Ролята на митрополит Михаил в контекста на безбожието
и гоненията над Българската православна църква

След преврата от 1944 г. настъпва пирова победа на безбожието, която разрушава вековните духовни устои на българската нация, потъпква вярата на народа и превръща Българската православна църква в обект на систематични репресии и инструмент за налагане на тоталитарен идеологически диктат.

Опасните последици от тази политика причиняват сериозни страдания на паството на Българската православна църква – както на клириците и монашестващите, така и на миряните. След вдигането на схизмата през 1945 г., БПЦ не успява дори за миг да изпита радостта от възстановеното Всеправославно общение. Тази година съвпада с началото на жестокия болшевишки терор, който обхваща цялото българско общество.

В продължение на 45 години религиозните организации в страната са подложени на систематични гонения, много от тях са забранени, а стотици свещеници от различни деноминации са изпратени в концентрационни лагери или екзекутирани. Убийството на Неврокопския митрополит Борис – извършено от лица, свързани с комунистическия режим, след неделна литургия – остава емблематичен пример за мъченичеството на Църквата през този период.

Наред с външните репресии, протича и вътрешно разрушаване на Църквата чрез почти пълното ѝ подчинение на комунистическата държава. Значителна част от епископата е принудена да сътрудничи на различни идеологически, командни и репресивни структури на режима.

В международен план църковните контакти, които биха могли да носят духовна и културна стойност, са инструментализирани от държавата в подкрепа на интересите на комунистическата партия и Съветския съюз. Участието на БПЦ в Световния съвет на църквите и други международни форуми често се използва като пропаганден инструмент, което засилва фрустрацията сред вярващите.

След падането на комунистическия режим през 1989 г., този модел на манипулация не само не е напълно преодолян, но в някои аспекти ситуацията се влошава. Разколът в БПЦ (1992–1998) е ярко доказателство за това. Той е инспириран от кръгове, свързани с бившите центрове на власт, както и от част от демократичната опозиция, която, макар да се бори срещу миналото, остава в ментална зависимост от него.

Последиците от тези събития водят до това, че и днес върху БПЦ продължават да влияят формални и неформални лобита с различна геополитическа ориентация. Това, от своя страна, поражда нежелание за активно участие в международни инициативи, особено с неславянските православни юрисдикции и представители на други религии.

Исторически контекст и предпоставки за кризата

Съдбата на Българската православна църква през ХХ век се преплита драматично с политическите сътресения в страната. Вдигането на схизмата през 1945 г. – исторически акт с дълбока духовна значимост – съвпада със суровия болшевишки терор, който обхваща цялото общество. Вместо радост и възраждане на църковния живот, това време бележи началото на гонения, които превръщат БПЦ в обект на систематична репресия.

Стотиците свещеници, монаси и миряни, изпратени в лагери или екзекутирани, са живо свидетелство за мащаба на тези гонения. Убийството на Неврокопския митрополит Борис след литургия е трагичен символ на мъченичеството на църковните водачи. Паралелно с физическите репресии, комунистическата власт успява да подчинява църковната институция отвътре – чрез шантаж, натиск и сътрудничество с репресивния апарат. Много епископи са принудени да служат на режима, компрометирайки духовната си мисия.

Историческият контекст хвърля светлина върху специфичния подход на българската църковна йерархия към богословието и академичния живот. В продължение на десетилетия БПЦ се дистанцира от богословската наука и академичните изследвания – области, които по своята природа надхвърлят националните граници. За разлика от други православни страни, нито един от българските митрополити (с изключение на патриарха) не е бил ангажиран с преподавателска дейност в държавен университет.

Тази пропаст между образованието и църковния живот води до недостатъчна прецизност при вземането на решения и затруднява формулирането на ясни и адекватни позиции по въпроси като икуменическия диалог. Това е сериозно препятствие за участие в богословския обмен и основен мотив за неговото избягване. Когато все пак се осъществяват международни контакти, БПЦ често следва позицията на Руската православна църква, което допълнително ограничава автономията ѝ в международен план.

Мястото на митрополит Михаил в тези трудни времена

На този мрачен фон изпъква фигурата на митрополит Михаил Доростолски и Червенски – един от духовните водачи, които успяват да запазят принципната си позиция и да съхранят искрата на духовността в трудните времена. Като предстоятел на БПЦ (1948–1949), неговата дейност е не само насочена към административното ръководство на Църквата, но и към съхраняването на богослужебния, каноничния и духовния ред.

Митрополит Михаил е известен с принципната си позиция срещу всякакви форми на духовна деградация и идеологическо подчинение. Неговото служение се основава на убеждението, че Църквата трябва да остане вярна на Христовото учение, независимо от политическите обстоятелства. Това го поставя в сложни отношения с властите, които виждат в него заплаха за идеологическата си хегемония.

Църковният живот под натиска на режима

Гоненията срещу БПЦ имат не само физически, но и духовен измерител. В международен план църковната дипломация е инструментализирана от режима за легитимация на комунистическите политики. Участието в Световния съвет на църквите, например, често служи на интересите на Съветския съюз, а не на духовните нужди на БПЦ.

Митрополит Михаил обаче успява да балансира между този натиск и мисията на Църквата. Макар че неговото предстоятелство е съвсем кратко, то се отличава с усилия за съхраняване на църковната независимост и защита на паството от по-дълбоки компромиси. Въпреки че тези усилия не винаги са видими на повърхността, те оставят трайна следа в историята на Църквата.

Духовни и богословски аспекти на кризата

Кризата на БПЦ през ХХ век не е само политическа. Тя е и богословска, тъй като Църквата е принудена да се справя с разкъсването на връзките между богословската наука, литургичния живот и академичната култура. За разлика от други православни страни, където митрополити често са ангажирани с преподавателска дейност, в България църковната йерархия се дистанцира от образованието, което създава пропаст между богословието и реалния живот на вярващите.

Тази ситуация води до трудности при формулирането на ясни и съвременни позиции по въпроси като икуменическия диалог. В този контекст фигурата на митрополит Михаил се откроява като опит за преодоляване на тази дистанция. Той вижда в богословието не само академична дисциплина, но и средство за духовно укрепване на Църквата.

Последици от безбожието и наследството на дядо Михаил

След падането на комунистическия режим през 1989 г., БПЦ е изправена пред нови предизвикателства. Разколът от 1992–1998 г. и продължаващите вътрешни борби са пряк резултат от десетилетията на манипулации и разединение. Влиянието на различни лобита – както вътрешни, така и външни – продължава да затруднява автономността на Църквата.

Духовната и богословска линия, оставена от митрополит Михаил, обаче остава важен ориентир. Неговият пример напомня за възможността за принципна позиция дори в най-трудните обстоятелства. Живителната му роля в тези тежки времена не е просто въпрос на историческа памет, а модел за подражание за бъдещите поколения църковни лидери.

Заключение

Митрополит Михаил Доростолски и Червенски олицетворява не само мъченичеството на БПЦ през ХХ век, но и възможността за съпротива срещу обезличаването на Църквата. Неговата дейност в едни от най-мрачните периоди на българската история показва, че духовната истина може да бъде съхранена дори когато институциите са подложени на репресия и разрушение. Неговото наследство ни напомня за непреходната роля на Църквата като стожер на вярата, културата и идентичността на българския народ.

Лалю Метев, 11 януари 2024 г.