Екзархийският избирателен събор (1945)

На 21 януари 1945 г., след Света Божествена Литургия, отслужена в старинния столичен храм „Св. София”, се провежда Екзархийският избирателен събор – важно събитие за Българската православна църква. Храмът, със своето историческо и духовно значение, приютява представители на всички епархии, миряни и духовници, събрали се да изберат новия български екзарх.

Литургия и атмосфера

Службата започва в 7:30 ч., оглавена от Наместник-председателя на Светия Синод, Софийския митрополит Стефан, в съслужение с множество митрополити, архимандрити и свещеници. Храмът е украсен с цветя и зеленина, придавайки на събитието празнична и духовно възвишена атмосфера. Звучат молитвени песнопения, изпълнявани от хора при храма, допълващи усещането за сакралност.

Организация на събора

След Литургията членовете на Светия Синод в намален състав избират бюро за събора. По предложение на митрополит Софроний (Търновски) са избрани:

• Председател: Неврокопски митрополит Борис;
• Членове: Сливенски митрополит Евлогий, председателят на Върховния касационен съд Найден Николов, директорът на изповеданията д-р Константин Сарафов и свещеноиконом Димитър Николов.

След проверка на присъстващите избиратели е установено, че от общо 96 души са налице 90. Съборът е открит с тропара „Благословен еси Христе Боже наш”, а гласуването започва в 10:30 ч.

Резултати от избора

Изборът се провежда с тайно гласоподаване. До 11:00 ч. всички избиратели подават своите гласове. Резултатите са:

• Софийски митрополит Стефан: 84 гласа;
• Видински митрополит Неофит: 5 гласа;
• Доростолски и Червенски митрополит Михаил: 1 глас.

Софийският митрополит Стефан е избран за Екзарх Български. Съгласно изискванията на Наредбата-закон за Екзархийския устав, Светият Синод представя резултатите на министъра на външните работи и изповеданията, проф. Петко Стайнов, който докладва на регентите Венелин Ганев, Тодор Павлов и Цвятко Бобошевски. Одобрението е официално обявено в 11:45 ч.

Встъпване в длъжност

След обявяването на резултатите храмът се изпълва с тържественост и очакване. При церемонията по встъпването, Видинският митрополит Неофит предава символите на екзархийската власт – мантията, енголпието, бялата епанокалимавка и жезъла на Екзарх Йосиф I – на новоизбрания екзарх.

Словото на митрополит Неофит е изпълнено с мъдрост и наставления за мъдро и творческо служение. Църковната общност в храма изразява дълбока духовна радост и надежда за ново начало в служението на Екзарх Стефан I, който поема ръководството на Българската православна църква в едно предизвикателно време.

Църквата като духовен стожер

Изборът на екзарх в този исторически момент има дълбок морален и символичен характер. Българската църква, която векове наред е била пазител на националната идентичност, сега е изправена пред предизвикателството да запази своята духовна автономия в условията на тоталитарна политическа среда.

Изборът на Стефан символизира усилието да се съхрани традицията, но същевременно отразява и компромиса, който църквата прави, за да оцелее. Това поставя въпроса за моралните граници на сътрудничеството с външни сили, когато е заложено духовното и културното оцеляване на нацията.

Баланс между традиция и модерност

Стефан представлява синтез между традиционализма на Българската православна църква и необходимостта от адаптация към новите политически реалности. Това обаче поражда дилемата дали църквата може да служи едновременно на своя народ и на чужди геополитически интереси.

Моралната тежест на избора

Резултатите от избора – 84 гласа за Стефан срещу едва 5 за Неофит и 1 за Михаил – подчертават ясно предпочитанието към фигура, която може да осигури стабилност. Въпреки това, изборът на Стефан не е само плод на църковни предпочитания, а и на политически натиск. Това поставя въпроса за легитимността на този избор в морален и духовен контекст.

Алтернативите – Неофит и Михаил

• Митрополит Неофит е възприеман като прекалено възрастен и неспособен да изпълнява активни задължения, което го прави символичен, но нефункционален избор. Неговото избиране би оставило реалната власт в ръцете на други фигури, вероятно по-силно настроени срещу съветските интереси.
• Митрополит Михаил е известен със своята силна позиция в полза на традиционализма и реакционната опозиция. Той е активен представител на онези кръгове, които не само отстояват автокефалията на Българската църква, но и се противопоставят на всякакъв външен натиск, включително този от Москва. Неговото избиране би било символ на съпротива срещу съветизацията на страната.

Стефан като компромис

Митрополит Стефан се утвърждава като компромисна фигура. От една страна, той има прогресивни възгледи и е известен със своята ангажираност към националните интереси, включително опитите за защита на евреите по време на Втората световна война. От друга страна, неговата откритост към сътрудничество със съветската власт го прави приемлив за Москва. Това създава илюзия за независимост, докато в същото време се гарантира контрол от страна на СССР.

Заключение

Екзархийският избирателен събор през 1945 г. е не само събитие от църковно значение, но и акт със силна символика – съхранение на духовната традиция и надежда за укрепване на църковния живот в условията на атеистичен и репресивен тоталитарен режим. Този избор бележи началото на нова ера в историята на Българската православна църква, която, въпреки политическия натиск, продължава да утвърждава своята роля като духовен и морален стожер на нацията.

След края на Втората световна война България попада под силно съветско влияние, което прониква не само в държавните институции, но и в религиозния живот. Изборът на Български екзарх в този контекст е неделимо свързан с интересите на Москва, която осъзнава значението на църквата като фактор за контрол върху обществото. Софийският митрополит Стефан, със своята модернизираща визия и международни връзки, е възприет като компромисна фигура – едновременно национално ориентиран и достатъчно приемлив за съветската власт.

Изборът на митрополит Стефан е показателен за сложната симбиоза между църковната традиция и политическата реалност. Той илюстрира усилията на Българската православна църква да запази своята духовна мисия и идентичност, докато е принудена да се адаптира към доминиращата геополитическа среда.

Фундаменталният въпрос, който този избор поставя, остава актуален: дали църквата трябва да прави компромиси с външни сили, за да оцелее, или да защитава безусловно своята автономия, дори с риск от репресии? Историята на Българската православна църква в този период свидетелства за упоритите ѝ усилия да остане духовен стожер на българския народ, дори когато е изправена пред тежки вътрешни и външни предизвикателства.

Лалю Метев, 10 януари 2025 г.