НИКОПОЛ е град в Северна България, разположен на 53 км от Плевен. Според археологическите проучвания най-ранните следи от живот на мястото датират от ранната каменна епоха (200 000 – 100 000 г. пр. Хр.). В района на хълма Калето са открити останки от времето на траките (1200–100 г. пр. Хр.). През V в. пр. Хр. Никополската област е част от Одриската държава. В римско време районът е включен в провинция Мизия, а в края на VI – началото на VII в. става част от Византия.

Никопол е играл ключова роля в средновековната история на България и региона, като важен укрепен град и стратегическа крепост на Дунава. Историческите сведения от различни извори потвърждават неговото значение в различни епохи – от Византийската империя и Второто българско царство до османския период.

Антонио Бонфини свързва основаването на Големия Никопол и Малкия Никопол (Холовник) с победите на император Траян, съответно Адриан. Късната унгарска хроника Scriptores rerum Hungaricarum отнася основаването на Никопол към 629 г., свързвайки го с победата на император Ираклий над персите. Най-ранният известен източник, който споменава крайдунавския Никопол, е Българският апокрифен летопис от XI век, според който градът е основан от българския цар Никифор. Достоверността на тези сведения обаче е съмнителна. Въпреки това, споменаването на града в български извор от XI век и откритите византийски монети от XI–XII век потвърждават съществуването на селището през този период.

В Българския апокрифен летопис от втората половина на XI в. се споменава Никопол на Дунав, основан през 1059 г. от Никифор. Според К. Станев става дума за Никифор III Вотаниат, който в чест на победата над печенезите основава града (гр. „Никополис“ – „град на победата“). Археологическите находки свидетелстват, че селището съществува още през X – началото на XI в. През XIII в. в Никопол се заселват дубровнишки търговци.

Значението на Никополската крепост значително нараства по време на Второто българско царство. На 4 октомври 1352 г. в Никопол цар Иван Александър приема пратеник на венецианския дож. Историкът Нешри споменава Никопол като крепост, където през 1388 г. цар Иван Шишман търси убежище по време на похода на великия везир Али паша срещу Търновското царство. След превземането на Търново през 1393 г. цар Иван Шишман премества резиденцията си в Никопол, където остава до екзекуцията си на 3 юни 1395 г.

През 1396 г. край Никопол се разиграва голямата битка между султан Баязид I и съюзната християнска армия под командването на император Сигизмунд. Това събитие води до появата на подробни описания и изображения на Никопол. Турските извори посочват, че отбраната на крепостта е ръководена от Доган бей. Очевидецът Петер от Рец описва Никопол като град, разположен върху хълм и здраво укрепен. Маршал Жан дьо Менгр Бусико също отбелязва здравината на укрепленията, поради което кръстоносците копаят подземни тунели, за да проникнат в крепостта. В хрониката на Сен-Дени Никопол е описан като град с високи стени, кули и голямо население, а липсата на обсадни машини възпрепятства неговото превземане. Антонио Бонфини също потвърждава наличието на значителен гарнизон в крепостта.

На 25 септември 1396 г. при Никопол се разиграва прочутата битка, в която европейска кръстоносна армия начело с унгарския крал Сигизмунд е разгромена от османските войски на султан Баязид I. След османското завоевание градът става център на Никополския санджак. Турски регистри от 1479 г. сочат 700 християнски домакинства в Никопол. През 1516 г. населението се увеличава до 795 християнски домакинства, 358 неженени и 195 вдовици, докато мюсюлманите са 447 домакинства. През 1640 г. Петър Богдан пише, че в града живеят 12 000 българи (около 4000 къщи) и 7–8000 турци (над 3000 къщи). Данните се разминават с официални документи от 1649 г., според които в Никопол има 469 християнски домакинства (около 2400 души).

Следващият голям кръстоносен поход от 1444 г. отново насочва вниманието към Никопол. Според Калимах градът се намира на хълм, като едната му страна достига до Дунав. По време на похода предградията са ограбени, но атаката срещу крепостта е неуспешна. Андреас де Палацио дава по-детайлно описание: „Почти половината от града откъм север е обкръжена от Дунава, другата му част от изток се пази от дълбок ров, а останалото е защитено от хълм.“ Михаел Бехайм твърди, че градът е бил превзет и опожарен, но вероятно визира само предградията. Валериан дьо Ваврен, пътувайки с флота на кардинал Кондолмиери, описва Никопол като дълъг и тесен град, разположен на хълм, със силна крепост на върха и добре защитени крепостни стени с кръгли кули.

За числеността на постоянния гарнизон в Никопол през 1479–1480 г. има данни от османски данъчен регистър, според който гарнизонът включва 57 охранители, 66 мартолоси (християнски войници с охранителни функции), 11 топчии, 28 зенберегчии (стрелци с лъкове с пружини), 21 души за служба на гемиите и 127 души помощен персонал (въжари, дърводелци, зидари и др.).

През 1595 г. влашкият воевода Михаил Витязул разбива при Никопол армията на Ферхад паша, а през 1598 г. нанася ново поражение на войските на везира Хафъз Ахмед паша, като опожарява града и избива жителите му. По-късно крепостта е възстановена по заповед на Хафъз паша.

Българският католически архиепископ Петър Богдан Бакшев при посещението си в Никопол през 1640 г. описва града като обграден със стени, но не особено голям. Извън крепостните стени градът е значителен и обширен. Крепостта се намира на хълм до Дунава и има малки кули. Според него населението на Никопол тогава включва около 12 000 православни българи с 12 църкви, 7 000–8 000 мюсюлмани със 7 джамии и около 200 евреи със собствена синагога. Той също така отбелязва, че голяма част от града е била опустошена от пожар.

Турският пътешественик Хаджи Калфа също предоставя сведения за Никопол, като споменава двете му главни порти, укрепленията и стратегическото му разположение.

През XV–XVII в. Никопол е важен военно-административен център с крепост и интензивен стопански, духовен и политически живот. През XVII в. католическите духовници играят значима роля в просветното развитие на региона. Епископ Филип Станиславов (1608/10 – 1674) е автор на първата българска печатна книга „Абагар“ (Рим, 1651). В Руско-турската война (1828–1829) Никопол е превзет от руските войски, а много от жителите му се изселват в Румъния. През 1851 г. Иван Богоров отбелязва, че градът е „славен в миналото, но западащ“, с около 2000 души население. В чужди източници от първата половина на XIX в. се посочва, че в града живеят 20 000 души, а през 50-те – 60-те години числеността спада на 10 000 души. В периода 1855–1864 г. в района се заселват около 10 000 черкези и татари. Преброяване от 1865 г. установява 5580 души, от които 302 са българи. През 1871 г. Феликс Каниц съобщава за едва 30 български къщи, а в дописка от 1874 г. посочва около 70. В 70-те години на XIX в. в Никополската каза живеят 21 531 християни. Основните икономически дейности са търговията със зърно, скотовъдството и занаятчийството.

До 40-те години на XIX в. в Никопол съществува килийно училище. От 1824 г. учител е Манчо от Трявна, монах от Преображенския манастир, а през 1829 г. – Минко. Поради разрушения от войната през 1830 г. обучението временно се премества в Турну Мъгуреле. В периода 1840–1846 г. учител е Г. Димитров от Сопот. В двора на църквата „Успение на Св. Богородица“ е изградена килия за обучение, а през 1850 г. образованието добива светски характер. Впоследствие учители са: Т. Ангелов (1850–1852), Т. Калинкин (1852–1855), Ив. Вървев (1855), Т. Мутевски (1855), Д. Икономов (1857–1858), Хр. Ламбринов (1859–1866), Ив. Христов (1866–1867), Яким Кьоравия (1867–1868), Ив. х. Икономов (1862–1865), В. Ангелов, Симеон Василев (1869–1870), Ив. Халачев (1871–1872), Д. Кулев (1872–1873), Т. Хаджистанчов (1873–1874). През 1870 г. е построено двуетажно училище с отделения за момчета и момичета, в което учат 60 момчета и 35 момичета.

През 1871 г. общественикът Н. Кайтазов, учителят С. В. Симеонов и свещеникът Хр. Ламбринов основават в Никопол читалище „Напредък“. За председател е избран Н. Кайтазов. През 1873 г. читалището започва театрална дейност под ръководството на учителя Т. Станчев, който пише и поставя пиеси. Той създава и училищен хор, прераснал в „Певческа дружина“ към читалището. В периода 50-70-те години на XIX в. в Никопол се получават 13 заглавия на книги, вестници и списания, а броят на спомоществователите е 52. Първата книга, набавена чрез спомоществователи, е „Цветособрание на сичкото презгодишно церковно богослужение“ (1847) – 6 екземпляра. Сред другите книги са „Месецослов“ (1857), „Книга за изповед“ (1859), „Логика“ (1861), „Венец азбучний“ (1863), сп. „Духовни книжки“ (1864), сп. „Училище“ (1870) и др.

През 1874–1875 г. читалищната дейност замира. В края на XIX в. Никопол окончателно губи значението си като голям търговски и административен център.

Лалю Метев, 8 февруари 2025 г.