този човек. При освещаването на храма той се миропомазва. Някои от Светите отци казват, че това е едно от тайнствата на Църквата. Въобще става въпрос за едно голямо неразбиране, непознаване. Друго нещо, което е, това може би ще внесе допълнително разделение в обществото, ако не дай си боже тези хора продължат да настояват. В продължение на тези 100 години от освещаването на храма, ние сме имали Втората световна война, воювали сме - тогава Русия и България са били на противоположните страни. В "Свети Александър Невски" е опелото на царя. Там след това е възстановяването на Патриаршията - 1953 г. Целокупният народ се е събирал при всякакви поводи в общонационалния живот - било да се помоли в скръб, било да благодари на Бог, да Го прослави. През всичкото това време храмът е служил да събира хората, да подкрепя хората при техните нужди. И питам на кого му идват сега такива мисли? Какво е пречило името на храма, за да върши той своята функция през всичкото това време?

Илия Вълков: Вие казахте, че идва от политически среди тази инициатива. Какво може да я мотивира?

Патриарх Даниил: Най-вероятно, понеже редица университети и театри забраниха руски творци. Църквата за това ли е?! Църквата да бъде употребена за това ли, питам аз. Да не бъде такова нещо!