РОЛЯТА НА СВЕТИЯ СИНОД НА БПЦ В ЗАЩИТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ

Темата за участието на Българската православна църква (БПЦ) и Светия Синод в спасяването на българските евреи по време на Втората световна война е уникален пример за гражданска доблест, духовен авторитет и морална устойчивост в едно от най-трагичните времена в историята. Водени от християнските принципи на любов, милосърдие и защита на човешкия живот, архиереите на БПЦ заемат категорична позиция против дискриминацията и депортацията на евреите, въпреки значителния натиск от страна на нацисткия съюзник – Третия райх – и българското правителство по онова време.

Исторически контекст

След приемането на Закона за защита на нацията през 1940 г., българското правителство, начело с Богдан Филов, започва да въвежда антисемитски политики под влиянието на нацистка Германия. Въпреки съпротивата на част от българската интелигенция и обществото, тези мерки водят до ограничаване на гражданските права на евреите, конфискация на имущество и изпращане в трудови лагери.

През март 1943 г. се планира депортацията на 11 343 евреи от новите земи (Беломорска Тракия и Вардарска Македония) и още 48 000 евреи от старите предели на България към нацистките лагери на смъртта. Именно в този момент Светият Синод на БПЦ заема ясна и категорична позиция в защита на евреите.

Единодушна позиция срещу депортацията

Светият Синод, съставен от митрополитите на БПЦ, се противопоставя на антисемитските политики и депортацията на евреите. Сред най-активните в защитата на евреите са митрополитите Михаил Доростолски и Червенски, Стефан Софийски, Паисий Врачански и Кирил Пловдивски.

• Митрополит Михаил: Михаил е сред най-гласовитите защитници на евреите. Той открито критикува политиката на депортация и настоява, че гоненията срещу евреите са в разрез с християнските принципи. Михаил редовно използва авторитета на своята позиция, за да убеждава държавните власти, че подобни действия ще доведат до духовна и морална деградация на нацията.

• Митрополит Стефан: Стефан, като Софийски митрополит, играе ключова роля в мобилизирането на общественото мнение срещу антисемитизма. Той лично посещава трудовите лагери, където са настанени еврейски работници, и ги уверява в подкрепата на църквата.

• Митрополит Кирил: Кирил, по-късно избран за български патриарх, също демонстрира изключителна храброст. Според свидетелства, той заплашва да легне на релсите пред влаковете, които щели да транспортират евреи към лагерите.

Светия Синод на Българската Православна Църква има изключително важен принос за спасяването на българските евреи. Членове на Светия Синод тогава са: Наместник-Председател на Светия Синод Видински Неофит, Софийски Стефан, Доростолски и Червенски Михаил, Врачански Паисий, Неврокопски Борис, Търновски Софроний, Варненски и Преславски Йосиф, Пловдивски Кирил, Ловчански Филарет, Сливенски Евлогий, Старозагорски Климент. 

Писмени протести и лични разговори

Светият Синод изпраща многократни писмени протести до правителството и цар Борис III. Освен това митрополитите водят лични разговори с ключови политици, включително министър-председателя Богдан Филов, за да настояват за прекратяване на депортацията.

Морална и духовна позиция

БПЦ се ръководи от християнските принципи за защита на невинните. Митрополит Михаил изтъква, че „всеки човек, независимо от неговата раса, религия или произход, е създаден по образ и подобие Божие“. Тази теологична основа вдъхновява действията на църквата в защита на евреите.

Последици от действията на БПЦ

В резултат на съвместните усилия на БПЦ, гражданското общество и някои политически фигури, депортацията на евреите от старите предели на България е предотвратена. Спасени са около 48 000 души – уникален случай в окупирана Европа. Впоследствие БПЦ получава международно признание за своите действия.

Признанието на еврейската общност

Днес шестте хиляди евреи, останали у нас, с благодарност си спомнят за всички, които са помогнали за оцеляването им. Признателни са и към Българската православна църква, чиято роля в онова трагично време е известна и в чужбина, в целия свят, дето е пръсната 17-милионната еврейска диаспора. Било 12 април 1962 г.

Между другите произнася приветствие и Роберт Рубенов, подпредседател на организацията „Ихуд Олей Булгария”: „Не се забравя геройското държане на синодалните старци пред цар Борис за спасението на българските евреи. Никога няма да забравя, когато вие в най-тежките дни на българските евреи-трудоваци се явихте в техните лагери, успокоявахте ги и им вдъхвахте вяра и надежда в утрешния ден. Няма да забравя Българската църква, която помогна толкова много на българските евреи.”

Бениамин Ардити добавя и още нещо много съществено: „Бяхме защитавани от политици и интелектуалци, между които имаше и хора против нас. Едно съсловие обаче единодушно, без изключение, застана твърдо на позицията да брани еврейството. Това беше духовенството. Това беше Светият Синод. Нямаше между митрополитите лица, които да не са отивали между населението и във висшите кръгове, за да кажат не само благи думи, но и да ни защитят. Няма свещеници в света, които така единодушно да са защитили еврейството, както това направи нашият Свети Синод.” Не бе пропуснато да се благодари на Българската църква за защитата на българското еврейство.

Така, още през 1962 г. представители на еврейската общност изразяват публично своята дълбока благодарност към Българската православна църква за нейната решаваща роля в спасяването на евреите по време на Втората световна война. В изказвания като това на Роберт Рубенов се открояват героизмът и саможертвата на българските архиереи, които, въпреки рисковете, защитават човешкото достойнство и живот. Признателността към Светия Синод остава жива и до днес, а делото на митрополитите продължава да бъде обект на изучаване и висока оценка в международен контекст.

Памет и осквернение 

В периода на антирелигиозната политика в България след Втората световна война, Българската православна църква остава една от последните опори на моралната и духовната съвест на народа. Въпреки системния натиск на комунистическия режим, тя неотклонно отстоява своите принципи, включително и чрез решителния си принос за спасяването на българските евреи. Един от най-мрачните моменти в тази борба за духовност и историческа памет е оскверняването през 1975 г. на гробовете на трима митрополити, погребани в катедралния храм „Всех Святих“ в Русе.

Сред тях е митрополит Михаил Доростолски и Червенски, който играе активна роля в спасителната акция за българските евреи. Името му стои редом до тези на митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски, чиито действия са увековечени в паметта на еврейската общност. Оскверняването на гробовете на тези духовници е не само физическо посегателство върху местата на вечен покой, но и символ на опитите за заличаване на тяхната историческа и морална стойност.

Тази гавра с гробовете е мрачно свидетелство за репресиите срещу православната църква в България – институция, която, дори в най-трудните исторически моменти, е защитавала човешкото достойнство и живота. Въпреки значителния си принос, митрополит Михаил остава извън списъка на удостоените със званието „Праведници на народите“ в Израел – липса, която е тревожно в съзвучие с опитите за изтриване на неговата памет у дома.

Днес, когато имената на митрополитите Стефан и Кирил са увековечени в Градината на праведниците в Йерусалим, ние си спомняме и за онези, които, въпреки гоненията и униженията, останаха верни на мисията си да служат на Бога и на хората. Историята на осквернените гробове на тримата Доростоло-Червенски митрополити Григорий, Василий и Михаил е трагично напомняне за цената, която някои са платили, за да застанат на страната на правдата и хуманността.

На 12 март 2002 г., в тържествена церемония в Йерусалим, Израел, двама от всички митрополити от Светия Синод на Българската православна църква – Стефан и Кирил – са удостоени посмъртно със званието „Праведници на народите“. Това престижно отличие, присъждано от международния институт „Яд Вашем“, е в знак на признателност за техния решителен принос в спасяването на близо 50 000 български евреи от лагерите на смъртта по време на Втората световна война (1939–1945). Имената на екзарх Стефан и патриарх Кирил са вписани в специалните плочи на Градината на праведниците в Йерусалим – символ на почит и благодарност. Общо 14 българи са удостоени с това високо признание, което свидетелства за техния героизъм и морална сила в трудни времена.

Заключение

Спасяването на българските евреи е пример за единство между църква, общество и интелектуалци в защита на човешките права. Дейността на митрополит Михаил и неговите колеги от Светия Синод не само предотвратява трагедия, но и издига моралния авторитет на БПЦ на световно ниво. Това историческо събитие остава един от най-ярките примери за християнска любов и добродетел в действие.

Лалю Метев, 2 януари 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.