РЕАКЦИОННАТА ДЕЙНОСТ НА ЦЪРКВАТА СПРЯМО ВЛАСТТА 

Дейността на Българската православна църква ръководена от Доростолския и Червенски митрополит Михаил в периода 1948–1949 г. е ярък пример за силата на вярата и смелостта на духа в един изключително опасен и репресивен исторически момент. Въпреки настъпващия комунистически режим и неговите усилия да унищожи институциите, които активно се противопоставят на неговите тоталитарни амбиции, Св. Синод показва непоклатимост в защитата на вярата и духовните принципи, които са били основа на българското общество през вековете. Въпреки сериозните репресии и заплахи, Църквата остава верна на своята роля на закрилник на вярващите, като не само се противопоставя на социалистическите реформи, но и се утвърдява като стожер на духовна стабилност в социално нестабилни времена.

Тази епоха на страх, смут и беззакония изисква задълбочено осмисляне на ролята на църквата не само като духовен водач, но и като активен участник в обществени процеси. Дейността на Българската православна църква през този период показва, че институцията не само се противопоставя на властта, но също така носи отговорност да предлага алтернативи и решения, които запазват християнските ценности и морални основи, дори в условията на политическа нестабилност и социалноикономически трансформации. Въпреки политическите конфликти и тежките условия, църквата продължава да стои твърдо в защита на духовната истина и социалната справедливост, които са основата на нейната мисия в един свят, изпълнен с изпитания.

Ето някои от данните за реакционната антиотечественофронтовска дейност на църквата:

Съставът на Върховната управа на Българската православна църква – Св. Синод, от 9 септември 1944 г. до момента, остава устойчиво реакционен и опозиционно настроен към политиките и инициативите на правителството на Отечествения фронт (ОФ). Въпреки неколкократните промени в състава му и оставката на бившия екзарх Стефан, Синодът демонстрира последователна съпротива срещу реформите. Декларациите за сътрудничество, направени на няколко пъти, се оказват формални, като на практика действията на отделни митрополити и свещеници подкопават тези заявления чрез явна и прикрита опозиционна дейност.

Многобройни доклади и материали, постъпили в съответните служби, разкриват, че представители на църквата – както митрополити, така и свещеници – са активни разпространители на злостни слухове, насаждат страх и несигурност сред населението и разгръщат агитация срещу правителствените политики. Сред действията им се включват пропаганда за война, клевети по адрес на властта, съпротива срещу колективизацията (ТКЗС), саботаж на бригадирските движения, и открито противопоставяне на образователната и стопанската политика. В някои случаи тези прояви достигат до крайни форми на противодействие, включително участие в бандитизъм и шпионска дейност.

Тази систематична опозиция свидетелства за целенасочени усилия от страна на църквата да поддържа и укрепва позиции, противопоставящи се на новата власт, като използва широк спектър от методи – от агитация и слухове до преки действия срещу установения ред.

Св. Синод се е превърнал в убежище и средище на фашистки елементи. Под негово ведомство и това на митрополиите са назначени множество уволнени офицери, съкратени адвокати и други личности с явна враждебност към новата власт. Например, о.з. офицер Александър Анков е назначен за референт в Св. Синод, а само преди месец е открито укрито оръжие, принадлежащо на него, със знанието на митрополит Паисий, в манастира „Св. Илия“. За диригент на църковния хор в църквата "Св. Неделя" е назначен уволненият офицер Асен Попилиев. В същата линия, счетоводител в свещоливницата на Синода е о.з. офицер Константин Попов.

Сред служителите на Синода са и други лица с доказани антиправителствени нагласи: Никола Василев Илчовски, бивш жандармерист, Панайот Стефанов Кираджиев и Иван Иванов, уволнени като фашистки елементи от Държавната печатница. На ключови позиции са назначени заличени адвокати като Тихомир Наследников, който оглавява управлението на манастирите в страната, и Момчо Дочев, бивш директор на „Храноизнос“, който отговаря за манастирските имоти в Софийска епархия. Борис Димитров, бивш търговец, председател на Търговския съюз и комисар по продоволствието, е назначен за началник на Стопанския отдел на Синода, а Иван Загорски, уволнен от бившето Министерство на пропагандата заради крайни фашистки прояви, е домакин на Синода.

Подобна практика е наблюдавана и в другите митрополии, където голям брой фашистки настроени лица са намерили подслон и позиции. Ако трябва да се изброят всички назначени с враждебни към властта възгледи, списъкът би бил почти безкраен.

За отбелязване е, че в структурите на Софийската митрополия, Св. Синод, духовните семинарии и митрополиите няма назначени комунисти или хора с благоприятно отношение към властта, с малки изключения. Това ясно показва систематичното отхвърляне на новия режим и съзнателното поддържане на опозиционна среда в църковните институции.

Решенията на Всеправославното московско съвещание през 1948 г., които предвиждаха скъсване на връзките с Икуменическия съвет в Женева и Ватикана, не бяха изпълнени от Св. Синод. Едва след продължителен натиск от страна на Дирекцията на вероизповеданията, Синодът се съгласи единствено да публикува тези решения в своя духовен печат, без да предприеме реални действия за прекъсване на контактите.

Въпреки формалното съгласие, Св. Синод продължи да поддържа връзки с Икуменическия съвет чрез проф. протопрезвитер Цанков и, вероятно, и чрез други лица. Поддържането на тези контакти бе съпроводено с получаването на материални помощи. През май тази година Синодът получи две каси с вълнени платове и коприна, с общо тегло 293 кг. Малко по-късно бе уведомено, че ще им бъдат изпратени 10 тона зърнени храни, като в замяна бе поискано предоставянето на определени сведения от стопански характер.

Особено показателно е, че Св. Синод бе готов да предостави исканите сведения, въпреки че те представляваха държавна тайна, ако получеше разрешение от Дирекцията на вероизповеданията. Въпреки това, остава неясно дали тези сведения не са били предоставени по неофициални канали. Тази ситуация излага на риск държавните интереси и демонстрира готовността на църковното ръководство да действа в противоречие с наложените ограничения, когато това съответства на собствените му цели.

След оставката на бившия екзарх Стефан, настоящият Св. Синод привидно се съгласи на отстъпки по няколко значими въпроса, които дълго време бяха повод за спорове с Народния съюз на Отечествения фронт (НС на ОФ), както и в управлението на различни кооперации. Това съгласие обаче остана формално и не бе приложено на практика.

Пример за тази двуличност е участието на Синода на конгреса на свещениците през изминалата година. Тогава за представител беше изпратен един от най-консервативните митрополити – Климент Старозагорски, който поздрави конгреса с остро догматично и реакционно изказване, без да спомене нищо за направените отстъпки или за Отечествения фронт.

В същото време Синодът и митрополитите продължават да преследват свещеници, проявяващи активна подкрепа за ОФ. Характерен е случаят с уволнението на свещеник Димитър Йорданов от село Побит камък, Разградско. Той беше активен участник в инициативите на ОФ, но въпреки застъпничеството на околийския комитет на ОФ и протестите на местното население, което дори обмисляше свикване на протестен митинг, митрополит Михаил Русенски категорично отказа да го върне на служба. Впоследствие въпросът бе отнесен до Дирекцията на вероизповеданията.

Дързостта на Св. Синод достига дотам, че с писмо №2346 от 11 май 1949 г. поиска от Дирекцията на вероизповеданията да предприеме стъпки пред Министерството на вътрешните работи и Националния съвет на ОФ. Синодът настоява, когато възникне необходимост от свикване на свещеници за обсъждане на правителствени инициативи, местните ОФ власти и комитети първо да се обръщат към епархийските началства, които да издават нужните разпореждания. Това искане ясно демонстрира опита на Синода да постави под контрол всяка форма на взаимодействие между духовенството и властта.

Св. Синод не демонстрира особено благоразположение към Руската православна църква, като същевременно избягва поддържането на тесни връзки с нея.

Например, Синодът е отказал предложението за постоянно служене в руския храм в Букурещ от български и руски свещеници, което бе изразено желание на Руската църква. Освен това, Синодът отклони идването на руския патриаршески хор в България.

В същото време новият Вселенски патриарх в Цариград, Антигорас, пристигнал с частния самолет на президента Хари Труман и считан за инструмент на американското влияние, бе поздравен от Св. Синод без предварително уведомление или одобрение от страна на българското правителство. Този жест е в рязък контраст с поведението на Руската и Румънската православни църкви, които не отправиха поздравления към новия патриарх.

Св. Синод допълнително създава възможности за международна реакция срещу българското правителство, като предоставя материали, които могат да послужат за компрометиране на властта и насърчаване на намесата на англоамериканските империалисти във вътрешните работи на страната.

Например, във връзка с разглеждания през настоящата година в ООН въпрос за „свободата на религията в България“, бе установено, че Св. Синод е изпратил на епископ Андрей в Америка всички свои протоколи, свързани с отстраняването му като управляващ българската епархия в САЩ. Към тях са приложени резолюцията на министър-председателя Георги Димитров и писма от Дирекцията на вероизповеданията. Протоколите на Синода са формулирани така, че да подчертаят, че отстраняването на Андрей е извършено по настояване на правителството, а не по решение на самия Синод.

Тези документи, които попадат в ръцете на международните противници на властта, не са изпратени по официалния канал на Министерството на външните работи, а чрез неофициални пътища. Това действие на Синода и на епископ Андрей може да се определи като шпионаж в полза на империалистическите сили, целящ да дискредитира правителството.

На 28 април 1949 г. бяха получени сведения, че Синодът подготвя изпращането на допълнителни документи в чужбина със същата цел. Тези документи се намирали в дома на проф. Марковски, който ги преписвал. При обиск в дома на Марковски бе открита поверителна архива на Св. Синод, свързана с оставката на екзарх Стефан и преместването му в с. Баня. Протоколите и кореспонденцията бяха формулирани така, че създават впечатление, че екзархът е отстранен не по собствено желание, а по инициатива на правителството.

Акцията за мир не намери отражение в църковния печат, като Светият Синод демонстрира хладно отношение към нея.

Единствено в брой 17–18 от 9 май т.г. бе публикувана статия от редактора на „Църковен вестник“, професор Марковски, посветена на темата за мира. Тази статия обаче бе издържана в консервативен дух и съдържаше спорни твърдения, което предизвика обоснована критика в брой 1454 на в. „Отечествен фронт“ от 22 май т.г. Нито един митрополит или епископ не предприе инициативата да се изкаже публично или да напише нещо в подкрепа на акцията за мир. Подобно мълчание се наблюдава и по други значими въпроси, като реакцията спрямо Атлантическия пакт и други международни инициативи.

Официалният орган на Синода, „Църковен вестник“, остава строго консервативен и реакционен в своята редакционна политика, отказвайки да публикува материали с прогресивно съдържание. Например, редакцията е отказала да отпечата речта на Зоя Космодемянская пред Конгреса за мир в Париж, както и биографичен очерк за Димитър Благоев, под претекста, че тези текстове са политически. Това обаче рязко контрастира с факта, че по време на фашисткия режим вестникът е публикувал политически статии, включително портрет на Хитлер. Дори през 1946 г., когато реакционните настроения в България нарастваха, вестникът продължаваше да отпечатва материали с политическо съдържание.

Когато въпросът за тази промяна в редакционната политика бе поставен на редактора, проф. Марковски, той отговори, че „тогава можеше, но сега вестникът е аполитичен“. Зад тази обявена „аполитичност“ ясно прозира политическо пристрастие и целенасочена редакционна линия, насочена към избягване на прогресивни идеи.

След Великден 1949 г. всички митрополити извършваха обиколки в епархиите си. Въпреки че посещенията им съвпадаха с периода преди изборите за народни съвети, никой от тях не засегна тази тема в своите речи. Някои от тях издадоха окръжни писма във връзка с изборите, но публично не изразиха позиция. Още по-тревожно е, че в нашата служба постъпиха материали, доказващи, че някои митрополити и свещеници са водили агитация против изборите.

Св. Синод често преувеличава дребни недоразумения с правителствени или административни органи, превръщайки ги в значими „инциденти“ с цел използването им за вражески действия. Така например митрополит Паисий отказва да се яви на трибуната за празника на 1 май, като мотивира това с факта, че не е бил поканен в централната ложа. В същото време той настоява да отслужи литургия в „Св. Александър Невски“, което явно имало демонстративен характер. На празника на Св. св. Кирил и Методий, в качеството си на наместник-председател на Синода, Паисий не се явява на определената му трибуна, а вместо това служи в друга софийска църква.

Освен това Синодът издава окръжни писма, ангажирайки името на директора на вероизповеданията, без предварително съгласуване. Пример за това е окръжно № 2069 от 20 април т.г., с което се настоява за оставането на работа на пенсионирани свещеници. Установено е, че именно от техните среди се води най-остра агитация против властта от амвоните.

Особено показателен е случаят с църквата „Св. Петка“ в София, откъдето наскоро бяха отстранени свещеници заради злонамерени проповеди пред богомолците, насочени срещу държавната власт.

Напоследък Св. Синод демонстрира все по-отчетливо желание да подчертае своята независимост от държавата. С тези действия той не само прави опозиция на правителствените мероприятия, но и избягва ангажираност с отечественофронтовската политика. Тази тенденция стана особено очевидна след подписването на Атлантическия пакт и разглеждането на въпроса за религиозната свобода в България в ООН.

Един от ярките примери за тази политика е отношението на Синода към окръжните писма на Министерството на народната просвета, които доскоро се изпращаха за сведение и изпълнение в духовните семинарии. Наскоро Синодът информира с писмо Дирекцията на вероизповеданията, че подобни окръжни не трябва да се изпращат, тъй като той се смята за върховен ръководен орган на семинариите.

Миналата 1948 г. Дирекцията на вероизповеданията, възползвайки се от правото си по член 57 от Екзархийския устав, подмени значителна част от архиерейските наместници, назначавайки свещеници, които активно подкрепят отечественофронтовската политика. В отговор на това Синодът издаде Окръжно № 1171 от 18 май 1949 г., с което премахна всички функции на архиерейските наместници, фактически ликвидирайки този апарат. Официалното обяснение за тази стъпка е намаляването на средствата на църквата след отделянето ѝ от държавата. На практика обаче този ход нанесе двоен удар върху правителствената политика: от една страна, вината за съкращенията се прехвърля върху държавата, а от друга – прогресивният наместнически апарат беше иззет от ръцете на Дирекцията на вероизповеданията.

Тази дръзка борба с правителството, която Синодът води скрито, често преминава границите на устава. В контекста на нарастващото самочувствие на църковното ръководство се появи и новият проект за църковен устав. Той включва искания, каквито църквата никога досега не е предявявала, демонстрирайки не само самоувереност, но и намерение за сериозни структурни и политически промени.

Св. Синод умишлено избягва да постави въпроса за избирането на нов екзарх, въпреки че позицията остава вакантна. Това поведение позволява на членовете му да избягват носенето на лична отговорност за решенията на Синода, като същевременно улеснява дистанцирането им от активното участие в политиката на Отечествения фронт (ОФ). По този начин те се прикриват един зад друг, създавайки впечатление за единство, което на практика прикрива дълбоките вътрешни противоречия.

Данните разкриват, че Св. Синод и отделните митрополити, като цяло, заемат враждебни позиции спрямо новата власт. Те се солидаризират по ключови въпроси, обслужвайки международни реакции и обединявайки около себе си опозиционни елементи в страната. Синодът открито саботира партийните и правителствените инициативи, като същевременно се стреми да укрепи независимостта на църквата спрямо държавата, дори повече, отколкото в миналото, независимо от ограниченията на новото законодателство. Така църквата, вместо да се превърне в инструмент за привличане на вярващото население в подкрепа на социалистическата власт, се утвърждава като опора на външните и вътрешните опоненти на режима.

Наред с явната и прикритата съпротива, ръководството на Българската православна църква прилага разнообразни форми на подривна дейност. Един от основните методи е изолацията на свещеничеството от политическия живот, обосновавайки това с „духа и традициите на църквата“. В същото време се предприемат действия за неутрализиране на свещеници, които активно подкрепят политиката на ОФ. За тази цел се използват подкупи, ласкателства, шантажи и заплахи, а в някои случаи се стига и до гонения. Показателен е случаят с иконом Георги Георгиев, който разкрива механизмите на тези репресивни действия.

Когато тези методи не дават резултат или съществува риск от явна опозиция, Св. Синод предприема линия на прикритие. Те публикуват формални окръжни писма, свързани с различни инициативи като стопанския план, бригадирските движения, изборите и събирането на реколтата. Тези документи обаче са съставени така, че да не обвързват църковното ръководство с ОФ, оставяйки отворена вратичка за бъдещи реставраторски очаквания. Същевременно Синодът предоставя прикритие на различни категории „бивши хора“, пострадали от новата власт, като игнорира явните реакционни прояви сред свещеничеството.

По сложни и спорни въпроси членовете на Св. Синод следват тактиката на отлагане. Решенията се забавят до безкрайност, като по този начин те избягват както вътрешни конфликти, така и открита конфронтация с властта.

Оценка на действията на БПЦ през тоталитарния период

През 1948–1949 г. Българската православна църква под водачеството на митрополит Михаил Доростолски и Червенски демонстрира силна опозиция към комунистическото правителство на Отечествения фронт, показвайки непоклатимост и вярност на духовните принципи, въпреки сериозните репресии и социално-политическата нестабилност. Св. Синод се противопоставя на правителствените реформи и активно разпространява антиправителствени настроения сред населението. Въпреки няколкото формални съгласия с властта, църквата продължава да укрепва своето влияние чрез назначаване на фигури с антикомунистически възгледи и отказ от поддържане на отношения с Руската православна църква, предпочитайки да работи със западни сили. Св. Синод и митрополитите подкрепят "фашистки" настроени елементи, демонстрирайки отворена опозиция към новия режим, въпреки дипломатическите усилия на властта да потуши съпротивата.

Дейността на Българската православна църква, като цяло и в частност на нейния предстоятел Доростолския и Червенски митрополит Михаил, в този период подчертава нейното желание да запази автономията си и да съхрани традиционните християнски ценности в контекста на политическата репресия и тоталитаризъм. Св. Синод не само че отказва да приеме новия социалистически ред, но и активно подкопава властта чрез агитация и съпротива. Това е сериозна политическа и религиозна позиция, която също така показва дълбокото разделение в българското общество през този период. Дейността на Църквата може да бъде разгледана както като израз на духовна устойчивост, така и като част от по-широкия контекст на съпротива срещу комунистическата власт. Този етап в историята на Българската православна църква показва сложността на взаимоотношенията между духовната власт и светската политика, като изразява както патриотизъм, така и стратегическа осведоменост.

Лалю Метев, 14 януари 2025 г.