СРАМЪТ ОТ ЗАБРАВАТА

Историята не е просто запис на миналото, а изпитание за съвестта на всяко поколение. Всяка година, на 1 февруари, България би трябвало да отдава почит на жертвите на комунизма, но вместо това ставаме свидетели на едно дежурно, ритуално отбелязване, изпразнено от съдържание и смисъл. Възпоменанието за пореден път бе подменено от политически PR, от патетични слова, които, макар и на пръв поглед праведни, целят единствено самореклама и конюнктурно позициониране.

Защо нито едно име на достоен българин не бе споменато? Защо отново чухме само изтъркани възхвали за тримата президенти, за Борисов, за отсъстващия Желязков, а не за мъчениците на този кървав режим? Какво говори това за състоянието на нашия народ и за неговото бъдеще? Как се стигна дотук, че националната ни памет се свежда до помпозни речи без съдържание, а историческата истина – до средство за партийна легитимация? Това са въпросите, които трябва да бъдат поставени – не само в контекста на този ден, но и в по-дълбок, философско-богословски план.

Забравата като морален грях

В християнската традиция паметта за праведниците е основополагаща. „Праведникът ще се помни вечно, от лош слух не ще се уплаши“ (Пс. 111:6-7). Забравата е грях, защото тя подменя истината с безразличие, превръщайки страданията на жертвите в политическа разменна монета. Когато името на нито един българин не прозвучава в официалните речи, това означава, че съвестта на нацията е изгубила чувствителност към истинската почит.

Още св. Василий Велики ни предупреждава: „Ако не си благодарен на благодетелите си, как ще бъдеш благодарен на Бога?“ Ако нацията ни не отдава почит на загиналите в най-мрачните години на нашата история, как може да претендира за нравственост? Когато споменът за мъчениците бъде подменен с празнословие, ние не просто забравяме миналото – ние загубваме себе си.

Политическата инструментализация на паметта

Лесно е да се размахва знамето на антикомунизма като партийно оръжие, но истинската почит не се измерва с телевизионни изяви и патетични слова. Изглежда, че основната цел на този ден не бе възпоменание, а утвърждаване на политически образи – Андрей Ковачев, Георг Георгиев, Георги Георгиев, Йорданка Фандъкова и други, които, макар и застанали под знамената на историческата справедливост, всъщност експлоатират тази памет за свои цели. Историята не трябва да бъде инструмент на партийната реторика. Истината не може да бъде употребявана според конюнктурния интерес на деня.

Достойнството на един народ се измерва не с броя официални церемонии, а с дълбочината на неговата памет. В този смисъл, празнотата, с която бе отбелязан този ден, е отражение на общото духовно опустошение, което обхваща българското общество.

Посредствеността като национално проклятие

Българският народ все повече затъва в тресавището на посредствеността. Говоренето за миналото се е превърнало в ритуално клише, в което няма нищо автентично, нищо истинско. Липсата на критична мисъл, страхът от неудобната истина и повърхностното отношение към историята са симптоми на една по-дълбока болест – липсата на духовен аристократизъм, която от векове тегне над българското общество.

Проф. Иван Шишманов преди повече от век предупреждаваше, че големият проблем на България е духовната ѝ мизерия – липсата на дълбочина, на мисъл, на култура, която да бъде носещият фундамент на нацията. Днес виждаме последствията от това – една общественост, която не само не е способна да си спомни, но и не желае да помни. Няма го стремежа към истина, няма го порива към справедливост. Остава само инерцията на празните ритуали.

Къде сме и накъде отиваме?

Така изглеждат нещата. Забравата продължава, посредствеността тържествува, а истината отново е захвърлена настрана. Какво може да се направи? Първата стъпка е да се осъзнае проблемът – без самокритика няма изход. Втората стъпка е да се върнем към паметта – истинската, неподправена памет, в която има имена, съдби, личности. И най-сетне, трябва да разберем, че борбата за историческата истина не е въпрос на партийна принадлежност, а на национален дълг.

В този ден, вместо да слушаме празните думи на политици, нека си спомним думите на Свети Паисий Светогорец: „Най-голямото проклятие за един народ е да забрави своите праведници.“ Ако България продължава да забравя, тя не просто ще загуби миналото си – тя ще загуби и бъдещето си.

Лалю Метев, 3 февруари 2025 г.

Осем десетилетия по-късно, отново нито едно име на достоен българин не беше споменато… Вместо това, чухме пак изтъркани възхвали за тримата президенти, за Борисов, за отсъстващия Желязков, изтъркани разкази за анонимни дядовци – и толкова. А TV-ефира бе изпълнен със състезание по патетично заклеймяване на „фашизЪма“. Горко на България! Какво я очаква, когато народът й затъва все по-дълбоко в тресавището на посредствеността? Както и предвидих, никой така и не ме потърси специално, за да ми даде думата, камо ли да ме допусне на екрана… Изглежда, че основната цел беше да се омаловажи поводът и да се превърне в поредната PR-акция за личности като Георг Георгиев, Андрей Ковачев, Йорданка Фандъкова, за Георги Георгиев и т.н., които така или иначе няма с какво много да блеснат... Изглежда, от цялата редица новопоявили се славославци на „Голямото момче“, единствено Сашо Йорданов се осмели да спомене конкретни 4-5 имена. Но дори това се случи само във „Фейсбук“ и то в разгара на спор с някакви си „копейки“ – и толкоз. Така изглеждат нещата.