Комунистическият преврат от 9 септември 1944 г. и Българската православна църква

Деветосептемврийският преврат от 1944 г., осъществен с подкрепата на окупационната Съветска армия, заварва Българската православна църква разединена и неподготвена за предстоящия атеистичен терор. Управлението на комунистическата власт, макар и сравнително кратко в исторически план, се превръща в един от най-кървавите периоди в историята на България и нейната църква. Само през първите два месеца на комунистическото управление – септември и октомври 1944 г. – жертвите на т.нар. „народна власт“ надхвърлят тридесет хиляди, а сред тях са и близо 170 свещенослужители – новомъченици, убити без съд и присъда.

Сред жертвите е Неврокопският митрополит Борис, както и множество архимандрити, монаси, монахини и свещеници. Десетки други духовници са изпратени в затвори и лагери. Сред арестуваните са Пловдивският митрополит Кирил – бъдещият български патриарх, и Врачанският митрополит Паисий, които по-късно са освободени поради липса на обвинения.

Масовите репресии срещу клира разстройват духовния живот на църквата. Страхът сковава както обществото, така и свещенството. Няма духовник, който да не е бил подложен на натиск – заплахи, предупреждения, интерниране или опити за съблазняване. Дори в най-отдалечените и традиционно църковни райони, където комунистическата идеология среща съпротива, присъствието на войнстващия атеизъм се усеща осезаемо.

В този критичен за Българската православна църква момент начело застава една изключително амбициозна и противоречива фигура – екзарх Стефан. Въпреки обширната литература, посветена на него, личността му остава обект на дискусии сред българските историци. Той е твърдо решен да възстанови патриаршеското достойнство на БПЦ и лично да заеме патриаршеския престол, като проявява безкомпромисност в преследването на тази цел.

След комунистическия преврат от 9 септември 1944 г. митрополит Стефан Софийски активно работи за утвърждаването си като духовен водач на БПЦ и за премахването на наложената през 1872 г. схизма. На 21 януари 1945 г. той е избран за екзарх, а на 22 февруари същата година, след повече от седем десетилетия, схизмата е официално вдигната. В този контекст личните му амбиции съвпадат с интересите на комунистическата власт, която подкрепя инициативите му, виждайки в тях инструмент за външнополитическа легитимация, включително чрез църковната дипломация.

Вдигането на схизмата и перспективата за възстановяване на патриаршеското достойнство на БПЦ се вписват и в стратегическите планове на Съветския съюз, разгръщани чрез Руската православна църква (РПЦ). Според съветската политика, планът „минимум“ предвижда консолидация на православните църкви в антагонизъм с Ватикана, докато планът „максимум“ цели свикване на Вселенски православен събор и утвърждаване на Московската патриаршия като водеща сила в православния свят. В този процес международният авторитет и обширните контакти на екзарх Стефан са използвани както от българските власти, така и от Москва, тъй като нито комунистическото правителство в България, нито самата Московска патриаршия разполагат с достатъчен авторитет, за да упражнят влияние над Вселенската патриаршия и останалите източноправославни църкви.

В доклад на Г. Карпов, председател на Съветската комисия по делата на РПЦ, заслугата за вдигането на схизмата е приписана на бъдещия Московски патриарх Алексий. Въпреки това, изследванията не разкриват конкретни действия от страна на Московската патриаршия, нито документирани контакти между Вселенската патриаршия и Москва, които да потвърдят това твърдение. В този контекст особено показателно е едно признание на самия екзарх Стефан: „Обвиняват ме в англо-американски шпионаж – това ли е шпионаж, че чрез англичани и американци съумях да се наложа на гърците да вдигнат схизмата?“

Изборът му за екзарх и успехът по вдигането на схизмата бележат върха на неговата църковна и обществена кариера. Въпреки това, политическите промени в България и укрепването на еднопартийната власт на Българската комунистическа партия (БКП) постепенно го изолират. С разпадането на политическата групировка „Звено“ и маргинализирането на неговите съюзници, включително министър-председателя Кимон Георгиев, екзархът губи значителна част от политическата си подкрепа. Международното признаване на новото статукво в България допълнително предопределя съдбата му, тъй като комунистическият режим вече не вижда в него полезен инструмент.

Окончателният разрив настъпва след участието му във Всеправославното съвещание в Москва, което има за цел да подготви почвата за присвояването на титула „Вселенски патриарх“ от предстоятеля на РПЦ. Очакванията са, че екзарх Стефан ще подкрепи безусловно този план, съгласно предварителните договорки с Георги Димитров и Васил Коларов. Вместо това, той се опитва да търгува подкрепата си в замяна на гаранции за собственото си утвърждаване като патриарх на БПЦ. Тази маневра обаче води до загуба на доверието на комунистическото ръководство, което скоро след завръщането му в България го принуждава да подаде оставка. Надявайки се, че Светият синод ще я отхвърли, той остава изненадан, когато оставката е приета, а впоследствие е изпратен на заточение в село Баня, Карловско. Там прекарва последните години от живота си, докато през 1957 г. не завършва земния си път в изолация.

Временно управлението на БПЦ преминава в ръцете на последователни наместник-председатели на Светия синод – митрополит Михаил Доростолски и Червенски (1948–1949), митрополит Паисий Врачански (1949–1951) и митрополит Кирил Пловдивски (1951–1953). Всеки от тях има своя роля в този сложен процес, като в крайна сметка именно митрополит Кирил, впоследствие предпочетен за патриарх, довежда усилията до успешен завършек с провъзгласяването на Българската патриаршия през 1953 г.

С приемането на новия Устав на БПЦ през 1951 г. се създават условия за възстановяване на патриаршеския статут. Това обаче не означава увеличаване на независимостта на Църквата от държавата. Напротив, комунистическата власт разглежда този процес като средство за по-пълно интегриране на Църквата в държавните структури и за затягане на контрола върху нея. Въпреки това, в самите църковни среди възстановяването на патриаршеското достойнство се възприема като завършек на дългогодишния български църковен въпрос, възникнал още през Възраждането.

На 8 май 1953 г., след тържествена света литургия в Синодния параклис „Св. цар Борис“, членовете на Св. Синод и на Църковно-народния събор се отправят към храма „Света София“, където след молебен, воден от наместник-председателя Кирил Пловдивски, се открива Третият църковно-народен събор. Основната му цел е възстановяване на патриаршеския статут на БПЦ и избор на предстоятел. На 10 май 1953 г., след света литургия в Синодния параклис, в заседателната зала на Синодната палата се провежда Патриаршеският избирателен събор. От 111 избиратели отсъстват четирима. Синодните архиереи предлагат три кандидатури, които съгласно чл. 22 от Устава на БПЦ се обявяват от митрополит Кирил: самият той, митрополит Неофит Видински и митрополит Паисий Врачански. Изборът завършва с 104 гласа за митрополит Кирил, един за митрополит Неофит и две празни бюлетини. След това новоизбраният патриарх Кирил е тържествено интронизиран в катедралния храм-паметник „Св. Александър Невски“.

Още на същия ден възстановяването на Българската патриаршия и изборът на патриарх Кирил са признати от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чешката и Полската православни църкви, чиито представители присъстват на събитието. Румънската делегация е водена лично от патриарх Юстиниан. Александрийският патриарх Христофор и Йерусалимският патриарх Тимотей отклоняват поканата с писма от 24 април и 4 май 1953 г. Сръбският патриарх Викентий и архиепископът на Атинската църква Спиридон също не изпращат свои представители. Най-остро реагира Константинополският патриарх Атинагор, който отказва да признае патриаршеския статут на БПЦ, аргументирайки се с необходимостта Църквата да функционира в условия на свобода, а не под контрола на комунистическата власт. Спорът между БПЦ и Константинополската патриаршия продължава няколко години.

След продължителни дипломатически усилия, на 31 март 1961 г. патриарх Кирил отправя официална молба до Константинополската патриаршия за признаване на Българската патриаршия. На 1 август 1961 г. патриарх Атинагор издава акт за признаване на патриаршеския статут на БПЦ и на нейния предстоятел, като постановява името му да бъде споменавано в диптисите след Румънския патриарх. С този акт Българската патриаршия получава официално признание от всички поместни православни църкви. През пролетта на 1962 г. патриарх Кирил предприема официални посещения в древните патриаршии – Константинополска, Александрийска, Антиохийска и Йерусалимска, както и в Гръцката църква. Това първо мирно пътуване на български патриарх до апостолските престоли свидетелства за окончателното утвърждаване на Българската патриаршия в семейството на православните църкви.

Дори след възстановяването на патриаршеския статут репресиите срещу БПЦ и вярващите не спират. Те се проявяват в няколко направления: физическа ликвидация на част от духовния елит, изолиране на други духовници чрез затвори и лагери, психологически натиск върху цялото духовенство чрез постоянен страх от репресии, както и икономически натиск – както в личен, така и в институционален план. Това включва конфискация на имущество на осъдени духовници, лишаването им от граждански права, както и отнемане на финансови средства и собственост на БПЦ. Освен това, възможността на Църквата да изпълнява своята основна мисия в обществото е силно ограничена.

Въведени са редица рестрикции: гражданският брак заменя венчавката като законно признат съюз, религиозното образование е забранено, благотворителната дейност – прекратена, а приемът в богословските учебни заведения – силно ограничен. Обучението по богословие е поставено в изолация от обществото, а завършилите нямат перспектива за развитие извън свещенството. Всяка мисионерска дейност е приравнена на антидържавна, въпреки че официално религиозната свобода е гарантирана.

Макар и възстановена в условията на историческа аномалия – под управлението на атеистичен и богоборчески режим, БПЦ устоява на трудностите и репресиите на властта, като продължава да свидетелства за Христовото благовестие. Сложността на историческата епоха и нейната близост до нашето съвремие правят всяка оценка за действията на конкретни личности в църковния живот през този период изключително деликатна.

Разбирането на движещите сили в сблъсъка между богоборческия комунизъм и Църквата изисква задълбочен анализ, който да отчита конкретния исторически контекст, без да свежда сложните избори на отделните фигури до опростени присъди и категорични заключения. За нашето поколение, призвано да свидетелства за вярата си в Христа, е от съществено значение да познаваме усилията на предците ни да останат верни на Него дори в условията на враждебен към Църквата режим.

Нужно е да се учим както от подвига на изповедниците, така и от проявите на конформизъм, присъщ на човешката природа във всички епохи, особено в моменти на изпитание. Комунистическият период безспорно остава един от най-тежките и противоречиви в историята на БПЦ – етап, който все още очаква своя задълбочен християнски анализ.

На 15 юли 1930 г. е назначен за секретар на Старозагорската митрополия, пост, който заема до края на март 1934 г. По време на това служение, на 1 юли 1933 г., в катедралния храм „Свети Димитър“ в Стара Загора е постриган в монашество с името Пимен от митрополит Павел Старозагорски. На следващия ден в същия храм е ръкоположен за йеродякон от митрополит Михаил Доростолски и Червенски. На 8 януари 1934 г. е ръкоположен за йеромонах от митрополит Павел, а от 1 април с. г. е назначен за протосингел на Старозагорската митрополия, длъжност, която изпълнява до 1937 г.

През периода 1937–1938 г. йеромонах Пимен е секретар на Рилския манастир. На 14 януари 1938 г., по решение на Светия Синод, е възведен в архимандритско достойнство и назначен за игумен на Бачковския манастир, който пост заема до април 1947 г. От 1 май 1947 г. е назначен за началник на Църковно-стопанския отдел при Светия Синод. На 21 декември 1947 г. в катедралния храм „Св. Александър Невски“ в София е ръкоположен за стобийски епископ, а от 1 януари 1948 г. е назначен за втори викарий на Софийския митрополит.

На 3 август 1952 г. стобийският епископ Пимен е избран за неврокопски митрополит. При обсъждането на избора в Светия синод се изразяват съмнения за външен натиск и неправомерност на назначението му, както и за финансови злоупотреби от негова страна. В резултат на това е сформирана комисия за разследване на случая. Въпреки тези опасения и под натиска на правителството, на 4 януари 1953 г. Пимен е канонически утвърден за митрополит.

По онова време той е единственият член на Светия синод, сътрудничещ на Държавна сигурност, като негови водещи офицери са последователно – Иван Бънзаров, Богдан Думков и Георги Кръстев. Доклад на Държавна сигурност от 1983 г. описва положението в епархията му като „тревожно“ и го обвинява в „активна вражеска дейност“, тъй като „успешно укрепва църквата и нейното влияние“.

През 1992 г. Пимен става един от водещите фигури в разкола на Българската православна църква. На 18 май същата година, заедно с митрополитите Панкратий Старозагорски, Калиник Врачански, Стефан Великотърновски и Софроний Доростолски и Червенски, подписва заявление, с което подкрепя решението на Дирекцията по вероизповеданията за нелегитимност на избора на патриарх Максим през 1971 г.

Групата митрополити оспорва легитимността на Максим и започва процедура за избор на нов патриарх, като определя Пимен за временен наместник-председател на Светия синод. Това фактически води до създаването на така наречения Алтернативен синод, в който влизат петима от тринадесетте митрополити, както и пет викарни епископи.

В отговор, на 22 юли 1992 г., Светият синод официално го лишава от сан заради разколничество и незаконно ръкополагане. Въпреки това, на 1 юли 1996 г., в софийския храм „Света Параскева“, Пимен е провъзгласен за алтернативен патриарх. По време на Всеправославния събор в София през 1998 г. той изразява покаяние и е приет обратно в църковно общение с титлата „бивш неврокопски митрополит“.

Лалю Метев, 21 февруари 2025 г.