Напоследък, отново ме занимават щекотливи теми, свързани с българските банки и банкери от миналото. Колко от вас са си задавали въпроса: „Кои са най-значимите български банки и банкери преди национализацията?“ Още по-малко са тези, които биха могли да дадат изчерпателен отговор. Но защо е така? И кой има интерес от това продължаващо невежество?

Истината е, че ако в периода след Кримската война до Първата световна война в българската икономика доминира калоферският търговски капитал, то между двете световни войни настъпва трансформация – габровският промишлен елит поема водещата роля. Този възход е рязко прекъснат през 1947 г., когато комунистическият режим осъществява национализация по съветски образец – един недалновиден, престъпен и безпощаден акт, който унищожава десетилетия на икономическо и финансово развитие. И до днес усещаме неговата сянка – политическа, икономическа и обществена.

В християнската традиция парите не са самоцел, а средство – изпитание за душата и инструмент за добри дела. Въпросът не е дали богатството само по себе си е грях, а как се използва. Евангелското разбиране за милосърдие и обществена отговорност намира израз в живота на редица български банкери и индустриалци, които не само трупат капитали, но ги преобразяват в храмове на знанието, културата и благотворителността.

Съдружниците ни Христо П. Тъпчилещов в Цариград и братята Христо и Евлогий Георгиеви във Влашко, братовчедите ни Иван и Атанас Д. Бурови, дядо Лалю Метев Чехларов и съдружникът му Пенчо Семов – техните имена и до днес осветяват българската история.

Но защо тогава паметта за тях не е почитана, а дори често заличена? Историята ни напомня, че когато една нация забравя своите благодетели, тя губи своите ориентири. В православното богословие забравата не е просто небрежност, а форма на духовен упадък. „Вечная память“ се пее не само за душата на починалия, но и за следата, която той оставя в света.

Банките и стопанските институции в България са изграждани с години на труд и усилия, а тяхната национализация през 1947 г. може да се разглежда като метафорично разрушаване на храм. В Стария Завет виждаме как вавилонският плен лишава народа от неговия духовен и културен център. По аналогия, национализацията в българската история не само унищожава елита, но и нарушава естествения стопански ред. На мястото на индустриалци с визия и стратегия идват бюрократи, които липсват на необходимата икономическа логика и устойчивост.

Добрият капитал: има ли го?

Марксизмът традиционно демонизира капитала, но в православната мисъл съществува различен възглед – богатството е изпитание, което, ако се използва правилно, може да води до добродетелен живот. Византийските императори, като ктитори на манастири, и западните банкери от Ренесанса, които финансират изкуствата, показват как капиталът може да бъде канал за духовно и културно развитие. В православния свят дарителството се приема като форма на духовно израстване.

Днес България все още търси своя икономически и духовен баланс. Споменът за старите банки и банкери не е само академичен въпрос – той е и морален дълг към наследството, което те оставиха.

Моят род също носи отпечатъка на тези времена. Предците ни винаги са били в сянката, но рамо до рамо с първите на деня: митрополит Михаил и духовния му отец Симеон Варненски и Преславски, Лалю Метев и Пенчо Семов, Щъркелов и Борис III, ген. Владимир Вазов и инж. Иван Иванов, Владимир Аврамов и проф. Александър Цанков, Васил Аврамов и проф. д-р Богдан Филов, полк. Аврам Аврамов и Александър I, проф. Атанас Тинтеров и Захарий Стоянов, Никола Аврамов и Христо П. Тъпчилещов, братята Аврамови и Георгиеви, хаджи Аврам и капитан Георги Мамарчев (1828-1829), Аврам йерей Димитриевич и ученикът му Кръстю Граматик, ктитор Димитри йерей и Матей Басараб (1644), Шишман IV и Теодор Балина (1598–1606), Фружин и Константин II (1404–1408), и т.н. – една трайна историческа линия, проследима през повече от шест века.

Надявам се, че някой ден, освен в учебниците по финанси и българска история, името на моя скромен, но забележителен дядо Лалю – полиглот, първият българин с четири висши образования и финансист от най-висока класа – ще бъде почетено подобаващо. Би било справедливо неговото име да украси част от софийската улица, наричана простонародно Графа, в отсечката от някогашното ЗК „Орел“ (по проект на братовчеда Фингов) до пресечката с „Дякон Игнатий“ и площад „Славейков“, където някога се намираха поне три от най-важните частни банки на Царство България.

Разбира се, не е редно човек да живее само в миналото. Но какво друго остава след нас, освен следите от стореното добро? Истинското наследство не е в банковите сметки, сградите и авоарите – то е в паметта на нацията, в благото име, в доброто, което сме оставили след себе си.

Докато помним и почитаме тези уроци, има надежда, че българската икономическа мисъл няма да бъде просто отражение на чужди модели, а осъзнато завръщане към едно прекъснато, но не и забравено духовно и стопанско наследство.

Лалю Метев, 25 февруари 2025 г.