Какво се случва със спасителите след 9.IX.1944 г.?

Историята на спасителите на българските евреи след 9 септември 1944 г. е трагичен разказ за страдание, преследване и забрава. Тези доблестни души, водени от светлината на Христовото учение, проявяват несравнима смелост и любов към ближния, спасявайки хиляди животи от ужасите на Холокоста. Но в следвоенната епоха, вместо благодарност, те срещат гонения, репресии и унижения, наложени от новата тоталитарна власт.

С подвига си те въплъщават християнския идеал за саможертва и защита на истината, но самите те стават жертва на злобата и духовната тъмнина, настъпила с новия режим. Техният пример обаче остава непоколебим символ на вярата, любовта и дълга към човека.

Осъдени и екзекутирани заради своята човечност

Дупнишкият народен представител Димитър Икономов, един от защитниците на българските евреи, е осъден на смърт от т.нар. Народен съд. Разстрелян е на 1 февруари 1945 г. На същата дата е екзекутиран и Тодор Кожухаров – човекът, който с твърдост и мъдрост се изправя срещу депортацията на евреите.

Преследване и унижения

Димитър Пешев, ключова фигура в предотвратяването на депортацията, е осъден на 15 години затвор за „фашистка дейност и антисемитизъм“. Парадоксално е как човек, спасил хиляди евреи, е обвинен в антисемитизъм. Благодарение на застъпничеството на спасени евреи, близки до новата власт, Пешев е освободен след 13 месеца. Умира в бедност и забрава през 1973 г., но същата година мемориалът „Яд Вашем“ в Йерусалим го провъзгласява за „праведник на народите“.

Асен Суичмезов, друг от героите на Кюстендилската акция, става жертва на систематични репресии. Богатството му е конфискувано, а в края на 50-те години той отново е подложен на натиск заради връзки със Западна Германия. Заболява от диабет и умира през 1977 г., но е признат за „праведник на народите“ още през 1973 г.

Петър Михалев и Иван Момчилов са маргинализирани и оставени в забрава. Едва десетилетия по-късно техните заслуги са признати – Михалев е обявен за „праведник на народите“ през 1973 г., а Момчилов – чак през 1991 г.

Последната трагична съдба принадлежи на Владимир Куртев, който изчезва безследно през 1946 г. при репресиите срещу ВМРО и политиката на насилствена македонизация. Куртев е признат за „праведник на народите“ едва през 2010 г., като последен от общо 20-те българи, получили това почетно звание.

Преследване на духовните лидери

Дори водачите на Българската православна църква, които с непоколебима вяра и доблест защитават евреите, не успяват да избегнат безпощадните репресии.

Митрополит Стефан Софийски, един от най-активните застъпници на еврейската общност, макар да е наложен от Кремъл и комунистическата власт като екзарх в началото на 1945 г., през 1948 г. е принуден да подаде оставка. Скоро след това е интерниран в село Баня, Карловско, където прекарва последните години от живота си в изолация. Той умира през 1957 г., оставяйки след себе си пример за християнска добродетел и непоклатимост. През 2001 г. е удостоен със званието Митрополит Стефан Софийски, един от най-активните застъпници на еврейската общност, макар да е наложен от Кремъл и комунистическата власт като екзарх в началото на 1945 г., през 1948 г. е принуден да подаде оставка. Скоро след това е интерниран в село Баня, Карловско, където прекарва последните години от живота си в изолация. Той умира през 1957 г., оставяйки след себе си пример за християнска добродетел и непоклатимост. През 2001 г. е удостоен със званието „праведник на народите“.

Неврокопският митрополит Борис, който също отдава живота си на вярата и истината, е трагично убит на 8 ноември 1948 г. в село Коларово, само няколко часа след като митрополит Михаил официално поема Наместник-председателството на Светия Синод и наместничеството на вакантния Софийски престол на БПЦ. Смъртта му, плод на враждебния режим, го превръща в символ на духовна смелост и жертвоготовност.

Митрополит Кирил Пловдивски, който проявява изключителна вяра и кураж, заставайки в защита на евреите и дори лично изправяйки се срещу нацистите, е арестуван след 9 септември 1944 г. и прекарва няколко месеца в затвора без съд и присъда. Въпреки репресиите, той запазва своята духовна сила и през 1953 г. става първият патриарх на възстановената Българска патриаршия. През 2001 г. е обявен за „праведник на народите“.

Митрополит Михаил Доростолски и Червенски, изтъкнат защитник на традициите и духовната същност на Църквата, а също така и най-влиятелния водач на реакционното крило, е подложен на непрестанен натиск от комунистическата власт и репресивните органи на МВР-ДС. Неговата непоколебимост остава пример за устойчивост, въпреки че, според свидетелства, властта „помага“ за неговата кончина през 1961 г. След смъртта му, гробът му е осквернен заедно с тези на предшествениците му. Но паметта за неговата добродетелност и саможертва остава вечна.

Светлина, която не угасва

Животът на тези достойни личности остава ярко свидетелство за силата на вярата и вечността на християнските догми. С делата си те доказаха, че Христовото учение не е абстрактна философия, а жива, преобразяваща истина – любов, която побеждава всяко зло и преодолява дори най-тежките изпитания.

Вярата им, изразена в саможертвената грижа за ближния, отеква в думите на Спасителя: „Няма по-голяма любов от тази – да положи някой душата си за приятелите си.“ (Йоан 15:13).

Вечна и блажена да бъде паметта им – на спасителите, духовните водачи и всички, които избраха светлината на истината пред мрака на страха и омразата. Тяхното свидетелство ще остане като непреходен пример за победата на доброто и любовта в света.

Лалю Метев, 23 януари 2025 г.