Амнезията ни за българщината – доброволно ли се отказваме от корените си?

Нашето предложение за наименуване на площада пред Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ в чест на Доростолския и Червенски митрополит Михаил, въпреки безценната си историческа, духовна и обществена стойност, остана заглушено от равнодушието и духовната апатия, които все по-често бележат съвременното българско общество. Вместо да породи искрата на национално достойнство и институционална съвест, то срещна хладна незаинтересованост, премълчаване и дори едва прикрита враждебност – при това на фона на безпрецедентното медийно заглушаване, на границата на цензурата.

Усещането е за мъчителна предопределеност, за някаква скрита, неизкоренима неприязън – едно наследствено поддържано презрение към всичко, което извисява духа. Как се стигна дотук? Какво подхранва този дълбоко вкоренен нихилизъм, тази целенасочена амнезия? Този процес не е случаен – той е системен и методичен, проникнал е в институциите, в медиите, в образованието, в самото обществено съзнание.

Това не е просто пореден случай на институционална незаинтересованост – това е симптом на по-дълбоката болест на едно общество, което сякаш се страхува от собствените си духовни корени. В една нация, чието минало е белязано от величие, но и от страдания, забравата и безразличието се превръщат в доброволен духовен плен. Вместо да се вдъхнови от примера на митрополит Михаил – пример на непоклатима вяра, морална извисеност и безрезервно служение на ближния – българското общество предпочита да гледа към него с безразличие, сякаш историята му не носи поука, а е само бреме, от което трябва да се избяга.

Трудно е да се приеме тази действителност, трудно е да не се усеща болката от нея. Всеки нов опит да събудим съвестта и да възкресим историческата памет среща същата невидима, но неумолима стена – стена от равнодушие, от умишлено забвение, от страхлив отказ да се вгледаме в собственото си минало. Вече не знаем кое е по-огорчаващо – институционалното мълчание или безразличието на хората, които би трябвало да съхраняват тази памет като завет и като отговорност.

Но тази амнезия не е просто личен избор – тя е опасна. Народ, който отказва да се припознае в собствените си духовни водачи, е народ, който се отказва и от бъдещето си. В контекста на 510-годишнината на Калофер, нашето предложение не е просто акт на възпоменание – то е зов за пробуждане, за скъсване с хроничното самозаличаване, което бавно, но сигурно превръща българската душевност в пустиня. Калофер не е само родното място на Ботев – той е люлката на непримиримостта, на духа, който не се поддава на временните ветрове на слабостта.

Истинският смисъл на паметта не е просто в съхранението на миналото, а в отдаването на почит към онези, чиито дела формират бъдещето. В този смисъл, призивът ни е като литургичен акт, свързващ ни с вечността. Той е зов не просто да назовем един площад, а да възстановим едно духовно равновесие, което българското общество твърде дълго пренебрегва. Наименуването на този площад не е просто акт на признание – то е духовно предизвикателство към една нация, която трябва да избере: ще продължим ли да се отричаме от самите себе си, или ще се върнем към корените си, към истинските ориентири на достойнството, вярата и самопожертвователната служба?

Тежко е да се воюва с невидими сили, които не просто отказват да чуят, но се стремят и да заглушат онези, които все още пазят паметта жива. Уморително е, разочароващо е. Но въпреки всичко, не можем да се примирим. Не можем да позволим забравата да погълне онова, което някога ни е правело силни, което ни е оформило като народ.

Нека този площад не бъде просто географска точка – нека бъде кръстопът между историята и бъдещето, място, където мълчанието ще отстъпи пред словото, а забравата – пред възкресената памет. Ако сега допуснем този отказ от паметта, утре ще осъмнем в свят, в който ние самите ще сме забравени.

Лалю Метев, 3 март 2025 г.

На връх Националния празник си позволихте да наложите цензура върху личната ми позиция. Това не е просто разочароващо – това е показателно. Ако споделеното от мен мнение се оказва несъвместимо с ценностите на тази група, значи става въпрос или за отказ от историческата истина, или за липса на морални ориентири. Щом името на митрополит Михаил Доростолски и Червенски – духовният стожер и щит на Русе – представлява заплаха за вас, значи проблемът не е в думите ни, а в страха от истината. Историята не може да бъде заглушена, колкото и да се опитвате да я премълчите. В този дух, не аз, а вие дължите отговор – и пред паметта, и пред съвестта си. С уважение, въпреки анонимността ви.

Какво се случва с нас? Тук България ли е все още? Кой и защо използва цензурата срещу българщината – при това на връх Националния празник? Загива ли България, докато безучастно наблюдаваме как истината бива заглушена?

Докога ще допускаме забравата да се превръща в избор, а не в грешка? Историята ни, паметта ни, духовните ни стожери не рухват само от външни удари – те рухват от нашето мълчание, от примирението, от страха да защитим това, което сме.

Русенци, докога ще чакате? Трябва ли отново булдозерите да дойдат, за да осъзнаем какво губим? Всеки ден, в който не защитаваме истината, е ден, в който я предаваме.