„Творчеството е молитва към вечността.“ Тези думи като че ли най-добре описват Константин Щъркелов – художника, който чрез акварела успява да улови трептенето на природата и духа на времето. Той не просто рисува, а вдъхва живот на своите картини, превръщайки ги в своеобразни портали към божественото.

Щъркелов често казвал, че когато рисува – било пейзаж или цвете, чува музика. Същевременно, докато слуша симфоничен оркестър или хор, пред очите му сякаш оживявали пейзажи. Това съчетание на звуци и образи в душата му е доказателство за онази дълбока духовна връзка между изкуствата, която черпи от божественото вдъхновение.

Роден на 25 март – Благовещение, ден на светлината и надеждата, Щъркелов сякаш носи в себе си благословията на твореца. Завършва Първа мъжка гимназия и постъпва в Държавното рисувално училище, но житейски трудности го принуждават да прекъсне обучението си през 1908 г. Следва пътуване до Одеса, където намира убежище в манастирския хор на Андреевское подворие. Гласът му е неговата утеха, а в музиката той отново намира връзката с изкуството.

След завръщането си в България Щъркелов завършва Рисувалното училище и през 1911 г. излага първата си самостоятелна изложба. Там съдбата му се преплита с тази на Цар Фердинанд, който откупува 27 негови картини – акт, който му осигурява средствата да пътува и рисува из Европа. Виена, Мюнхен, Париж, Лондон, Женева, Лозана, Венеция – градовете на културата и светлината вдъхновяват младия художник, но той винаги се завръща към България, към родната природа, която остава неговата най-голяма муза.

Щъркелов участва в Балканските войни и Първата световна война като военен художник. Там изкуството му става свидетел на ужаса и красотата на човешката душа. Неговите картини от този период са не само документални свидетелства, но и молитва за мир.

„Всяко творение на ръката е отражение на сърцето,“ казва Старият завет, и това важи напълно за Константин Щъркелов. Неговата любов към природата – към планината, към цветовете и светлината, е водеща сила в живота му. Той рисува Пирин, Рилския манастир, Баварските Алпи, Гърция и дори Света гора. Всеки щрих в картините му е свидетелство за възторга му пред Божието творение.

И все пак, животът на Константин Щъркелов е белязан не само от красота, но и от трагедия. След бомбардировките над София през 1944 г. той губи дома си и се преселва във Варна. Политическите сътресения на времето го поставят в сложни ситуации – арести, обвинения и изключване от Съюза на българските художници. Обвиненията към него, че е предал свои близки или не е защитил Никола Вапцаров, са рана, която той носи до края на живота си. „Страшни обвинения, които не мога да приема, не мога да повярвам,“ пише приятелят му Чудомир в негова защита – думи, които изразяват както болка, така и достойнство.

И въпреки това, дори в най-мрачните си дни, Щъркелов не спира да твори. „Светлината свети в тъмнината, и тъмнината не я обзе“ (Йоан 1:5) – този библейски стих е символ на неговия живот и творчество. Дори в затвора, дори под сянката на политическите репресии, той продължава да рисува – Варненското крайбрежие, Рилския манастир, планините на България.

През 1959 г. Щъркелов се завръща в София. Въпреки че новата власт се опитва да го използва за свои цели, душата на твореца остава свободна. Той продължава да създава изкуство, което докосва хората и ги свързва с красотата на света.

Константин Щъркелов напуска този свят на 29 април 1961 г., но оставя след себе си наследство, което продължава да вдъхновява. „Не със сила, нито с мощ, но чрез Духа Ми, казва Господ на Силите“ (Захария 4:6) – тези думи обобщават неговия живот и творчество. Той е царят на акварела, но също така и посланик на светлината, който ни напомня, че истинското изкуство е израз на духа, любовта и надеждата.

Творчеството на Константин Щъркелов е не само отражение на красотата на природата, но и на силата на човешкия дух. Неговият живот ни напомня, че изкуството е призвание, което надживява времето, и че светлината на доброто винаги може да победи мрака.

Лалю Метев, 28 януари 2025 г.