ПАМЕТ ЗА ЗЛОТО, ИЗКУШЕНИЕ ЗА ДОБРОТО

В Памет за злото, изкушение за доброто Цветан Тодоров формулира тезата, че тоталитаризмът е голямата политическа новост на ХХ век и представлява крайната форма на злото. Той продължава традицията на интелектуален анализ и съпоставка на тоталитарните идеологии, утвърдена през 90-те години от Франсоа Фюре в Миналото на една илюзия (Le passй d"une illusion. Essai sur l"idйe communiste au XXe siиcle, Paris: Robert Laffont/Galmann-Levy, 1995). Братовчед ни Тодоров не просто изследва историческите проявления на тоталитаризма, а поставя по-дълбокия въпрос за самата природа на злото, за изкушението, което то предлага, и за начина, по който обществото го разпознава и се противопоставя на неговите проявления.

Анализирайки двете основни разновидности на тоталитаризма – комунизъм и нацизъм – Тодоров подчертава, че макар те да се различават по идеологическа основа и исторически контекст, същността им остава една и съща: потисничество, култ към абсолютната власт и масови престъпления срещу човечеството. И двата режима са еднакво ненавистни, а жертвите им се измерват в милиони. Исторически комунизмът заема централно място, защото започва по-рано, продължава значително по-дълго, разпростира се отвъд границите на Европа и бележи съдбите на народи по всички континенти, оставяйки след себе си не само разрушения, но и дълбоки духовни и морални рани.

В контекста на настоящето Тодоров подчертава, че разобличаването на комунизма е не само въпрос на историческа справедливост, но и на морална отговорност. Той изтъква, че комунизмът продължава да упражнява особено силно влияние върху съзнанието на хората, защото, за разлика от нацизма, често е представян в романтична светлина – като идеология с „благородни“ намерения, чийто провал се дължи на извращенията на отделни личности, а не на самата ѝ същност. Това омагьосващо въздействие прави неговото разобличаване още по-належащо (Памет за злото, изкушение за доброто, с. 115).

В този смисъл, дебатът за сравнението между нацизма и комунизма продължава да бъде актуален и намира отражение в Черната книга на комунизма, както и в Нещастието на века на Андре Безансон. Но отвъд конкретните исторически измерения стои един по-фундаментален въпрос: как обществото разпознава злото и как го отхвърля? Тоталитаризмът не е просто политическа система – той е симптом на по-дълбока криза на човешката цивилизация, при която стремежът към абсолютна истина и пълно социално равенство се изражда в мракобесие и терор.

Общуването и свободното изразяване на идеи в съвременния свят остават основната противоотрова срещу авторитаризма. Диалогът, критичното мислене и осъзнатостта за грешките на миналото са вечно валидни принципи, чрез които обществото може да съхрани своята свобода и достойнство. Историята на ХХ век не е просто урок, а предупредителен знак, че злото може да се прояви под различни форми и че неговата същност винаги ще се крие в потискането на индивидуалната воля в името на някаква абстрактна „висша цел“.

Тези вечни принципи се отразяват ярко в живота на личности, които, със своето достойно и самоотвержено поведение в особено трудни времена, са дали пример за съпротива срещу злото. Приснопаметният Доростолски и Червенски митрополит Михаил, архимандрит Василий (Трингов), художниците Никола Аврамов и Константин Щъркелов, магистратът Владимир Аврамов (председател на Върховния касационен съд) и банкерът и индустриалец Лалю Метев (Българска банка „Съединение“ – София и Първо българско за цимент АД „Лев“ – Плевен) са само част от тези, които, макар и подложени на изпитания и страдания, са устояли на изкушенията на тоталитарните режими. Техният пример показва, че истинското достойнство не се измерва в подчинение, а в неотклонна борба за свободата, правдата и духовната устойчивост.

Техният пример остава завинаги в паметта на историята като свидетелство за силата на духа и несломимостта на човешката воля пред лицето на злото. Те доказват, че човекът не е просто продукт на своята епоха, а носител на вечни ценности – свобода, истина и вяра в доброто. В този смисъл, паметта за злото не е просто задължение, а нравствен императив, който ни подтиква към непрестанно осъзнаване на опасностите на миналото, за да не допуснем тяхното повторение в бъдещето.

Лалю Метев, 30 януари 2025 г.