Една от най-мрачните глави в историята на XX век – Втората световна война – остана белязана от неописуемите гонения срещу евреите и други „неарийски“ народи. В основата на нацистката идеология лежаха насаждането на омраза и унищожението, които доведоха до смъртта на милиони души в концентрационни лагери, масови гробове и репресивни кампании. Тези събития оставиха дълбока рана в сърцето на човечеството. Въпреки че антисемитизмът се вкорени в законодателствата на редица съюзници на Третия райх, като Унгария, Румъния, Словакия и Хърватия, България се открои като духовен оазис на състрадание, милост и християнска добродетел.

Сянката на Холокоста, надвиснала над Европа, изправи българския народ пред исторически и духовен изпит. В този съдбовен момент България доказа непреходността на Православната вяра и нейните основополагащи принципи – любовта към ближния, милосърдието и защитата на беззащитните. Спасяването на близо 50 000 български евреи не беше просто политически акт, а ярко свидетелство за силата на вярата, морала и духовното водачество.

Българската православна църква, със своите архиереи и духовни водачи, се изправи като непоколебим стожер на правдата и добродетелта. Светият Синод, ръководен от архиереите, дръзновено осъди несправедливостта, въпреки заплахите и натиска от нацисткия режим. Наред с тях, цар Борис III, 43-мата депутати, противопоставили се на депортациите, и хилядите обикновени българи доказаха, че истинската вяра намира своя израз в делата на милосърдие и любов.

Думите на апостол Павел: „Носете теготите един на друг и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2) оживяха в тези съдбовни дни, когато вярата се превърна в сила за спасение. Тази морална и духовна победа бе вдъхновена от дълбоките корени на Православието – една вяра, която съчетава в себе си любов, смелост и жертвоготовност.

Камбаните на храма „Света София“ отекваха като живо свидетелство за героизма и милостта на българския народ. Това велико дело на спасение, родено от християнските добродетели, остава вечен урок за това как вярата, обединена с дела, може да разруши веригите на несправедливостта. Христовите думи: „Няма по-голяма любов от тази – да дадеш живота си за приятелите си“ (Йоан 15:13) се въплътиха в действията на тези, които не се поколебаха да защитят невинните.

Така, в едно от най-мрачните времена в историята, България се превърна в светъл пример за това как Божият закон и християнските ценности могат да устоят на бурите на злото. Нека тази паметна страница остане вкоренена в съзнанието ни, напомняйки ни за силата на вярата, обединена с добродетелна смелост, която е способна да преобрази света.

Духовен подвиг на човечност: Спасяването на българските евреи

Ролята на Българската православна църква в спасяването на българските евреи по време на Втората световна война е не само исторически значима, но и свидетелство за силата на православната вяра, която действа като живо въплъщение на Христовото учение. Този героичен акт разкрива дълбокия богословски смисъл на християнската добродетел и непреклонната вярност на Църквата към евангелските принципи на любов, милосърдие и защита на човешкото достойнство.

Първата реакция на Светия Синод срещу антисемитските политики в България бе вдъхновена от християнската грижа за „малките и немощните“ (Мат. 25:40). Проектът за Закона за защита на нацията (ЗЗН) стана повод за духовна съпротива, водена от архиереите, които разпознаха в този закон опит за оскверняване на Божия образ у човека. На 12 ноември 1940 г. Синодът се събра, за да разгледа писмо от Централната консистория на евреите в България – действие, което още тогава показа готовността на Църквата да бъде глас на безгласните и защитник на онеправданите.

Сред духовните водачи, които най-ярко изразиха тази съпротива, се откроява митрополит Стефан Софийски. С думите си: „…Строго погледнато, в България не съществува еврейски въпрос. Евреите у нас са добри, лоялни, коректни граждани и с гордост и родолюбие носят българското поданство. Те са доказателство за българската толерантност и истински патриоти“, той не само изрази гражданска позиция, но и потвърди християнския принцип за равенството на всички хора пред Бога, независимо от техния етнос или произход.

Светият Синод категорично осъди рестриктивните мерки на ЗЗН, разглеждайки ги като несъвместими с Божия закон и учението на Църквата. Изготвеният от Синода доклад до председателя на Народното събрание не беше просто политическа намеса, а дълбок богословски апел, основан на идеята, че човекът е „венецът на Божието творение“ (Пс. 8:6). Сред най-съществените предложения бе настояването евреите, приели православната вяра, да бъдат третирани наравно с всички православни християни – ясно свидетелство за това, че кръщението в Христос заличава всяко разделение (Гал. 3:28).

През 1942 г. опитите на БПЦ да издейства облекчаване на мерките срещу евреите продължават. В писмо до министър-председателя Богдан Филов, Църквата заявява: „…Страда ли един член, страдат с него всички членове. Преследват ли се покръстените християни от еврейски произход, това засяга цялата БПЦ…“. Тази декларация утвърждава солидарността на Църквата с всички, които страдат, независимо от техния произход.

Тази позиция на БПЦ не беше просто реакция на конкретен исторически момент, а духовен подвиг – живо свидетелство за Христовата любов, която „винаги търпи, на всичко се надява и никога не отпада“ (1 Кор. 13:7-8). Вярата и делата на българските архиереи и обикновени християни доказаха, че Православието не е само догматична истина, а живот в действие – живот, който разсейва мрака на човешката омраза и утвърждава вечната истина, че любовта е по-силна от всяко зло.

Българската православна църква се изправя пред сложна морална и богословска дилема, свързана с отношението към евреите, изповядващи юдаизма, и евреите-християни. В този критичен исторически момент Църквата остава твърда в своята вярност към християнските принципи, като не допуска компромис със светските закони, които противоречат на Божията правда. Въпреки обвиненията от крайни националистически среди, че покръстването на евреи е просто средство за избягване на гонения, БПЦ изразява богословска позиция, която отразява дълбокото разбиране за спасението: „Не е наше право да съдим. Това само Бог може да стори.“

С тези думи Църквата утвърждава своята роля като духовен дом и убежище за всички, които търсят Божията милост и истина. В окръжно на Софийската митрополия ясно се подчертава, че вратите на Църквата трябва да останат широко отворени за всеки, който се стреми към покаяние и духовно спасение. Тази позиция отразява християнското разбиране, че Църквата е мистичното Тяло Христово, в което няма разделение и дискриминация.

Особено силно богословско измерение носи и въпросът за забраната на бракове между евреи и българи, наложена от чл. 21, буква „Б“ от Закона за защита на нацията (ЗЗН). Светият Синод категорично отхвърля тази разпоредба, посочвайки, че тя е в противоречие с Екзархийския устав и нарушава основополагащите християнски принципи. В своето несъгласие архиереите се позовават на думите на свети апостол Павел: „Няма пред Бога нито юдеин, нито елин…“ (Гал. 3:28), като по този начин заявяват, че всяка форма на расова дискриминация е несъвместима с православната вяра.

Старозагорският митрополит Климент и Врачанският митрополит Паисий, заедно с другите архиереи, виждат в този стих не само богословска истина, но и призив за действие, който утвърждава равенството на всички хора пред Божията благодат. Това е напомняне, че Църквата е призвана да бъде пазителка на Христовото учение, което поставя любовта над закона, милостта над осъждането и истината над всяко човешко разделение.

Ролята на БПЦ в този исторически момент е пример за християнско милосърдие и верност към Божието учение. Със своята категорична позиция срещу антисемитските закони, Църквата потвърждава, че вярата не може да бъде в услуга на политически режими, които нарушават основните права на човека. Тя става изразител на Евангелската заповед за любов към ближния и защитава Божия образ в човека, независимо от неговата етническа принадлежност или религия.

Митрополит Михаил Доростолски и Червенски се откроява като ярък духовен водач в съпротивата на Българската православна църква срещу антисемитизма. С дълбока вяра и неизменна преданост към Христовото учение, той поема водеща роля както в своята епархия, така и като активен член на Светия Синод. Неговите инициативи в Русе се отличават с решителност и състрадание към страдащите, превръщайки църковните институции в убежище за евреите, потърсили закрила. Той открито изразява несъгласие с антисемитските мерки, наложени от държавната власт, и организира практически действия за подпомагане на засегнатите.

Митрополит Михаил, воден от богословския принцип за светостта на човешкия живот, насочва местното духовенство да осигурява защита и подкрепа на евреите. Неговите пастирски усилия са вдъхновени от евангелските истини за любовта към ближния и милосърдието. „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте“ (Мат. 25:35) – този Христов призив става живо свидетелство в делата на митрополита.

Като член на Светия Синод, митрополит Михаил активно участва в изготвянето на писмени становища и петиции, адресирани до правителството. Тези документи са не просто протести, а богословски обосновани призиви за защита на човешкото достойнство, които отразяват учението на Църквата за равенството на всички хора пред Бога. Неговите думи и действия показват, че християнството не може да съществува като абстрактна вяра, а трябва да бъде изразено чрез конкретни действия на любов и справедливост.

Особено значима е ролята на митрополит Михаил като посредник между Църквата и държавната власт. Неговите родствени връзки с високопоставени фигури в правителството, като министър-председателя проф. Богдан Филов, председателя на Народното събрание полк. Христо Калфов и първия председател на Върховния касационен съд Владимир Аврамов, му предоставят уникалната възможност да постави въпроса за правата на евреите пред най-високите държавни органи. Дядо владика използва тези контакти не за лични облаги, а за да утвърди християнските морални принципи, настоявайки за хуманно отношение и отмяна на дискриминационните мерки.

Неговата дейност не е просто историческо свидетелство, а ярък пример за това как православната вяра, изразена в дела, може да преобразява обществото и да утвърждава истината, че любовта и милосърдието превъзхождат всяка форма на омраза и разделение.

Защитата на човешкото достойнство от Българската православна църква в спасяването на българските евреи е не само ярък израз на християнската добродетел, но и свидетелство за дълбочината и мощта на Православната вяра. Тези действия са живо потвърждение за моралната отговорност на Църквата да се противопоставя категорично на беззаконието и насилието, стоейки на страната на истината и справедливостта. Те се явяват светъл ориентир за бъдещите поколения, доказвайки, че в моменти на най-голямо изпитание Божията любов и състрадание са неизменни и непобедими принципи, способни да победят всяка форма на несправедливост. В тях е живото свидетелство, че вярата в Христос е не само вяра в спасението, но и сила, която създава пътя към истинската човечност и морал.

Във всяко послание за този исторически подвиг неизменно трябва да звучат имената на достойните архиереи от Светия Синод, които със своето безстрашно свидетелство за истината и вярата в Христовото учение станаха жив пример за духовно мъжество и човеколюбие. Това са: Видинският митрополит Неофит – Наместник-председател на Светия Синод, Софийският митрополит Стефан, Доростолският и Червенски митрополит Михаил, Врачанският митрополит Паисий, Неврокопският митрополит Борис, Търновският митрополит Софроний, Варненският и Преславски митрополит Йосиф, Пловдивският митрополит Кирил, Ловчанският митрополит Филарет, Сливенският митрополит Евлогий и Старозагорският митрополит Климент.

Вечна и блажена да бъде паметта им! Делото им свидетелства за силата на православната вяра, която призовава всеки от нас да бъде не само носител на Божията любов, но и защитник на достойнството и правдата, дарени на всяко човешко същество като образ и подобие Божие. Нека вярата, която ги укрепи в тези тежки времена, бъде светлина за нас, за да можем и ние да бъдем свидетели на Христовата истина и светлина за света.

Лалю Метев, 20 януари 2025 г.