2. zahariada
3. iw69
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. mt46
8. djani
9. wonder
10. tota
11. getmans1
12. ambroziia
13. hadjito
14. genadi2000
2. katan
3. leonleonovpom2
4. shtaparov
5. ka4ak
6. mt46
7. teodordetchev
8. ambroziia
9. milena6
10. dobrota
2. sarang
3. lamb
4. hadjito
5. kalpak
6. bateico
7. sekirata
8. savaarhimandrit
9. djani
10. monbon245
В село Банкя, родното място на потомствения комунист и милиционер генерал Бойко Борисов, на 8 септември 1944 г. се провежда събрание на партийния РМС и ОФ актив от района, с цел организиране на преврата на 9 септември. В тези съдбоносни часове на беззаконие и насилие, сред арестуваните още при пистигането си на ж.п. гарата в Банкя попада и моят дядо, Лалю Метев – забележителен индустриалец, банкер и щедър дарител. Когато новите властници разбират кой е той, го отвеждат в подземията на Дирекцията на милицията в „Славянска беседа“, бившето Гестапо, където е подложен на нечовешки изтезания. В пълна неизвестност и съсипан от побои, срещу искан и платен откуп от 1 милион лева, предаден чрез съпругата, бивша ученичка от Първа девическа гимназия на баба ми, на македонстващия главорез Лев Главинчев – един от най-жестоките комунистически палачи и мародери – е освободен, но като жив труп. По-късно е съден от противоконституционния т.нар. Народен съд, но е оправдан. Въпреки това, фабриките и банка „Съединение“ са национализирани, цялото му имущество е конфискувано, а той и семейството му са изселени.
В тези събития ясно се проявява принципът: „Горко на ония, които злото наричат добро, а доброто – зло, които превръщат тъмнина в светлина и светлина в тъмнина“ (Исайя 5:20). Властта, завзета с насилие, произвежда само мрак и развала, а неправедното богатство не носи благословение. Потомците на тези изверги, заели властта чрез кръв и терор, продължават и днес да сеят беззаконие, като техният главатар, възпитан в милиционерски порядки, властва над народ, чиято памет бавно се заличава.
Лев Главинчев, който някога се е клел във вярност към ВМРО и дори е симпатизирал на германците, след нападението над СССР мигновено обръща посоката и става част от нелегалното комунистическо движение. Това е класически пример на онзи „раздвоен човек“, за когото апостол Яков казва: „Човек с двоя душа е неустойчив във всичките си пътища“ (Яков 1:8). Издига се до член на Централната военна комисия при ЦК на БКП в периода 1942-1943 г., а през май 1943 г. вече е командир на Първа въстаническа оперативна зона и сътрудник на Главния щаб на НОВА. След 9 септември 1944 г. става член на така наречената „екзекутивна група“ под ръководството на Трайчо Костов, заедно с бъдещия лагерен генерал Мирчо Спасов, Тодор Живков, д-р Владимир Бонев, генерал Раденко Видински и други. Само за няколко месеца, Главинчев става символ на жестокост, а според свидетелства е убил лично над 250 души.
„Не убивай“ (Изход 20:13) е една от заповедите, които този човек е погазил без угризение. „Който пролива човешка кръв, от човека ще се пролее неговата кръв, защото по образ Божий създаде Бог човека“ (Битие 9:6). Тази истина се потвърждава в края на дните на Главинчев – забравен и презрян, сам сред развалините на миналото си.
Сред зверствата, извършени под негово ръководство, са убийствата на висши офицери, индустриалци, интелектуалци. Очевидци разказват, че сам е удушавал жертвите си с голи ръце. Един от неговите съратници, Наум Момчеджиков, описва ужасите на следдеветосептемврийския терор: „В началото арестувахме само офицери, министри, бивши управници, търговци – изобщо богати хора. Министър на вътрешните работи беше Антон Югов, партизаните станаха началници, политзатворниците – също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци“. Главният щаб на „гвардията“ бе хотел „Славянска беседа“ – бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев, един от най-жестоките убийци по онова време.“
„Правдата въздига народ, а грехът е позор за племената“ (Притчи 14:34). Днес, когато наследниците на тези престъпници все още контролират властта, същата тази неправда разяжда като раково образувание държавата. Историята обаче е строга учителка – „Защото всичко, което човек посее, това и ще пожъне“ (Галатяни 6:7).
Но нека не губим вяра. Както казва Христос: „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32). Истината не може да бъде потулена завинаги, и идва ден, когато всички дела ще бъдат изобличени, а беззаконието ще бъде съдено със справедлив съд. „И няма създание, което да е скрито от Него, но всичко е голо и разкрито пред очите на Онзи, пред когото ще отговаряме“ (Евреи 4:13).
Радикалната промяна, осъществявана от новия режим у нас след преврата от 9 септември 1944 г., не се изчерпва с унищожението на опозиционното мислене. Тя цели изкореняването на аристократизма, благородническото начало и на всяка прослойка, способна да осъзнае случващото се и активно да му се противопостави. Тази трансформация не е просто ликвидация на традиционната духовност, а опит за подмяната ѝ с нов, имагинерен морал, създаден да обслужва режима. Този процес е предсказан още от св. апостол Павел: „Защото ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение, но ще си натрупат учители по своите страсти“ (2 Тим. 4:3).
Арестите започват незабавно. От затворите са освободени не само политически затворници, но и обикновени престъпници, които бързо са рекрутирани в Народната милиция, заела мястото на разформированата полиция. Задържани са всички министри от правителствата, управлявали по време на войната, включително онези, които са обявили война на Германия. В арестите попадат също журналисти от всички партии и значителна част от офицерския корпус, с изключение на онези, свързани с Отечествения фронт. Полицията е елиминирана за броени дни, магазини и складове са разграбени, а нощните отвеждания от домовете се превръщат в зловеща реалност. Никой не знае дали ще доживее следващия ден у дома си – такава е логиката на всяка „народна демокрация“. „Ще бъде страшно, когато праведникът бива преследван, а нечестивецът тържествува“ (Притч. 29:2).
Радикалната промяна преобръща вековния социален ред. Най-деградиралите слоеве на обществото се издигат до върховете на властта, докато традиционният елит бива смазан. Поощряването на членството в партиите на ОФ ускорява вътрешната ерозия на обществото, стимулирайки политическото хамелеонство, предателството и безпринципността. В такава среда лоялността към режима се превръща в единствената гаранция за някаква – макар и временна – сигурност. Тази епоха се вписва в библейското предупреждение: „Поставят царе без Мене, издигат князе без Моето съгласие; от среброто и златото си правят идоли за своя погибел“ (Осия 8:4).
Комунизмът, чиято движеща сила е омразата, се стреми към изграждането на нова антидуховност – система, която произнася смъртна присъда над достиженията на християнската цивилизация. Любовта се превръща в мръсна дума, а саможертвата – в абсурд. „Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец, а вие знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот“ (1 Йоан 3:15).
Атеистичният нихилизъм на режима не разбира тайната на Голгота, смисъла на страданието и свободната човешка воля. Комунизмът не може да съществува без враг – без обект на омраза, който да оправдава насилието и терора. В този смисъл Третият интернационал може да бъде разглеждан като генерален щаб на световната омраза. Но както е писано: „Който копае яма, сам ще падне в нея, и който търкаля камък, върху него ще се стовари“ (Притч. 26:27).
Из спомените на един от „гвардейците“ на Лев Главинчев (цит. по: Войнов, Г. Геноцидът и холокостът над българите, С., 2006, с. 228–229):
„Още на втория ден се отвратих от себе си. Когато се връщахме в „Славянска беседа“, където спяхме, се напивахме с ракия, вино, коняк… но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха. После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да бием и избиваме представители на опозицията. През 1947 г., когато опозицията беше официално забранена със закон, тя вече бе напълно унищожена. Всеки, набеден, че принадлежи към нея, го арестувахме и изпращаха в лагер или затвор. Беше ми станало отвратително. Но как да пожалиш някого? Ако моите началници узнаеха, щяха ли да ме пощадят…?“
Историята свидетелства, че терорът никога не носи трайна власт, защото „всички, които се залавят за меч, от меч ще загинат“ (Мат. 26:52).
След хаоса и произвола през септември 1944 г. новата власт се стреми да придаде формална легитимност на своите репресии. В началото на октомври 1944 г. е приета Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за влизане на България в световната война срещу съюзените народи (ДВ, бр. 219, 6 октомври 1944 г.).
Тази наредба-закон не само грубо нарушава действащата тогава Търновска конституция, която изрично забранява създаването на извънредни съдилища, но и подменя основополагащите принципи на правосъдието с идеологически произвол. „Горко на онези, които наричат злото добро, а доброто зло, които превръщат тъмнината в светлина и светлината в тъмнина“ (Исая 5:20) – тези думи звучат пророчески за беззаконието, което Народният съд легализира. Назначаването на „народни обвинители“ от изпълнителната власт, без изискване за юридическо образование, превръща съдебната система в инструмент на отмъщението. Това съвпада с древната мъдрост: „Когато се умножават нечестивите, умножават се престъпленията“ (Притчи 29:16).
В условията на тази извратена справедливост първите жертви сред духовенството стават:
-
архим. Йосиф (Диков) – началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод,
-
архим. Стефан (Николов) – главен редактор на „Църковен вестник“,
-
архим. Николай (Кожухаров) – ректор на Софийската духовна семинария.
Техният „грях“ е, че през лятото на 1943 г. посещават масовите гробове във Виница (дн. Украйна), където са открити близо 10 000 жертви на сталинските репресии. Въпреки че са свидетели на зверства, извършени години преди това, те са обвинени в съучастие с режима. Исус казва: „Блажени гонените заради правдата, защото тяхно е Царството небесно“ (Матей 5:10) – думи, които отекват в съдбата на тези духовници. Те получават присъди строг тъмничен затвор, конфискация на имущество и граждански права, като делото им става предвестник на нова вълна репресии срещу Българската православна църква.
Този период на „узаконено беззаконие“, както го нарича самата комунистическа върхушка, е отразен в телеграма на ЦК до Георги Димитров от 1 октомври 1944 г.: „Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекушави съюзници по повод революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдии и чистката ще тръгне по законни пътища…“ Това изявление разкрива истинската същност на този процес – първо, безразборни убийства, а после „легализация“ чрез съдебен фарс.
Апостол Павел предупреждава: „Защото ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение, но ще си натрупат учители по своите страсти“ (2 Тимотей 4:3). Народният съд е именно такова време – съд, който не наказва престъпления, а оправдава насилието и унищожава невинните.
Резултатът е разрушаването на моралните устои на обществото, гонения срещу духовенството и интелигенцията, а църквата – последният стълб на духовната устойчивост – е подложена на преследване. „Ако светът ви мрази, знайте, че мене преди вас намрази“ (Йоан 15:18) – думите на Христос звучат като утеха за гонените свещеници, които стават жертви на безбожен режим.
Периодът на Народния съд остава като трагично свидетелство за времето, в което беззаконието се облича в законова форма, а правдата се принася в жертва на идеологическата омраза. Но „Правдата възвисява народ, а грехът е позор за племената“ (Притчи 14:34) – и рано или късно, всеки народ пожънва плодовете на своите дела.
Срещу стотици свещеници са заведени дела, като Народният съд ефективно осъжда 152-ма. От тях:
-
13 са осъдени на смърт,
-
13 – на доживотен затвор,
-
десетки – на различни срокове лишаване от свобода, глоби и други санкции.
Ужасяващата картина на репресиите разкрива докладът на главния народен обвинител Георги Петров до ЦК на БРП (к) от 3 юли 1945 г.:
В страната са образувани 132 процеса с 10 875 подсъдими. От тях:
-
2 816 са осъдени на смърт,
-
1 233 – на доживотен затвор,
-
11 – на 20 години строг тъмничен затвор,
-
946 – на 15 години,
-
41 – на 12 години,
-
687 – на 10 години,
-
197 – на 6, 7 или 8 години,
-
742 – на 5 години,
-
688 – на 1 година или 6 месеца (повечето условно).
Оправдателни присъди са постановени само за 1 485 души, а преписките на 386 души са прекратени. Почти всички осъдени губят цялото или по-голямата част от имуществото си и са задължени да платят огромни глоби. Тези цифри разкриват масовия характер на репресиите, които излизат извън рамките на „възмездие“ и се превръщат в целенасочена кампания за унищожаване на политическите и идеологическите противници на новата власт.
В периода от 9 септември 1944 до 15 септември 1947 г., когато влиза в сила Парижкият мирен договор (подписан на 10 февруари 1947 г.) между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в състояние на международна политическа изолация. В този вакуум, под „егидата“ на Червената армия и Москва, се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ – иронично оправдавани с формулата „в името на народа“.
Комунистическите идеолози не просто обещават радикални промени, но и ги реализират с безпрецедентна бруталност. В страните, попаднали под съветски контрол, започва социален експеримент за изграждане на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени чрез естествени механизми на социално развитие, а единствено чрез терор и насилие, защото целта не е реформа, а дълбока трансформация на самата човешка идентичност.
Чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности, аналогично на противопоставянето на антихриста на всичко автентично християнско), се цели заличаването на религиозното измерение в човека и унищожаването на неговия порив към вечността. Християнската вяра винаги е била враг на тоталитаризма, защото тя утвърждава върховенството на Бога над човешките власти: „По-добре е да се покоряваме на Бога, а не на човеците“ (Деяния 5:29). Затова преследването на свещениците и вярващите е не просто политически акт, а духовна война срещу Божия ред.
Радикалната промяна, осъществявана от комунистическия режим във всяка завладяна страна, се основава на унищожаването на интелигенцията, аристокрацията и благородническото начало – т.е. на прослойките, възпитани в ценностите на честта и достойнството, способни да разберат случващото се и активно да му се противопоставят. Тази трансформация не е просто политическа реформа, а дълбока културна и духовна подмяна, целяща унищожаването на традиционната духовност и замяната ѝ с нов, имагинерен „морал“.
Антирелигиозният фанатизъм на болшевиките намира откровен израз в думите на Анатолий Луначарски, първия народен комисар по просветата в Съветска Русия:
„Долу любовта към ближния! Ние трябва да се научим на ненавист. Ние ненавиждаме християните – дори най-добрите от тях са наши врагове. На знамената на пролетариата трябва да бъдат написани лозунги за ненавист и мъст. …те (християните) проповядват любов към ближния и милосърдие, което е против нашите комунистически принципи. Християнската любов е пречка за развитието на революцията. Ние завършихме със земните царе – сега ще се заемем с небесните…“
Тези думи разкриват истинския характер на комунистическата идеология, която не просто воюва срещу политическите си опоненти, но срещу самата същност на духовния и морален ред. Комунизмът не е просто идеология, а анти-евангелие, което цели да подмени Божия ред с човешко всемогъщество. Христос предупреждава: „Крадецът идва само да открадне, да убие и да погуби; Аз дойдох, за да имат живот и да го имат в изобилие“ (Йоан 10:10). Всяка идеология, която заменя Божията истина с утопия, води до разруха, защото „ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите му“ (Псалом 126:1).
Гонението срещу Църквата винаги е знак за борба не просто с човешки институции, а със самия Бог. Но както казва апостол Павел: „Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото чрез доброто“ (Римляни 12:21). Историята показва, че всички, които воюват срещу Христовото име, в крайна сметка биват съборени от собственото си зло, защото „Бог поругаван не бива“ (Галатяни 6:7).
Църквата, като пазителка на Словото Божие и непреходните ценности, които осмислят живота на човека – венеца на творението (Бит. 1:26-27), неизбежно се превръща в мишена за всяка идеология, която гради своята власт върху отрицанието на Бога. Господ Иисус Христос предупреждава: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил“ (Йоан 15:18). Комунистическата доктрина, основана на войнстващ атеизъм, не просто отрича Бога, но поставя безбожието като свой краеъгълен камък, защото „безумният рече в сърцето си: няма Бог“ (Пс. 13:1).
Големият руски писател и дисидент Александър Солженицин, в речта си при получаване на наградата „Темпълтън“ през 1983 г., казва:
„Анализирайки Френската революция и нейната кипяща омраза към Църквата, Достоевски стигна до извода, че „всяка революция неизбежно започва с атеизъм“. Това е абсолютно вярно. Но светът дотогава не беше виждал толкова организирано, военизирано и радикално злонамерено безбожие като това, което е практикувано от марксизма. Главната движеща, мотивационна сила във философската система на Маркс и Ленин е омразата към Бога; тази омраза е в сърцето на марксистко-ленинската психология и е много по-опасна от всички техни икономически и политически програми. Войнстващият атеизъм не е просто случайна или второстепенна част от идеологията на комунизма; атеизмът не е следствие от комунизма, а е негов фундамент.“
В този контекст комунистическите режими се стремят да наложат своето господство не просто чрез политическо насилие, а чрез духовно поробване. Те се опитват да изтръгнат от човека вярата му, за да остане той без закрила, защото „душата ми е привързана към Тебе, Твоята десница ме поддържа“ (Пс. 62:9). Марксистката утопия предполага не просто атеизъм, а активна война срещу религията. „Реализацията на комунистическата утопия означава системно и последователно ликвидиране на религията и духовенството“ – заключава един от изследователите на комунизма.
Затова още в нощта на 9 септември 1944 г. комунистите дават изблик на своята „омраза към Бога“, която се проявява в серия жестоки убийства на Неговите най-достойни служители – свещеници, монаси и архиереи, чийто живот беше светлина за мнозина (Мат. 5:14-16). В този трагичен момент се изпълняват думите на Спасителя: „Ще ви предават в синедриони, ще ви бият в синагоги и ще бъдете изправяни пред управници и царе заради Мене“ (Марк 13:9).
И въпреки този мрак, Църквата продължава своя път, защото е основана на непоколебимата канара Христос (Мат. 16:18). Комунизмът отрече Бога, но Бог остана; комунистите убиваха Неговите свидетели, но семето на вярата даваше нов плод. Историята доказва, че човешките идеологии са мимолетни, но истината на Христовото учение е вечна. Защото „тревата изсъхва, цветът вехне, но словото на нашия Бог пребъдва вечно“ (Ис. 40:8).
Пълният списък на убитите свещенослужители в България през този мрачен период вероятно никога няма да бъде напълно известен. Много от документите, разкриващи истинското лице на комунизма, са умишлено унищожени – в полза на наследниците на извършителите на тези престъпления. Още повече, значителна част от убийствата изобщо не са документирани, тъй като са извършени не само от партийни активисти, но и от криминални елементи, възползвали се от хаоса и беззаконието, за да уреждат лични сметки. Много от тези екзекутори не са можели нито да четат, нито да пишат, а дори и да са искали, не са били в състояние да оставят писмена следа за извършеното.
Въпреки това, и оскъдните запазени сведения са достатъчно красноречиви. Само на 9 септември 1944 г. броят на известните поименно жестоко убити свещеници надхвърля двадесет. До края на септември 1944 г. убитите духовници на Българската православна църква вече са над тридесет, а до края на същата година – близо сто. През 1945 г. жертвите надхвърлят сто и двадесет, а броят им продължава да расте.
Макар след 1948 г. интензитетът на убийствата да намалява, те не спират напълно.
В редица свои изследвания акад. Георги Фотев задълбочено анализира формирането, функционирането и разпада на тоталитарно-комунистическата система, като се стреми да даде теоретична формулировка и обяснение на протичащите в нея процеси.
Когато обаче става въпрос за неописуемата жестокост на комунистическия режим спрямо свещенослужителите, той признава невъзможността тази жестокост да бъде рационално обяснена:
„Убийството на човек, какъвто и да е той, е оскърбление спрямо самата човечност… Убийството на свещеник е непоносимо и отчайващо събитие. То е като смъртта на невинно дете – въпрос, който е изключително мъчителен за теолога.
Простото изречение на свещеника се заключава в неговото смирение, човешка доброта и невероятната му способност да надмогва страданията. Той напомня на всички, че смисълът на живота е неразрушим – и с това дава сили на всеки, който се нуждае от такава подкрепа.
Свещеникът не е заплаха за никого – той нищо не отнема, никого не насилва, не подкупва, не омагьосва. С други думи, по никакъв начин не пречи на човека да прави свободно своя избор…“
Тези думи разкриват дълбокия парадокс – комунистическият режим преследва и унищожава онези, които въплъщават добродетелта, сякаш самото им съществуване заплашва идеологическата конструкция на насилието и лъжата.
Маскирането на греха като добродетел – представянето на насилието, предателството и лъжата като висши ценности, които всеки „съвестен гражданин“ на новата комунистическа държава трябва да възприеме и изповяда, придава на комунистическите репресии характера на демонично лукавство.
Това приспива обществената съвест, лишава я от съпротивителни сили и неизбежно води до дълбока морална и духовна деградация – както на индивидите, така и на обществото като цяло. Именно в това се крие обяснението за липсата на историческа памет за трагедии като следната:
„Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ) дава много жертви, като по това време организацията наброява близо 300 000 членове… Арестуваните водачи на легиона във Видин – йеромонах Паладий и Валентин Шутилов, заедно с много техни другари-легионери, са изправени пред своите съратници и разстрелвани като мишени, за да послужат като зрелище за останалите, очакващи смъртта си. Йеромонах Паладий е подложен на особена жестокост – първо му изваждат очите, а след това го убиват. Местността Бутово се превръща в гробница на легионерите – там са откарвани задържаните от околните селища и избивани масово. Един от най-ярките примери за комунистическите зверства е разстрелът на двеста ученици-легионери в мазето на училището в Оряхово…“
Истината за тези престъпления дълги години е подтискана, фалшифицирана или изтласквана в забвение. Днес съхраняването на историческата памет е не просто дълг, а единственото средство за осъзнаване на поуките от миналото и предотвратяване на нови идеологически безумия.
Още по-тревожно е, че десетилетия по-късно българското общество продължава да е неспособно както да се възмути и осъди извършеното беззаконие, така и да почете величието на свещеномъчениците, чийто подвиг е част от вечната традиция на християнското мъченичество – същият подвиг, който през вековете са понесли милиони мъченици за Христа.
Трагичният паралел със Св. Стефан, който в последния си миг моли Господа: „Не зачитай им тоя грях“ (Деян. 7:60), намира съвременното си отражение в мъченичеството на отец Паладий:
„Отец Паладий бил подложен на особена жестокост – изболи му очите, рязали пръстите на ръцете му. А в агонията си той извикал към небето: „Боже, помогни ни да издържим!“
Тези думи отекват през времето, свидетелствайки за непоклатимата вяра, която нито терорът, нито насилието могат да сломят.
В този драматичен и съдбоносен период от живота на Църквата се разкрива с пълна сила смисълът на Христовите думи:
„Защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени: трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си.“ (Лука 12:52-53)
Разломът, който идеологиите нанасят върху обществото и семейството, разкъсва не само връзките между поколенията, но и самата духовна тъкан на народа.
Драстичен пример за пълния личностен разпад и дехуманизация е случаят, при който дъщеря и зет съзнателно участват в убийството на бащата на съпругата и в осъждането на нейния чичо – не от лична вражда, не заради някаква несправедливост, а единствено в името на партията и комунистическата идеология. Това е върховна форма на нравствено ослепяване, при което естествените човешки връзки се разкъсват в името на едно лъжливо „висше благо“, подобно на онова, за което Господ Иисус Христос предупреждава: „Ще предава брат брата на смърт, и баща – чедо; и ще въстанат чеда против родители и ще ги умъртвят“ (Марк 13:12).
Още през 1928 г. свещеномъченик митрополит Борис Неврокопски предвижда тази морална катастрофа в своята знаменита брошура Кризата в нашето училище:
„Настъпи пълно обезценяване на ценностите, защото безразличието е невъзможно за човешката душа. То не може да бъде трайно нейно състояние, а е само преход към друго настроение. След индиферентизма, след безразличното отнасяне към най-великите – религиозно-нравствените ценности на човешкия дух – у човека настъпва неизбежно едно предпочитане на злото пред доброто, на лъжата пред истината, на злобата пред любовта, на безправието пред правдата, на порока пред добродетелта. Защото ние можем да бъдем или с доброто, или със злото; или с истината, или с лъжата; или с любовта, или със злобата; или с правдата, или с безправието; или с добродетелта, или с порока. Ние не можем да бъдем едновременно и с едното, и с другото, нито пък нито с едното, нито с другото. Няма среден – безразличен път, по който бихме могли да вървим… По тоя гибелен път тръгнахме и ние като народ. Обаче процесът на разложението и падението не спря дотук. Той вървеше неудържимо към своя естествен край.“
Идването на комунизма в България е именно този край, за който митрополит Борис предупреждава – но не като еднократен акт, а като духовна агония, започнала на 9 септември 1944 г. и продължаваща до днес. Системното унищожение на нравствените устои и свещените връзки между поколенията е доказателство за онова, което пророк Исайя изобличава: „Горко на ония, които наричат злото добро, а доброто – зло, които представят тъмнината за светлина, а светлината – за тъмнина“ (Ис. 5:20).
Този процес не е историческа случайност, а закономерност, когато хората се отвръщат от Бога. Св. апостол Павел ясно посочва какво се случва с душата на онези, които съзнателно заменят истината с идеологическа измама: „Те замениха истината Божия с лъжа и се поклониха и служиха на творението вместо на Твореца… Затова Бог ги предаде на срамен страстен произвол“ (Рим. 1:25-26).
Така обезбожаването не води просто до атеизъм, а до култивиране на нова „религия“ – тази на идолопоклонството пред една бездушна идеология, която погубва не само телата, но и самата човешка същност.
В специализираната справка за „народните врагове“ за периода 1944-1957 г. в графата „православни свещеници“ четем: „Православни – осъдени от Народния съд – 97, 1 умрял, 13 осъдени на смърт, намиращи се в затвора към 1957 г. – 12, освободени бивши затворници – 71, от тях 21 продължават да бъдат наблюдавани и готвени за повторни арести; въдворени в ТВО преди 50-те години – 19, а към 1957 г. останали само четирима“.
Не всеки християнин има силата да бъде мъченик, но „който претърпи докрай, той ще бъде спасен“ (Мат. 24:13). Атеистичната власт, натрупала достатъчно опит в репресиите, добре осъзнава тази реалност. Масовата страхова психоза вече е свършила своята работа, като е пречупила мнозина, включително вярващи християни и клирици. Човешката слабост е предсказана от самия Христос: „...преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене“ (Мат. 26:34). За съжаление, както свидетелства Св. Предание на Църквата, всяко голямо отстъпление започва с поредица от малки компромиси.
Веднъж отворена и неизлекувана, раната на компромиса със съвестта води след себе си още по-дълбоки падения. Българската православна църква понася тежки последици от подобни компромиси, които се изразяват в договаряния между клирици и комунистическата власт. „Никой не може да слугува на двама господари“ (Мат. 6:24) – но страхът от гонение и преследване прави така, че мнозина се опитват именно това да сторят, давайки „кесаревото кесарю“ (Мат. 22:21), но и предавайки Христовата истина.
Не ще сбъркаме, ако кажем, че така се раждат бъдещите агенти и доносници в църковните среди. Някои, като свещеника комунист Тома Болчев от гр. Златица, са направили своя компромис още преди идването на новата власт. На него е възложена „честта“ да бъде единственият духовник – съдебен заседател в Народния съд. Друг показателен случай е този на Константин Русинов Динчев, известен като „червения поп“ заради своите комунистически убеждения.
Немалко свещеници свалят расото си, за да избегнат репресиите или за да се реализират в новите условия. Подложено на непрекъснат натиск, свещенството е принудено да прави компромиси със съвестта си. Тези компромиси спомагат за духовното разложение на клира. Макар че църковното ръководство полага усилия да възпрепятства този процес, немалко свещеници стават активни членове на ОФ. От своя страна, ОФ защитава членовете си срещу висшия клир на БПЦ, който се противопоставя на политизирането на свещенството. Така например околийският комитет на ОФ в Свиленград изпраща гневно протестно писмо до Народното събрание срещу Старозагорския митрополит Климент, който уволнява архиерейския наместник Климент Дончев и дори го заплашва „със снемане на расото“ заради политическа агитация. „Той завежда културно-просветния отдел при комитета на ОФ и работи добре“, настояват другарите му. Подобни проблеми имат и други митрополити, решили да противодействат на политическото влияние в клира.
Двама митрополити са арестувани – Пловдивския Кирил и Врачанския Паисий. Заплахи и натиск има и срещу повечето останали архиереи, които опитват да запазят влиянието на Църквата над своето паство и да ограничат намесата на комунистическата власт. В тези първи, изключително тежки години, висшето ръководство на БПЦ, в лицето на Св. Синод, прави няколко неуспешни опита да спре масовите репресии над клирици. Търси се дори вариант предварителните арести на свещенослужителите да бъдат извършвани в манастири или в други църковни обекти, съгласно чл. 163 от Екзархийския устав, който остава в сила в първите години на комунистическата власт. Властите обаче не допускат този компромис и продължават с репресиите срещу духовенството, осъществявайки в пълнота предупреждението на Христос: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Йоан 15:20).
† Доростолски и Червенски Михаил: „От десетина дни са задържани под арест свещениците: Ангел Хубанчев от Разград, архиерейски наместник, Михаил п. Иванов от същия град, Янко Бъчваров от Силистра, Камен Марков от с. Цар Калоян, Разградско, Иван Цанков от с. Борисово, Поповско, и Димитър Ив. Бояджиев от с. Глождево, Кубратско… Провинения от престъпен характер тези свещеници, доколкото нам е известно, нямат. Причина за задържането им са някои техни отношения и възгледи, които не са съгласни с идеологията на днешната власт… Своевременно направихме постъпки пред г. Областния Директор. Последният бе доста отзивчив и е дал разпореждане за освобождаването им. Но изглежда, че местни дейци от Отечествения Фронт… не са обърнали особено внимание на неговите нареждания… и ще чакат инструкции от София. И въобще не ни е известно някой от арестуваните свещеници досега да е освободен. Независимо от това отправихме писмо до г. Министъра на Външните Работи и Изповеданията, с което изтъкнахме, че задържането на тези свещеници под арест в затвора и други неудобни помещения и то без предварително разследване за вината им, ако имат такава, е противно на чл. 163 от Екзархийския устав.“
Властта, всявайки постоянен страх и несигурност сред духовенството и миряните, методично изтощава съпротивителните им сили, наподобявайки тъмните дни, за които пророк Исая предупреждава: „Горко на ония, които наричат злото добро и доброто зло, които турят тъмнината за светлина, а светлината за тъмнина“ (Ис. 5:20). В стриктно следване на съветските указания за осъществяването на плана „Православен Ватикан“, правителството предприема „програмирани отстъпки“ във външнополитически план, като същевременно насърчава екзарх Стефан към реализиране на амбицията му – патриаршеската корона.
Малко известен документ разкрива, че в този си стремеж екзархът пристъпва границата на благоприличието в публичното си говорене. По време на Славянския конгрес на 3-4 март 1945 г. в София той изрича пред съветската делегация, включваща митрополит Николай Крутицки, следните думи: „Карл Маркс не успя да намери последователи в Германия или Англия, които да осъществят неговата теория на практика. Руският дух намери решение на социалните проблеми, съгласно което всички хора ще станат братя...“. Тези слова звучат като печален отглас на предупреждението на св. ап. Павел: „Кога говорят: мир и безопасност, тогава ще ги постигне внезапна погибел“ (1 Сол. 5:3).
Докато властта манипулира Църквата чрез малки отстъпки и двусмислен диалог, в същото време започва методично разграждане на духовните устои на обществото. С окръжно № 396 от 6.10.1944 г. Министерството на народното просвещение премахва вероучението от учебните програми, поставяйки началото на продължителен сблъсък между държавата и Св. Синод. Този сблъсък, подобно на борбата между светлината и тъмнината, напомня за думите на Христос: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, няма да ходи в тъмнина“ (Йоан 8:12). Последователното ограничаване на вероучението, което достига своята кулминация с приемането на Димитровската конституция (4/6.12.1947 г.), заличава възможността за църковно образование в училищата, свеждайки го до енорийските центрове и храмовете.
Властта отнема и други традиционни правомощия на БПЦ – брачните и кръщелните свидетелства престават да имат юридическа стойност, което подрива не само катехизаторската дейност на Църквата, но и нейните финансови ресурси. Паралелно с това, с установяването на държавен монопол върху благотворителността през 1946 г., Църквата е лишена от възможността да организира и финансира катехизаторски инициативи. Така се изпълнява предупреждението на Христос: „Бойте се от ония, които могат и душата, и тялото да погубят в пъкъла“ (Мат. 10:28).
Ограниченията не спират дотук – Св. Синод, поставен под постоянен натиск, още преди референдума от 31 юни 1946 г. нарежда да не се споменава името на царя в богослуженията. На 4.9.1946 г. Църквата дори излиза със специално изложение, публикувано в „Църковен вестник“, в което приветства „настоящата ера на народната република“, засвидетелствайки подчинението си пред новата власт. „Кога нечестивите властват, народът стене“ (Притчи 29:2) – това предупреждение на Соломон се сбъдва в пълна сила в тези мрачни години.
Комунистическият режим не крие намерението си да подчини БПЦ и да я трансформира в „народна и републиканска“ институция. Особено показателен за това е фарсът в Рилския манастир по време на хилядогодишнината от успението на св. Йоан Рилски. Лидерът на Коминтерна Георги Димитров, завърнал се от Москва, използва случая, за да издигне в култ съветския модел на управление, като едновременно с това заплашва БПЦ с „необходимите реформи“. Ясното послание е разбрано, защото само няколко месеца по-късно Църквата активно подкрепя премахването на монархията.
В периода 1944–1947 г. комунистическата власт с репресии и насилие установява контрол над БПЦ и я изтласква в периферията на обществения живот. Подобно на пророк Даниил, който съзира възхода на царства, обречени на гибел, БПЦ става свидетел на нова епоха на духовно пленничество. Приемането на Димитровската конституция слага край на всякакви илюзии, че Църквата може да запази пълноценен живот в рамките на комунистическата държава. „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил“ (Йоан 15:18) – тези думи на Христос придобиват особена тежест в онези години, когато вярващите са поставени пред изпитанието на духовната съпротива срещу едно безбожно управление.
Съставил: Лалю Метев, 4 февруари 2025 г.
Тагове:
Спас Гърневски № 4 - Негодникът винаги е...
Тържествен военен парад на 9. IX. 1981 ...
2. Изследвания, статии и публикации © 2006-2013 Лалю Метев
3. Родословни изследвания на Лалю Метев в geni.com
4. WikiTree World's Family Tree © 2013 Лалю Метев
5. Видни български родове © 2006-2013 Лалю Метев
6. Bulgarian Genealogy © 2006-2013 Lalu Meteff
7. Свещената българска династия Дуло © 2006-2013 Лалю Метев