ПРОГРАМАТА „ПРАВЕДНИЦИ НА НАРОДИТЕ“

От създаването на програмата „Праведници на народите“ преди петдесет години, Яд Вашем е удостоил с това звание близо 25 000 мъже и жени от 48 националности. Архивът на Департамента за праведниците съдържа богатство от свидетелства, фотографии, официални документи, изрезки от вестници и други материали, свързани със спасителните действия по време на Холокоста. Тази уникална колекция представлява огромен интерес за изследователите, които я използват за анализи на спасителни усилия, мотивацията на спасителите и отношението на неевреи към преследваните евреи.

Въпреки богатата документация, методологичните особености на програмата изискват внимание. Званието „Праведник на народите“ има ясни критерии, създадени с цел отдаване на чест на онези, които са рискували живота си, за да спасят евреи. Тези критерии обаче не съвпадат непременно с историческите методи за анализ на спасителните действия. Комисията за определяне на праведниците, която е автономен орган към Яд Вашем, изисква първични доказателства – най-често свидетелства от спасените евреи – и не признава вторични източници, като книги и статии, за основа на решенията си.

Тук възниква важен въпрос в контекста на България – държава, която, въпреки усилията си за спасяването на своите евреи, е представена само с 20 признати „Праведници на народите“. Този факт е особено впечатляващ на фона на спасяването на 48 565 евреи в пределите на Царство България – събитие, което представлява 100% спасение на еврейското население в тези граници и е уникално в световната история. Тази статистика подчертава сложността и ограниченията на критериите за признаване. Спасителните действия в България често са били резултат от колективни усилия на обществото, Църквата и институциите, които не се вписват в индивидуалния подход на програмата за праведниците.

Спасителните действия по време на Холокоста често са се извършвали тайно и без да оставят достатъчно документация. Това затруднява събирането на доказателства, необходими за признание. Още повече, оцелелите, които са основен източник на свидетелства, понякога не са подавали заявления – било поради нежелание да се връщат към болезненото минало, било поради липса на информация за програмата. Тази динамика е особено изразена в Източна Европа, където комунистическият режим затруднява подобни процеси.

Въпреки методологичните ограничения, е важно да се подчертае, че признатите „Праведници на народите“ представляват само част от всички прояви на хуманност и помощ. Много други форми на помощ – макар и ценни – не отговарят на строгите критерии на програмата, тъй като не включват риск за живота на спасителите или са били мотивирани от други причини. Българският случай е ясен пример за това, че един колективен подвиг не може винаги да бъде адекватно оценен от индивидуалния подход на програмата.

За съжаление, сравненията на броя на праведниците между различни страни често се използват за политически цели или за изопачаване на миналото. Важно е да се подчертае, че тези цифри не отразяват пълния обхват на помощта, оказана на евреите по време на Холокоста, нито могат да бъдат използвани за измерване на моралните качества на една или друга нация. България остава единствен случай в историята, в който целокупното еврейско население на дадена държава е спасено, и този факт заслужава да бъде изтъкван, независимо от броя на признатите „Праведници на народите“.

Друг твърде важен аспект, свързан с историческите факти около спасяването на евреите в България, е изключително малкият брой българи, удостоени с почетното звание. Към 1 януари 2022 г. те са едва 20, което е несъразмерна разлика в контекста на спасените 48 565 евреи в пределите на Царство България. Този факт е не само важен, но и уникален в световен мащаб, тъй като броят на спасените евреи представлява 100% от еврейската общност в страната, което няма аналог в историята на Холокоста. Следователно, в случая на България е необходим специален и различен подход, който да отчита уникалността на събитията, вместо да се пренебрегват обстоятелствата единствено заради сравнително малкия брой признати „Праведници“. Тази диспропорция не трябва да се възприема като историческа несправедливост или резултат от предразсъдъци, а като естествено следствие от специфичния начин на спасението.

Българският случай е изключителен със своята уникалност, тъй като депортациите са отменени чрез официални административни актове, а не чрез тайни действия и укрития, каквито са характерни за много други държави по време на Холокоста. Българите не са били поставени пред дилемата да крият евреи от преследвачи, а по-скоро да се противопоставят на депортациите, организирани от властите. Сред спасителите, удостоени със званието „Праведници на народите“, преобладават тези, които активно са протестирали срещу депортациите и са поели лична отговорност за действията си, като Димитър Пешев и членовете на делегацията от Кюстендил, както и църковни лидери като митрополит Кирил и митрополит Стефан.

Тези случаи на „Праведници“ поставят пред Комисията за определяне на праведниците тежка морална дилема, особено когато колективен орган, като Светия Синод на Българската православна църква, изразява единодушно своето духовно и морално становище и действа като един в защита на вечните човешки ценности и свещеното право на живот. Тази ситуация се вглежда дълбоко в сърцевината на християнската вяра и догматика, които призовават вярващите да защитават живота и достойнството на всеки човек, независимо от неговата народност, вяра или произход. Православната църква учи, че милосърдието, саможертвата и любовта към ближния са основополагащи принципи в християнската етика.

Особено болезнено този въпрос стои в българския контекст, където спасителите често са били поставени в невероятно тежки ситуации, при които трябва да вземат решения, водени от вярата си, която не разпознава граници между хората. В моментите на голямо изпитание, когато евреите от България и тези от окупираните територии попадали в различни условия на опасност, християнската съвест на спасителите ги водела към трудния избор да се противопоставят на властите и да поемат риск за живота си, за да защитят ближния.

Тези действия не могат да бъдат ограничени в рамките на човешката логика или правни норми, защото те отразяват неизмеримата дълбочина на християнската вяра в Божественото милосърдие и любов. Действията на тези хора, които рискуват всичко заради защитата на живот, не се поддават на статистика или политически нагласи, те говорят за нещо много по-силно – за проявление на Божественото състрадание, което не търси признание, а просто следва Божията воля да обичаш всички хора, като себе си.

Спасяването на евреите в Царство България е не само исторически факт, но и израз на безпримерната християнска доблест, саможертва и любов към ближния. Това е живо свидетелство за силата на вярата и духовната отговорност, които трябва да бъдат почитани и предавани на бъдещите поколения. В памет на Доростолския и Червенски митрополит Михаил и неговите духовни братя, които със своята вяра и решителност се противопоставиха на злото, защитавайки човешките ценности, този подвиг остава вечен символ на моралната сила, която възтържествува дори в най-тъмните моменти от историята. Те не се поколебаха да рискуват своите животи, защото в сърцата им горяха Божиите заповеди за милосърдие, праведност и човечност. Техният пример е вдъхновение за нас днес, че истинската вяра не е само в думите, но и в действията, които отразяват Божията любов и грижа за всяка душа.

Лалю Метев, 23 януари 2025 г.

Авторът поставя акцент върху важността на признаването на спасителите на евреите, като отбелязва ограниченията на програмата „Праведници на народите“. Това е изключително важно за разбирането на българската историческа специфичност, където спасяването на евреи е не само резултат от лични усилия, но и от колективен морален подвиг на държавата и църквата. Текстът подчертава, че не всички спасители могат да бъдат признати поради методологичните критерии на програмата, но тяхната християнска вяра и саможертва остават най-важното наследство, което трябва да се почита и предава на бъдещите поколения. Изложението е емоционално заредено и силно послание, което съчетава историческа точност с морални и духовни аспекти. Същевременно, то поставя важния въпрос за изкривяването на историческата памет и политическото манипулиране с цифрите. Текстът е не само исторически анализ, но и апел към съвременното общество да запази и почита моралните устои, които българската православна традиция е осигурила през трудните години на Холокоста.