Катедралният храм като символ на дух и противоречие

Изграждането на катедралния храм „Св. Александър Невски“ в сърцето на София е като повествование, в което се преплитат величие и трагедия, изкуство и политика, родова гордост и дълбока национална тъга. Този храм е не само архитектурен шедьовър, но и мълчалив свидетел на историческите парадокси, белязали българската съдба.

Архитектурно величие и мултинационален гений

Проектиран от руския архитект проф. Александър Померанцев, заедно с Александър Смирнов и Александър Яковлев, храмът е замислен да стои като светилник на православната вяра и културен символ. Неговият облик се ражда от първоначалните идеи на акад. Иван Богомолов, чиято смърт обаче налага цялостна преработка на проекта. Завършен през 1898 г., планът съчетава руския северен ампир с византийски влияния, обединявайки строгата симетрия на православната архитектура с романтичния порив към духовна възвишеност.

Изграждането, започнало през 1904 г., ангажира български и чуждестранни майстори – италиански каменоделци, руски архитекти и български занаятчии от всички краища на страната. В този мултинационален процес проличава универсалността на изкуството и религията, но и неизбежното напрежение между националното самочувствие и външното влияние.

Символиката на едно име

Името на храма – „Св. Александър Невски“ – става предмет на спор и национална дилема. Кръстен на руски пълководец, храмът през 1916 г. временно получава името „Св. Св. Кирил и Методий“ – опит за еманципация от руското влияние по време на война. През 1920 г., в периода на земеделската диктатура, името „Св. Александър Невски“ е възстановено, символизирайки парадоксалната връзка между признателност и отчуждение спрямо Русия.

Лична трагедия, вплетена в историческата съдба

Една от най-драматичните фигури, свързани с храма, е художникът Август Розентал – син на полски дворянин, избягал от руското иго. Приет от България като своя втора родина, Розентал се включва в изографисването на храма с вдъхновение и отдаденост. Но съдбата му е трагична – той умира през 1912 г. по време на Балканската война, оставяйки след себе си изкуство, белязано от личната му борба и жертвоготовност.

Историята на Розентал е болезнено напомняне за сложните исторически пластове, вплетени в съдбата на храма. Този човек, който бяга от руската експанзия, завършва като част от създаването на монумент, носещ името на руски княз – символ на същото господство, което неговото семейство се опитва да избегне.

Храма като отражение на българската душа

Катедралата „Св. Александър Невски“ е символ не само на религиозната вяра, но и на противоречивите чувства, съпътстващи българската идентичност. Величественият й облик е гордост за поколения българи, но името й остава чуждо за сърцето на нацията. То е като белег от едно време, в което благодарността към освободителите се преплита с усещането за наложена зависимост.

Родова следа

Сред участниците в този грандиозен проект е и прачичо ни, Константин Щъркелов – млад художник и учител по рисуване в Първа мъжка гимназия, който оставя своя талантлив отпечатък в декорацията на храма. Неговото участие е доказателство за това как личната съдба може да се вплете в голямата история. За нашето семейство този факт е източник на гордост, но и на съжаление – че името, което този храм носи, не отразява българския дух така, както можеше.

Между величие и тъга

Катедралният храм „Св. Александър Невски“ е едновременно венец на изкуството и символ на историческите компромиси. Той събира в себе си величието на човешкия дух, но и тъгата на едно име, което остава чуждо на нашата културна идентичност. За нас, наследниците на онези, които са вложили сърце и талант в създаването му, остава задължението да помним, да се гордеем и да размишляваме над уроците, които историята ни дава.

Лалю Метев, 10 януари 2024 г.