СВЕТИ ДИМИТРИЙ БАСАРБОВСКИ

Св. Димитър Басарбовски, чиято памет се чества на 27 октомври, живее през XVII век. Неговото молитвено застъпничество надхвърля пределите на българската поместна църква и намира място в богослужебните календари на Румънската и Руската православна църква. Сведенията за живота му са оскъдни и се съдържат в „История славянобългарска“ на св. Паисий Хилендарски (паметта му се чества на 19 юни), в житийните данни и устни предания. Всички източници подчертават неговия скромен и незабележим живот.

Според Паисий Хилендарски светецът няма духовен сан, води отшелнически живот в колиба край село Басарбово и се препитава със скромни земеделски занимания – няколко овце и малко лозе. След блажената му кончина Господ разкрива неговата святост пред местните жители, а нетленните му мощи се прославят с чудотворства.

В хода на Руско-османската война (1768–1774) руските войски завладяват село Басарбово. Руският генерал Петър Салтиков, след като се покланя на светите мощи, възнамерява да ги отнесе в Русия, тъй като селото е силно пострадало от военните действия. По молба на българина с благородническа титла Димитър Мент, който служи като съветник и преводач при генерала, светите останки не са пренесени в далечните руски предели, а са дарени на съседна Влашка. Те са положени в Митрополитската катедрала „Св. св. Константин и Елена“ в Букурещ.

По инициатива на митрополит Григорий II (1760–1787) раклата с мощите е украсена с изящен сребърен обков. Чудотворната сила на св. Димитър Басарбовски скоро се проявява – едно от първите засвидетелствани чудеса е прекратяването на чумната епидемия, която опустошава Букурещ по време на пренасянето на светите мощи.

В България остава манастирът, в който се подвизавал св. Димитър Басарбовски до своето успение – единствената действаща скална обител по поречието на р. Русенски Лом. Предполага се, че манастирът възниква през XIII–XIV в., в златния период на скалното монашество в Поломието.

Първите известни сведения за обителта датират от втората половина на XV в. В османски опис на тимарите в Никополския санджак село Басарбово е споменато под името „манастир Басараба“ с 14 домакинства. От други исторически документи се установява, че селото е населено компактно с българи. В следващите векове сведенията за манастира са оскъдни, като историческите източници се отнасят главно до превратната съдба на самото село.

Към края на XIX и началото на XX в. манастирът е в запустение, подобно на много други скални обители в региона. През 1919 г. бъдещият Смоленски епископ Тихон, тогава още семинарист, започва да полага грижи за неговата поддръжка. Възраждането на манастира като действаща обител започва през 1937 г., когато там се заселва монах Хрисант. В същата година се създава и „Комитет за постройка на параклис Св. Димитър Басарбовски“ под председателството на енорийския свещеник в Басарбово, отец Петко Новаков. Така започва новата история на манастира, вече носещ името на прославения български отшелник.

Животът на св. Димитър Басарбовски разкрива образа на едно тихо и дълбоко монашеско благочестие, характерно за православния свят. На пръв поглед приносът на този български светец изглежда скромен на фона на последните векове, изпълнени с географски, научни и технически открития. Без разбиране на православното Свещено Предание подвигът му би останал недооценен, а славата, с която той се ползва днес, необяснима.

Приживе животът на св. Димитър протича в уединение и смирение, но в очите на онези, които не са запознати с православната духовност, неговото значение нараства едва след смъртта му. Светите му мощи стават обект на почит и се свързват с разкази за чудеса. Почитта към него се разпространява бързо не само в България, но и във Влашко, където останките му са приети като едно от най-ценните духовни съкровища на днешната румънска столица. Възпоменанието за неговия подвиг вдъхновява възстановяването на манастира, в който той се е подвизавал, а цялата обител е посветена на неговото име.

Величието на тихия му подвиг може да бъде разбрано чрез думите на св. Порфирий Кавсокаливит (†1991 г.), един от великите православни духовници на XX век. Те разкриват непреходната значимост на смиреното и благочестиво монашество, към чието съзвездие принадлежи и св. Димитър Басарбовски:

„Ще ви кажа нещо, което може да ви се стори пресилено. Но, чеда мои, искам да ми повярвате. Става дума за ползата от монашеската молитва. Чуйте ме внимателно.
Нека предположим, че имаме седмина свещенослужители богослови, които живеят свято. Ораторското им изкуство – недостижимо. Всеки от тях има в своята енория по десет хиляди души. Всеки ден седемдесет хиляди души слушат тяхното слово. Затрогват се хиляди, покайват се, обръщат се към Христа, цели семейства се спасяват.
Обаче един монах, когото никой не вижда, седнал в някоя пещера, със смирената си молитва въздейства много повече. Един постига по-големи резултати от седмина. Това виждам. Сигурен съм.
Ето какво е значението на монашеската молитва. В килията си е сам, но вълните на молитвата му достигат до всички хора, даже и да са далече. Чрез молитвата си монахът участва във всички проблеми на хората и извършва чудеса. Следователно неговият принос е по-голям от този на най-достойния проповедник.”

С тези думи се разкрива дълбокият духовен смисъл на монашеския живот – живот, който св. Димитър Басарбовски води в пълно смирение, но чието въздействие се разпростира далеч отвъд пределите на земния му живот.

За хората извън православната културна традиция високата роля на монасите може по-скоро да бъде установена, отколкото напълно разбрана. В този контекст пренебрегването на православното Свещено Предание като изключителна културна ценност от страна на много историци може да се разглежда като сериозен недостатък. Православната традиция изисква внимателно отношение, за да бъде правилно възстановена и обяснена в нейния автентичен дух.

Модерните, но откъснати от православния контекст интерпретации могат да лишат изследователите от ключово разбиране за множество културни явления сред българския народ, а и сред православните народи като цяло. В българския случай тези явления не само утвърждават централната роля на българската култура в православното славянство, но и допринасят за съхраняването на българската народност през трудния период от XV до средата на XVIII век.

През призмата на тази визия става ясно защо в източноправославната култура св. Димитър и други подвижници като него се радват на почит, която остава недостъпна дори за най-гениалните учени, велики откриватели, знаменити царе и политически водачи. Докато славата на последните с времето се превръща в исторически спомен, св. Димитър остава жив и след смъртта си – не просто в паметта на поколенията, а като реално присъствие в духовния живот на вярващите.

За милиони православни християни той е не просто историческа личност, а събеседник и застъпник пред Бога, към когото ежедневно се отправя молитвеното призоваване: „Свети Божи угодниче, Димитре, моли Бога за нас!”.

КАКВО ВСЪЩНОСТ НИ Е ИЗВЕСТНО ЗА ТОЗИ НАШ ПРИСНОПАМЕТЕН ПРЕДТЕЧА

Ктиторите: Димитрий йерей, йереица Неделя и синът им Аврам йерей Димитриевич

Църквата „Св. Св. Петър и Павел“ е построена през 1644 г., според каменната плоча с ктиторския надпис, разположена над входа. Ктитори на храма са поп Димитър, съпругата му йереица Неделя и синът им Аврам. Строежът е осъществен по времето на търновския владика Макарий. Надписът върху плочата, открит случайно през 1923 г., може да бъде разгледан в притвора на църквата, над вратата, водеща към основната ѝ част.

Ктиторите са родоначалници не само на Аврамовия род, но и на Цанковия род, от който произлизат редица български възрожденци като художника Николай Павлович, автора на българския химн Цветан Радославов, писателя Николай Катранов (патрон на училището до църквата), обществените дейци Антон Цанков, Драган Цанков и Киряк Цанков, както и големия дарител Димитър Хадживасилев, финансирал изграждането на Търговската гимназия в Свищов.

В самия храм, на фреските отдясно на входа, са изобразени като ктитори Йоан Матей Войвода и съпругата му госпожа Елена, които държат макет на църквата. Тези фрески, датиращи от XVII век, са добре запазени. Иконите на иконостаса също са от същия период – позлатени и с надписи на кирилица, но на влашки език. Предполага се, че те са дарени от влашкия княз Матей Басараб, който през 1642 г. прави значително дарение за друга свищовска църква – „Св. Димитър Солунски“. Според историческите източници е възможно именно Матей Басараб да е осигурил и средствата за изографисването на храма.

Матей Басараб – Дарител и покровител

Матей Басараб (1588, Бранковени, Олт – 9 април 1654, Букурещ) е влашки войвода (1632–1654). Управлението му преминава в сражения срещу нападенията от Молдова, които завършват успешно през 1637, 1639 и 1653 г. (битката при Финта). Той е просветен владетел и реформатор – създател на първото влашко законодателство, основател на първото модерно училище във Влахия, въвежда през 1634 г. печатната преса в страната и строи над 45 църкви и манастири, покровителствайки развитието на изкуствата.

Строителите и метосите в Свищов

Строители на църквата са майсторите Кръстьо и Станко, чиито подписи са запазени върху северната стена на храма. В църквата се съхраняват старинни български икони от XVII и XVIII век. Според сведенията на учителя Васил Манчов, преди пожара от 1810 г., когато руската армия под командването на генерал Каменски опожарява Свищов и взривява крепостта, в града е имало девет метоха на големи православни манастири като Зографския, Хилендарския, Ватопедския (на Атон), Рилския, Бачковския и „Св. Екатерина“ (Синай, Египет).

През XVIII век църквата „Св. Св. Петър и Павел“ става метох на Хилендарския манастир, който по това време е под значително българско влияние.

На 16 януари 1771 г. в двора на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в Свищов е обесен от мюсюлманска тълпа Дамаскин Габровски – проигумен на Хилендарския манастир, който се намирал в града, за да събира приходи от метоха. Той отказва да се отрече от християнската си вяра и приема смъртта като мъченик за Христос. Гробът му е разположен на северната страна на църквата, а издънка от черницата, на която е бил обесен, и до днес расте в манастирския двор.

Според преданието още в деня на неговото убийство екзекуторите му намират смъртта си, удавяйки се в Дунава, а над мощите на светеца започват да се случват чудеса. Следвайки светогорската традиция, няколко години след смъртта му черепът му е пренесен в Света гора и положен в костницата на Хилендарския манастир. Той е поставен в сребърна мощехранилница с надпис:
„Зде глава проигумена Дамаскина, иже на таксид оу Свищовъ, и тамо оубивен бисть от агарянъ. 1779.“

Смята се, че останалите му мощи са били пренесени от руската армия и днес се съхраняват в Киево-Печорската лавра в Украйна. Гробът му в Свищов остава място за поклонение и почит.

След 1810 г. в манастира се подвизава и друг виден хилендарски монах – Неофит Бозвели, който играе ключова роля в борбата за българска църковна самостоятелност. През 1865 г. църквата „Св. Св. Петър и Павел“, заедно с църквата „Св. Илия“, продава част от имотите си, за да подпомогне строежа на новата църква „Света Троица“. Тя е завършена през 1867 г. от майстор Колю Фичето.

Днес църквата „Св. Св. Петър и Павел“ е част от манастир, който се намира под юрисдикцията на Великотърновската митрополия. През 1968 г. нейният иконостас и стенописи са обявени за художествен паметник от местно значение, а през 1973 г. самият манастир е включен в списъка на паметниците на културата с национално значение.

През декември 2004 г. потомък на Цанковия род дарява на църквата копие на чудотворната икона „Св. Богородица Скоропослушница“ от Дохиарския манастир в Света гора. Иконата, изработена от атонски монаси, е осветена, след като е докосната до оригинала.

В двора на храма са погребани редица видни свищовлии, сред които Димитър Апостолов Ценов – дарител на Стопанската академия, както и Еленка и Кирил Д. Аврамови – спомоществователи за построяването на сградата на Първото българско читалище. Там почиват също духовници и други бележити жители на града.

Лалю Метев, 7 февруари 2025 г.