Темата за паметта и почитта към заслужилите личности в българската история, включително духовните водачи като митрополит Михаил Доростолски и Червенски, поставя важни въпроси за моралната ни отговорност към историческата истина, духовното наследство и идентичността ни като народ.

Почитането на личности, допринесли за съхраняването на националния дух и вярата, не е само акт на уважение, но и на осъзната отговорност. От една страна, това е дълг на обществото – да съхрани паметта за онези, които са служили на народа си. От друга, е етично задължение на институциите – църквата, държавата и образователните среди – да предават тази памет на следващите поколения.

Пренебрегването или забравянето на такива личности води до загуба на ценностната ориентация и до подмяна на историческите факти. Особено в контекста на насилствената атеизация и репресии срещу духовенството по време на комунистическия режим, почитането на Доростолския и Червенски митрополит Михаил не е само акт на уважение, но и на историческа справедливост.

В православното разбиране паметта за починалите, особено за духовните водачи, не е просто исторически факт, а жива връзка между поколенията. Според св. Йоан Златоуст:

„Да почиташ праведниците значи да се приближиш до тяхната святост“.

Митрополит Михаил Доростолски и Червенски, който е живял в период на гонения срещу Българската православна църква, е пример за духовен водач, останал верен на вярата си въпреки преследванията. Богословски, паметта за него и други подобни личности не е просто задължение, а част от изграждането на християнската ни идентичност.

В контекста на комунистическите гонения срещу Църквата, Доростолския и Червенски митрополит Михаил олицетворява християнската издръжливост. Въпреки всички опити за заличаване на духовните ценности, той остава символ на духовната устойчивост.

Философията на историческата памет ни учи, че миналото не е просто архив от факти, а основа на колективното съзнание. Както Платон и Аристотел посочват, паметта и добродетелта са неразривно свързани – народ, който помни героите и мъдреците си, запазва собствената си идентичност.

Немският философ Гадамер говори за „историческо съзнание“ като основен фактор за изграждането на общност. Когато паметта за заслужилите българи избледнява, съзнателно или не, настъпва криза на идентичността. България е преживяла именно такава криза – след 1944 г. значими фигури са заличавани от учебниците, а техните гробове – унищожавани или премествани.

Митрополит Михаил не е просто духовник – той е носител на една дълбока традиция, която е част от българската културна памет. Забравянето на неговата личност, както и на други мъченици на вярата, е не само историческо невежество, но и форма на духовно осакатяване.

Паметта за заслужилите в българската история не трябва да се третира като изолиран акт на индивидуална почит. Това е въпрос на национална идентичност, духовна приемственост и морална справедливост. Историята на приснопаметния митрополит Михаил и неговата борба със силите, които са целели обезличаване на духовността, е важен урок за бъдещето.

Затова обществото, институциите и медиите трябва не само да пазят паметта за такива личности, но и да я осмислят като част от живата традиция, която изгражда моралния и културен облик на нацията.

Лалю Метев, 14 февруари 2025 г.