На прага на болезнена годишнина

Днес стоим на прага на болезнена годишнина – 80 години от екзекуциите, извършени по смъртните присъди на т.нар. Народен съд. Това е не просто исторически факт, а рана, която продължава да кърви в душата на нацията. Тогава, през онези зловещи дни на 1945 г., България загуби не само цвета на интелигенцията си, но и част от своя дух, своята идентичност и своето достойнство.

В тази тишина, в която липсват гласовете на погубените, техният завет ни призовава към памет и действие. Родината ни, изстрадала през вековете, отново беше ранявана – този път не от външни нашественици, а от собствените си чеда, забравили корените си. Това не е просто метафора, а горчив урок, който ние сме длъжни да помним.

Какво е народ, който забравя историята си? Какво е нация, която се отказва от културата и духовността си? Свободата, за която поколения са проливали кръв, днес е размита в безпаметност и безразличие. Идентичността, създадена от усилията на великите ни предци, е заплашена от заличаване. Но ние не сме обречени. Всеки народ има своите изпитания, и именно те определят силата му да се възроди.

Днес, когато отдаваме почит на жертвите на т.нар. Народен съд, нашата памет не може и не бива да се ограничава единствено до имената на злощастно осъдените и екзекутирани представители на българския елит. Истинската трагедия не се изчерпва само с пролятата кръв – тя се простира далеч отвъд съдебните зали, обхващайки разрушените съдби на хиляди други – на онези, които бяха съдени и оправдани, но никога освободени; на онези, които не чуха присъда, но получиха най-жестокото наказание – социално маргинализиране, заличаване, забрава.

Не можем да приемем това мълчаливо убийство на паметта. Не можем да се примирим с идеята, че личностите, изстрадали гоненията и унижението, ще останат само в бележките на някой архив. Напротив – имената на магистрата Владимир Аврамов, на банкера и индустриалеца Лалю Метев, на художниците Никола Аврамов и Константин Щъркелов, на архимандрита Василий Трингов, и на още хиляди забравени жертви на политическите репресии, не просто трябва да бъдат възкресени, а да станат нарицателни – знаци на моралната устойчивост, интелектуалния устрем и духовната сила на българската нация.

Длъжни сме да осъзнаем, че не просто търсим справедливост за миналото, а водим битка за правото на бъдещето да познава истината. Защото една нация живее дотогава, докато помни. И докато нейната памет е жива, живи остават и тези, които тя не позволява да бъдат заличени.

Днес България е изправена пред въпрос, който е както исторически, така и духовен: ще запазим ли завета на предците си или ще позволим времето да изтрие спомена за тях? Ще се осмелим ли да вървим напред, като черпим сила от тяхната саможертва?

Примерът на митрополит Михаил Доростолски и Червенски ни напомня, че дори в най-мрачните времена съществуват личности, които олицетворяват светлината на истината, вярата и доблестта. Неговият живот и дело са символ на духовната съпротива срещу тиранията и неправдата.

Нашата инициатива за признаването на митрополит Михаил – чрез кръщаването на площада пред Патриаршеската катедрала на негово име, канонизацията му за светец на Българската православна църква и признаването му за Праведник на народите от „Яд Вашем“ – е не просто акт на историческа справедливост. Това е зов към нас самите да се обърнем към истинските си корени, към заветите на тези, които положиха живота си за свободата, достойнството и вярата.

Днес, 80 години след онези трагични събития, ние сме длъжни да кажем: „Достатъчно!“. Нека да не позволяваме мракът на миналото да се превърне във вечна сянка върху бъдещето ни. Време е да съградим наново културата, идентичността и националното си достойнство.

Митрополит Михаил и хилядите забравени герои от 1945 г. ни завещават нещо повече от памет – те ни оставят пример за доблест, за непреклонност и за вяра. Както казва апостол Йоан: „Светлината свети в тъмнината, и тъмнината не я обзе“ (Йоан 1:5).

Нека този завет бъде нашият пътеводител. Докато имаме памет, докато носим вяра, докато в нас пулсира живот – ние можем да преодолеем всяка тъмнина. Това е нашата отговорност пред миналото, нашият дълг към настоящето и нашата надежда за бъдещето.

В памет на загиналите и в завет на живите: няма да забравим, няма да предадем, но и няма да простим!

Лалю Метев, 29 януари 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.