Тридесет и пет години след падането на комунизма, раните от онези мрачни времена продължават да кървят в душите на нашето общество. Една от най-болезнените теми, която остава като зловеща сянка върху съвременна България, е присъствието на бившите сътрудници на тайните служби в държавните институции. Това не е просто юридически въпрос; това е морална рана, която отказваме да излекуваме.

Фактът, че тези хора все още имат право да заемат високи длъжности, узаконено от българското законодателство, разкрива тревожен компромис с историческата истина. В много други страни подобно положение би било повод за обществено възмущение, за сериозна и продължителна дискусия за морала и справедливостта. У нас обаче този въпрос продължава да бъде потискан, омаловажаван или дори премълчаван – сякаш да се спестят неудобства и конфликти, но на каква цена?

Особено болезнено е, че Българската православна църква, която би трябвало да бъде стожер на моралната истина, също не е пощадена от този парадокс. Вместо да бъде фар, който осветява и заклеймява злото, църквата често мълчи. Тя допуска, дори толерира участието на хора с минало, обвързано с репресивния апарат на тоталитарния режим, във висшия си клир.

Как може институция, която проповядва добродетели като покаяние, истина и справедливост, да не поеме моралната отговорност да са разграничени от тези, които са служили на система, отричаща самото съществуване на Бог? Тази пасивност не е просто грешка – тя е символ на духовна криза, която разяжда доверието в институцията и ни напомня за провала на обществото да изисква отчетност и справедливост.

Отказът да се проведе истинска лустрация в България е белег на страх – страх от конфронтация с миналото, страх от разобличаване на лични и колективни отговорности. Но този страх само задълбочава пропастта между държавата и гражданите, между морала и закона. Тридесет и пет години са достатъчно дълго време, за да пораснем като демокрация, но недостатъчно, за да се излекуваме от травмите на диктатурата.

Животът в несвобода оставя след себе си не само разрушени съдби, но и разрушено доверие – към институциите, към Църквата, към самите нас. Държава, която не може или не иска да изгради ясна граница между престъплението и правото, между злоупотребата и отговорността, рискува да остане завинаги пленница на собственото си минало.

Но е време да кажем "Стига." Време е да поискаме истината, без компромиси, без страхове. Истината за миналото е болезнена, но само тя може да ни освободи от тежкия товар на колективната забрава. България не може да бъде истински свободна, докато онези, които са служили на системата на потисничество, продължават да заемат отговорни позиции в обществото – било то в държавата, или в Църквата.

Нека не позволяваме на бездействието да бъде нашият избор. Нека не забравяме уроците на историята и жертвите, които са заплатили висока цена за свободата, която днес често приемаме за даденост. Защото ако забравим, ако се примирим, ще предадем не само тяхната памет, но и нашето бъдеще.

Отговорност, морален дълг и лична горест

Осмислянето на миналото е не само интелектуално, но и дълбоко емоционално предизвикателство. За хората, които са преживели ужаса на диктатурата, този процес носи усещането за неизлечима рана. Тридесет и пет години след падането на комунизма България все още не е преодоляла своите исторически травми, а липсата на истинско покаяние оставя горчив привкус у тези, които помнят болката от онова време.

Често се твърди, че осмислянето на диктатурата изисква поколения, но времето само по себе си не е достатъчно. Нужно е съзнателно усилие – воля да се назоват престъпленията с истинските им имена и да се даде гласност на жертвите. Тази битка е лична за всеки, който е видял как свободата е заменена със страх, а човешкото достойнство – с потъпкване и унижение.

Поуките от историята: Успехи и провали

Примери като Германия, преминала през кошмара на два диктаторски режима, показват, че истинското изцеление идва само чрез признание и възмездие. Там лустрацията се превърна в инструмент за възстановяване на справедливостта, докато в България бившите сътрудници на тайните служби и до днес заемат ръководни позиции в държавните институции – факт, който сякаш подигравателно се надсмива над страданията на жертвите.

Това бездействие не само накърнява историческата истина, но и създава пропаст между поколенията. По-младите, родени след 1989 г., често възприемат миналото през призмата на романтизирани митове за „сигурността“ и „стабилността“ на онези времена, без да осъзнават цената, платена за тази илюзия – цената на разбити съдби и погубени животи.

Държавата и нейната забравена мисия

Държавата, вместо да бъде водеща сила в разкриването на истината, често избягва тази отговорност. Архивите на Държавна сигурност са достъпни, но липсва политическа воля за тяхното активно използване в общественото образование и културната памет. Музеи и възпоменателни места, които да увековечат паметта на жертвите, остават на практика непостроени.

Българската православна църква, институция, която би трябвало да бъде стълб на морала, също не успя да се дистанцира от сянката на репресивния апарат. Възможността бивши агенти на тоталитарния режим да заемат църковни длъжности е болезнено напомняне за компромисите, които обществото все още допуска.

Въпреки тези мрачни страници в историята, България разполага с един от най-добрите закони за достъп до архивите на Държавна сигурност в Източна Европа. Комисията за досиетата притежава богата материална база, която може да бъде използвана за осветляване на тези и други трагични епизоди от комунистическата епоха.

Репресиите срещу Българската православна църква

Особено тревожен аспект на тоталитарната политика са репресиите срещу Българската православна църква, която беше подложена на систематичен натиск и преследване. Доростолският и Червенски митрополит Михаил, известен с твърдата си позиция срещу комунистическия режим, е емблематичен пример за тази репресия. Неговата съпротива и трагична съдба са символ на духовната борба срещу атеистичния режим.

Подобна е и историята на архимандрит Василий Трингов, който става жертва на преследвания заради непоколебимата си вяра и морална позиция. Тези случаи са доказателство за бруталните опити на тоталитарната власт да унищожи духовното и моралното ядро на обществото.

Съдбите на тези духовници, чиято вяра остана непоклатима дори в най-тежките условия, като митрополит Михаил Доростолски и Червенски, или на архимандрит Василий Трингов, са символи на човешкия дух, който отказва да бъде сломен.

Тези примери не са просто исторически факти – те са лични и колективни трагедии, които крещят за признание и памет. Забравата би означавала повторно убийство на тяхното дело.

Рискът от забрава и дългът към бъдещето

Най-големият риск, пред който сме изправени, е забравата. Забравата, която може да превърне престъпленията на режима в неясен спомен, а жертвите – в безименни сенки. Без осъзнаването на тази опасност ние рискуваме да изгубим моралния компас на обществото.

Поколението, което днес навлиза в зрелост, е лишено от личен опит с диктатурата. Наша отговорност е да разкажем историите на тези, които са се борили, страдали и загинали. Да разкажем за мрака, но и за светлината на тяхната вяра, която не можа да бъде угасена.

Мисията да помним

За тези, които са преживели онази епоха, споменът е не просто дълг, а вътрешен зов. Тази горест и съпричастност са основата на усилията за изследване, документиране и споделяне на истината за комунизма. Дали чрез книги, филми или мемориални инициативи, целта е една: да не позволим на трагедиите от миналото да се превърнат в забравена бележка под линия.

Жертвите, духовните водачи и всички онези, които не се пречупиха, заслужават памет, защото те ни напомнят за силата на човешкия дух. А техният пример е нашият пътеводител в търсенето на истина и справедливост.

Лалю Метев, 13 януари 2024 г.