На 14 февруари 2025 г. Русенският митрополит Наум прие в салона на Русенската митрополия посланика на Руската федерация в България – г-жа Елеонора Митрофанова. Срещата, осъществена по лична молба на руския дипломатически представител, се проведе в контекста на дълбоко обтегнатите българо-руски отношения след началото на войната в Украйна през 2022 г.

Припомняме, че през март 2022 г., в отговор на наложените санкции от Европейския съюз и други държави след началото на войната в Украйна, руското правителство одобри списък с чужди държави и територии, обвинени в извършване на „неприятелски действия“ срещу Русия. В този списък бяха включени всички страни членки на ЕС, включително България.

Г-жа Митрофанова поясни, че посещението ѝ в Русе е свързано с ангажименти към руската общност и срещи с представители на Регионалния исторически музей. В рамките на визитата си тя изрази желание да се срещне с Русенския митрополит, за да му засвидетелства уважение, като му поднесе биографичен сборник, посветен на ген. Михаил Скобелев – военачалника, играл ключова роля в Руско-турската война (1877-1878).

Сама по себе си, срещата между висш православен духовник и официален представител на страна, която е във война и е обявила България за „неприятелска държава“, поражда дълбоки богословски, морално-етични и международноправни въпроси.

Християнството повелява Църквата да бъде миротворец и да се въздържа от политическо инструментализиране. Христос казва:

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9).

В този дух срещата може да бъде разгледана като акт на запазване на диалога, но също така повдига въпроса доколко духовенството може да запази своята автономност от светската власт, особено когато другата страна води агресивна война.

Апостол Павел предупреждава:

„Никой войник не се заплита в житейски работи, за да угоди на онзи, който го е записал на военна служба“ (2 Тим. 2:4).

Това напомня за опасността от впримчване на духовенството в геополитически игри, което може да доведе до компромис с християнските принципи.

Православното богословие винаги е разглеждало войната като трагедия – следствие от грехопадналата човешка природа и разделението, породено от гордостта, омразата и себичността. Свещеното Писание ясно ни напомня: „Откъде у вас войни и крамоли? Не са ли от вашите страсти, които воюват в телесата ви?“ (Иак. 4:1). В този смисъл всеки военен конфликт е не само геополитическо събитие, но и духовен изпит за всички участващи народи – както за нападателите, така и за защитниците.

Като духовен водач, митрополитът – независимо в коя държава служи – е призван да бъде миротворец, следвайки думите на Спасителя: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Това поставя особено предизвикателство пред православните духовници, когато са въвлечени в ситуации, където враждебност и политически интереси заплашват да засенчат духа на Евангелието.

От друга страна, войната често бива оправдавана чрез концепцията за „справедлива защита“ – принцип, който макар да не е формално развит в православното богословие, има своите основания в Писанието: „Няма по-голяма любов от тая, да положи някой душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13). В този контекст защитата на суверенитета и свободата на един народ може да се разглежда като неизбежно зло, когато мирът е нарушен.

Българската православна църква досега е запазвала относителен неутралитет в конфликта, като не е заемала страна нито в подкрепа на Московската патриаршия, нито на Вселенската патриаршия, която призна автокефалията на Православната църква на Украйна.

Този баланс напомня за предупреждението на Христос:

„Никой не може да слугува на двама господари“ (Мат. 6:24).

Опитът да се угоди на всички може да доведе до загуба на морален авторитет.

Историята показва, че Православната църква многократно е била поставяна в сложни политически ситуации, където е трябвало да лавира между пастирската си мисия и държавните интереси. Особено в православните страни, където Църквата често е тясно преплетена с националната идентичност, духовните водачи са принудени да балансират между своята пророческа роля и реалностите на международните отношения.

В случая със срещата в Русе остава въпросът – дали тя е била акт на църковна дипломатичност, стремяща се да поддържа отворени канали за диалог, или е проява на зависимост от външно влияние? Подобни събития неизбежно предизвикват тревога, защото могат да се тълкуват като подкрепа за агресивна външна политика, но същевременно носят и потенциала за диалог и миротворчество.

Църквата не може и не бива да бъде инструмент на геополитическите амбиции на нито една държава. Напротив, нейната роля е да бъде „светлината на света“ (Мат. 5:14), която изобличава злото, независимо откъде идва то, и която свидетелства за Христовия мир, надхвърлящ земните интереси.

Поднасянето на биографичен сборник за ген. Скобелев може да изглежда като невинен акт, но в настоящата обстановка той носи натоварена символика. Скобелев е освободител за България, но в контекста на съвременната руска външна политика, всяка референция към „руската освободителна мисия“ може да бъде възприета като опит за пропагандно влияние.

Старозаветната мъдрост гласи:

„Има време за война и време за мир“ (Екл. 3:8).

Въпросът е дали този жест на уважение е израз на историческа памет или на опит за легитимиране на съвременната руска политика чрез препратка към миналото.

От християнска гледна точка, всеки акт на диалог трябва да води към мир, а не да създава съмнения за съучастие в неправда. Пророк Исайя предупреждава:

„Горко на онези, които наричат злото добро, а доброто зло“ (Ис. 5:20).

Ако църковната дипломация не прави ясно разграничение между духовния диалог и политическите манипулации, тя рискува да загуби своята пророческа роля.

Срещата на Русенския митрополит с руския посланик не може да бъде разглеждана изолирано, тъй като тя следва друга ключова визита – посещението на г-жа Митрофанова при Българския патриарх. Още по-интересен е контекстът, в който това се случва: малко след като Българският патриарх Даниил беше бламиран от Светия синод заради срещата си с Главния прокурор.

Този развой на събитията поражда въпроса дали в Българската православна църква не протича по-дълбок, но неназован процес на вътрешно преструктуриране на влиянието, в който се преплитат както вътрешноцърковни, така и външнополитически фактори. Възможно ли е руската дипломация, традиционно обвързана с Московската патриаршия, да се опитва да сондира позиции сред синодалните старци и да укрепи своите канали за влияние в БПЦ?

Ако приемем, че в последните години се е засилил стремежът на определени архиереи да редуцират руското влияние в БПЦ, то действията на митрополит Даниил могат да бъдат тълкувани именно в тази посока – като опит за отстояване на по-голяма независимост. В този случай бламирането му от Синода може да е сигнал, че той е попаднал в изолация вътре в църковните среди, а самото му политическо позициониране е станало неудобно за определени фактори.

От друга страна, не може да се изключи и обратният сценарий – че самата руска страна усеща отслабването на позициите си в БПЦ и прави активни опити да ги консолидира, използвайки проверени канали за комуникация, какъвто е Русенският митрополит. Тук трябва да се отбележи, че Русе исторически е имал връзки с руската дипломация и интелигенция, което би могло да обясни избора на Митрофанова да проведе именно там подобна среща.

В крайна сметка, възможни са два паралелни процеса: от една страна – вътрешна динамика в Синода, свързана с промени в баланса на влияние, а от друга – активизиране на руската дипломация в търсене на гаранции за своите интереси в БПЦ. Дали патриарх Даниил ще устои на натиска или ще последват нови стъпки за неговото отстраняване, остава открит въпрос, но събитията показват, че вътрешносинодалните баланси в момента са подложени на сериозно изпитание.

В условията на война и дипломатическо напрежение, Българската православна църква трябва да бъде особено внимателна в своите контакти, за да не бъде възприета като инструмент на чужди интереси. Всяко действие на Църквата трябва да бъде ръководено от ясното съзнание, че нейната мисия е надполитическа и насочена към мира и истината.

Както казва Христос:

„Истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32).

Истинската свобода не е в политическите компромиси, а в духовната яснота и нравствената последователност.

Църквата не може и не бива да бъде инструмент на геополитическите амбиции на нито една държава. Напротив, нейната роля е да бъде „светлината на света“ (Мат. 5:14), която изобличава злото, независимо откъде идва то, и която свидетелства за Христовия мир, надхвърлящ земните интереси.

Срещата на Русенския митрополит Наум с руския посланик Елеонора Митрофанова, в контекста на настоящата международна обстановка, поражда редица въпроси – от дипломатическия протокол и националния интерес на България до влиянието на Руската православна църква (РПЦ) върху Българската православна църква (БПЦ) и обществените реакции спрямо събитието.

Геополитически контекст и роля на Русия в България

След инвазията на Русия в Украйна през 2022 г. Европейският съюз, включително България, наложи санкции срещу Москва, а двустранните отношения между Русия и Запада достигнаха критична точка. В този контекст руската дипломация използва „меката сила“, включително православието, културната дипломация и историческите наративи, за да поддържа влияние в страни като България, където историческата памет за руската роля в Освобождението продължава да има значение.

Посещението на посланик Митрофанова в Русе следва именно този модел. Даряването на книга за генерал Скобелев, поднасянето на цветя на паметници, свързани с Руско-турската война, и срещите с представители на местната власт и духовенство са част от по-широка стратегия за поддържане на руското културно и религиозно влияние.

Дипломатическата роля на Митрофанова и нейният противоречив имидж

Посланик Елеонора Митрофанова е сред най-противоречивите руски дипломати в Европа. Тя е известна с острите си изказвания, намесата във вътрешните работи на България и предизвикателното си поведение спрямо българските власти. През 2022 г. тя беше на прага на експулсиране заради провокативни изявления, които доведоха до остра реакция от страна на правителството в София.

Нейното продължаващо присъствие в България е индикатор за сложния подход на София към руско-българските отношения – от една страна, официална подкрепа за Украйна и западните санкции, а от друга, запазване на дипломатическия канал с Москва. Срещата с митрополит Наум може да бъде разгледана като част от руските усилия за поддържане на религиозното влияние върху България чрез БПЦ.

БПЦ, Руската църква и въпросът за църковната лоялност

Българската православна църква традиционно има близки отношения с Руската православна църква, която от своя страна е силно зависима от Кремъл. След началото на войната в Украйна няколко православни църкви – включително Гръцката, Румънската и Вселенската патриаршия – осъдиха руската агресия и признаха автокефалията на Православната църква на Украйна (ПЦУ). БПЦ, от своя страна, запази неутралитет, което предизвика както вътрешни, така и международни критики.

Срещите на български митрополити с руски дипломати, особено в период на активен военен конфликт, могат да бъдат възприети като толерантност към руската политика. Това създава риск от влошаване на отношенията на БПЦ с останалите православни църкви и от ерозия на общественото доверие към нея.

Национална сигурност и обществена реакция

Въпросът за националната сигурност също е ключов. Русия от години използва религиозни, културни и исторически връзки за прокарване на своята политика в страните от бившия съветски блок. В този контекст срещата между митрополит Наум и Митрофанова може да бъде разгледана като част от руските „хибридни“ методи за влияние върху България.

Фактът, че Русенската митрополия блокира коментарите в социалните мрежи по темата, показва, че самата църковна институция осъзнава потенциалния обществен отзвук. В последните години в България се наблюдава нарастваща нетърпимост към действия, възприемани като „проруски“, особено когато са предприемани от официални представители на държавата или църквата.

Дилемата пред Българската православна църква 

Срещата между митрополит Наум и посланик Митрофанова е показателна за сложността на българо-руските отношения, които се простират далеч отвъд традиционната дипломатическа сфера и навлизат в областта на религията, историята и културата. В момент, когато повечето западни държави ограничават контактите си с руски дипломати, подобни срещи пораждат основателни съмнения относно независимостта на БПЦ от руското влияние.

БПЦ е изправена пред дилема – дали да запази традиционно близките си връзки с Московската патриаршия, което може да я постави в конфликт с европейската и международната православна общност, или да предприеме по-отчетливи стъпки за дистанциране от руските религиозни структури. Във времена на засилено внимание върху международните съюзи и геополитическите зависимости, БПЦ трябва да балансира между историческите си връзки и актуалната геополитическа реалност.

От дипломатическа гледна точка България трябва да намери начин да съчетае културно-историческите си връзки с Руската федерация със стратегическите си интереси като член на ЕС и НАТО. В този контекст посещението на посланик Митрофанова в Русе може да бъде разгледано като част от един по-голям геополитически шахмат, в който България трябва внимателно да преценява своите ходове.

Лалю Метев, 14 февруари 2025 г.