„Преди политическата свобода стои свободата на личността“ – тези думи на патриарх Даниил ни отвеждат към същността на християнското учение за свободата. За християнската вяра свободата не е просто външен факт или юридическо право, а дълбок вътрешен процес, който започва в сърцето и разума на човека. Свободата, като духовен принцип, не е нещо, което можем да постигнем лесно или временно; тя е не само въпрос на политическо и социално освобождение, а на дълбоко личностно обновление и извисяване. Човекът, който наистина е свободен, е този, който е освободен от вътрешните робства – от страха, от омразата, от гордостта и от илюзиите за собствената непогрешимост.

Преди да се включим в борбата за свобода на народа и държавата, трябва да водим вътрешната борба за личната си свобода. Това е състояние на духа, което изисква постоянна работа върху себе си, да се освободим от вътрешните окови, които ни ограничават в нашето морално, емоционално и духовно израстване. Свободата на личността е началото на всяка истинска свобода, а политическата свобода е не само отражение на личната свобода, но и нейна кулминация в обществото.

Истинската благодарност – начин на живот

Какво означава да бъдем благодарни? Благодарността не е само чувство, което изразяваме с думи, а състояние на духа, което трябва да се превърне в начин на живот. Истинската благодарност е плод на осъзнатото признание за жертвите, направени за нас, и на посвещението да бъдем достойни за тези жертви. Благодарността не се изразява само в думи, а в дела и в постоянната готовност да защитаваме и съхраняваме свободата като свещен дар.

Благодарността е активен избор. Тя е избор да живеем с цел и смисъл, да бъдем отговорни в своите действия и да пазим свободата си като най-висша ценност. Това е избор да поставяме вярата и любовта в центъра на нашия живот. Всяка истинска благодарност започва с осъзнаването, че свободата, която имаме днес, е плод на огромни усилия и жертви, които трябва да бъдат запазени и уважавани.

Свободата не е само външно състояние; тя е духовен процес, който изисква постоянно стремеж към самоосвобождение от всичко, което ни ограничава. Св. Силуан Атонски казва: „Човек, който мрази, не е свободен човек“. Омразата и враждебността затварят човешкото сърце и го лишават от истинската му същност – любовта. Любовта е същността на свободата, защото тя разширява пространството на душата и позволява на човека да се свърже с Бога и с другите хора в дълбок състрадателен съюз.

Митрополит Михаил – духовният пазител на свободата

Доростолския и Червенски митрополит Михаил е изключителен духовен водач, чиято мисия надхвърля религиозното измерение, преплитайки се с националната и политическата му ангажираност. Роден малко преди Съединението, неговият съзнателен живот е формиран под знака на войните за национално обединение. Възпитаник на престижната Киевска духовна академия, той става непосредствен свидетел на вероломната руска агресия изсипала се върху Варна, и е съвременник на подписването на Брест-Литовския договор на 3 март 1918 г., който бележи капитулацията на съветска Русия. Неговото служение е неразривно свързано с борбата за независимост на Българската църква и народа, като всяка негова стъпка изразява не само дълбоката вяра, но и жертвоготовността и неуморната защита на свободата.

Неговият род е наследник на поколения, преминали през тежки изпитания, които не само ги каляват физически, но и укрепват духовно. Дядото на митрополит Михаил, заедно с множество други наши родственици, сред които заемащите видно място Стойко М. Шишев, Христо и Никола П. Тъпчилещови, Никола Аврамов и т.н., е активен участник в борбата за църковна независимост, като Великденската акция от 1860 г. е важен етап в утвърждаването на българската духовна самостоятелност. Тази борба не е само политическа, а и израз на неразривната връзка между националната идентичност и православната вяра.

По време на Руско-турската война семейството на митрополит Михаил преживява унищожение и тежки изпитания, но въпреки страданията, то остава непоколебимо в своята вяра и любов към род и Родина. В такава сложна обстановка се ражда калоферецът Димитър Тодоров Чавдаров, както е светското му име. Наследените от предците изпитания не само укрепват физическата му издръжливост, но и формират духовната му решителност да не предава свободата и вярата на България.

В бъдещото си служение като архиерей, митрополит Михаил не само продължава традицията на своите предци, но и се проявява като изключителен водач, заемайки важно място в българската история. Той не само се посвещава на духовната просвета и великата мисия на Българската църква, но и изиграва решаваща роля в спасението на българските евреи. В най-тежките и мракобесни дни на атеистичния режим, когато Църквата е подложена на сериозни репресии, митрополит Михаил, като предстоятел, остава непоклатим в своята вяра и ангажимент към народа си. Неговото служение не само изразява духовната му сила, но и демонстрира неуморната му борба за човешките права и вярата, оставяйки трайна следа в сърцата на паството си.

Митрополит Михаил Доростолски и Червенски е един от тези исторически фигури, които успяват да съчетаят духовната свобода с гражданската отговорност. През годините на политическата и социалната репресия в България той не само е духовен водач, но и символ на вътрешната устойчивост. Неговото лидерство не е просто в проповедите и молитвите, а и в действията му като настоятел на църквата, която дава подкрепа на народа в трудни моменти. Митрополит Михаил не е просто защитник на духовната свобода, но и на правото на индивида да бъде честен и свободен, въпреки политическите ограничения. Чрез примера му разбираме как благодарността към духовните и национални ценности може да се прояви в конкретни действия.

България – изпитание на съвестта

На 3 март ние не само че почитаме историческите подвизи, но и сме призвани да се замислим за отговорността, която носим като наследници на тези, които жертваха живота си за нашата свобода. Свободата не е просто дар, а изпитание за съвестта, която трябва да издигнем до най-високи морални и духовни принципи. Свободата изисква от нас не само да не забравяме, но и да живеем в съответствие с тези жертви, като същевременно поставяме основите на ново бъдеще.

Историята ни е изпълнена със свидетелства за жертви, направени не по задължение, а от любов – към родината, към свободата, към бъдещето. На този ден нека не бъдем само свидетели на историята, а нейни продължители. Нека не позволяваме забравата да стане избор, а страхът – съдник на нашето достойнство.

Свободата, която получаваме, не е просто външно състояние, а духовен дар, който ни задължава да го предаваме на следващите поколения. Нека изберем пътя на любовта, не на омразата; пътя на съединението, не на раздора.

Свободата – измерена в жертви

3 март е ден на размисъл и отговорност. Нашите предци не се бориха само за териториално освобождение, но и за духовна и морална независимост, за запазване на идентичността и вярата на народа. Днес ние сме длъжни да бъдем достойни за тази любов и да пазим тази свобода, като изпълняваме нашия дълг към историята и бъдещето.

Свободата не се измерва с географски граници, а със силата на духа. България трябва да излезе от историческата си тежест и да поеме активна роля в глобалната сцена, обединявайки усилията си с други православни народи в усилия за мир и справедливост. Това не е просто въпрос на геополитика, а на духовна отговорност, която изисква от нас да бъдем носители на мира и съединението.

България има историческата мисия да бъде духовен стълб, не само за Балканите, но и за целия свят, като съхранява своята православна идентичност и насърчава мира и справедливостта. Нека Бог ни даде сили да изберем пътя на любовта и съединението, за да можем да бъдем истински субект на историята, а не обект.

Личната свобода и социалната отговорност

Личната свобода е основен принцип на човешкото съществуване, изразяващ се не само в правото на избор, но и в свободата на духа да се формира и действа. Свободата е, преди всичко, отговорност към себе си и към обществото. Тя не означава само правото да правим каквото искаме, а по-скоро да се изправим пред въпросите на нашата собствена същност и да търсим място в по-голямата картинка на света. Много от нас имат пример в живота на исторически личности, които са успели да преодолеят вътрешни бариери и да изразят своето вдъхновение чрез действия, които променят обществото. Такива личности, които започват като индивиди в търсене на лична свобода и завършват като лидери, променящи хода на историята, показват как личността може да се въздигне, преминавайки през духовни изпитания и съмнения.

Нашата свобода като общество не е само в правото да избираме и решаваме. Тя е и в благодарността, която изразяваме към тези, които са ни предшествали. Защото истинската свобода не е само външно състояние, но и вътрешно, което възниква от осъзнаването на ценността на това, което сме получили от предците си. Благодарността е ключът към разширяване на личната свобода в обществото. Защото само когато осъзнаем какво сме получили и какво дължим на тези, които са изградили основите на нашата цивилизация, можем да бъдем достойни за тяхната жертва. Спомняме си за хора като Христо Ботев и Васил Левски, които са изразили своята благодарност към родината и народа чрез конкретни действия, които не само че променят съдбите на поколения, но и дават посока за бъдещето.

Въпросът за личната отговорност в днешния ден не може да бъде разглеждан само в контекста на историческите примери. Ние, съвременниците, също носим отговорност за бъдещето на България и на света. Въпросите, които трябва да си зададем, са не само какво можем да получим, но и какво можем да дадем в името на свободата и справедливостта. Какво можем да направим днес, за да живеем по-достойно за жертвите на предците си? Какви конкретни стъпки можем да предприемем, за да защитим свободата в условията на съвременния свят, в който технологиите и социалните предизвикателства поставят нови въпроси за личната и обществената отговорност?

Нека не забравяме, че нашата свобода е не само правото да бъдем индивидуалисти, но и правото да участваме в изграждането на едно по-добро общество. Съвременните граждани на България, както и тези по целия свят, са изправени пред голямото предизвикателство да защитават ценностите на свободата, правото на избор и социалната отговорност. Това не става само с добри намерения, но и с действия, които да водят към напредък и сътрудничество за благото на всички.

И накрая, нека помним, че личната и социалната свобода не са само абстрактни концепции, а живи, дишащи реалности, които ни поставят пред избор – изборът да бъдем по-добри хора, да бъдем благодарни и да бъдем готови да дадем от себе си за бъдещето. Как можем да предадем свободата като духовен дар на бъдещите поколения? Какво можем да направим, за да бъдем част от този процес на преобразяване и съхранение на доброто, което наследяваме от нашите предци?

Заключение и действия

Нека това послание не остане просто прочетено и забравено, а да предизвика у всеки от нас размисъл за личната и обществената ни отговорност. Истинската промяна започва с малки, но осъзнати стъпки – чрез участие в социални и културни инициативи, подкрепа за значими каузи и прояви на признателност към онези, които са отстоявали нашата свобода и духовна идентичност.

Наш дълг е да изграждаме бъдеще, в което се преплитат надеждата и ценностите, завещани ни от предците. Именно в този дух бе направено и предложението ни за наименуването на безименното площадно пространство пред Катедралния храм „Св. Александър Невски“ в чест на митрополит Михаил Доростолски и Червенски – духовен пастир, чиято отдаденост и служение са част от нашата историческа и духовна памет.

Лалю Метев, 3 март 2025 г.