В християнската традиция Истината не е абстрактно понятие, а жива Личност – самият Христос, който казва: „Аз съм пътят, и истината, и животът“ (Йоан 14:6). Истината не е просто знание, което се предава, а живото Божие слово, което идва сред нас, за да преобрази и възкреси всяка човешка душа. Когато обаче тя бива заглушена, ние ставаме свидетели на един дълбок духовен процес, който е нищо друго освен разпятие. Точно както Иисус беше разпнат от онези, които се поддадоха на лъжата и страха, така и всяко заглушаване на истината е форма на духовно разпятие. Днес, когато Истината е подложена на цензура, ние не само че унижаваме самите себе си, но и възможността за спасение, защото Истината е онази светлина, която разкрива пътя към Бога.

Загива ли България, докато безучастно наблюдаваме как истината бива заглушена?

Този въпрос може да бъде осветен чрез Христовото мълчание пред Пилат. В онзи миг на несправедливост и обвинения, Иисус не защитава Себе Си, защото истината не се нуждае от защита, тя е самоизразяваща се в своята същност. Истината не се налага, тя е свидетелство за самата себе си. Христос не търси защита от Пилат, защото той знае, че Истината е не само Неговото съществуване, но и начинът, по който всички ние трябва да живеем. Затова въпросът днес не е дали Истината съществува, а дали имаме смелостта да бъдем нейните свидетели. Няма по-страшна заблуда от тази, която избираме да останем мълчаливи в час на изкушението, когато трябва да стоим на страната на истината.

Цензурата върху българщината в деня на Националния празник – духовно падение

Цензурата върху българската идентичност в днешния ден, когато отбелязваме националния си празник, не е просто политически акт – тя е духовно падение. Тя е израз на страх и слабост, подобно на фарисейската тревога пред Христовата истина, че Той ще подкопае техния ред. Когато един народ започне да изличава или подменя истината за своето съществуване, той поема пътя на саморазрушението, защото забравата за корените е предателство към самото му битие. България, като народ, съществува не само като географска реалност, но и като историческа и духовна истина, която е вкоренена в сърцето на всеки българин. Когато загърбваме тази реалност, ние не само че отричаме себе си, но и се отричаме от Бога.

Забравата като избор, а не като грешка

В призива ни „Докога ще допускаме забравата да се превръща в избор, а не в грешка?“ се съдържа изключително дълбока философска истина. Забравата може да бъде неволна, но тя може и да бъде умишлен акт на отказ, на духовно капитулиране. Хегел казва: „Историята е кладенецът, от който народите черпят своето самосъзнание“. Когато народът избере да забрави или да изтрие паметта си, той губи не само своето минало, но и своето бъдеще. България, като народ и култура, съществува не само в географските граници, но и в паметта и духовността на своите хора. Ако тази памет бъде премахната, народът губи същността си. Историята на България е не просто линия от събития, а непрекъснато възкресение на Божията истина в света. Всеки народ, който забравя своите корени, загубва самата си същност.

Примирението като съучастие в разрушението

Духовното разрушение на един народ не се случва само чрез външни сили, но и чрез бездействието на тези, които би трябвало да пазят истината. Примирението с лъжата, мълчанието в час на нужда, стават съучастие в разрухата. Историята на Църквата не познава светец, който е останал безразличен към несправедливостта. Всеки светец е свидетел на истината и е готов да страда за нея. Мълчанието не е неутрално – то е съучастие в разрухата на самата истина. Когато не говорим, когато не защитаваме Истината, тя постепенно започва да се разпада. Няма голямо мъченичество без истинска жертва. Св. Йоан Рилски или св. Димитрий Басарбовски са само малка част от тези, които са свидетелствали за истината дори чрез страдание. Днес ние сме призвани да бъдем техни наследници и последователи.

Апел към съвестта

„Русенци, докога ще чакате? Трябва ли отново булдозерите да дойдат, за да осъзнаем какво губим?“ – този въпрос не е просто реторичен, а екзистенциален. Мнозина могат да възразят, че нашето време е различно, че не живеем в епохата на насилието и страха. Но тези, които отказват да слушат, тези, които се затварят в себе си, ще се сблъскат с истината, когато вече няма да има възможност за поправяне. Булдозерите не са само машини за разрушение, те са символ на идеологическата амнезия, на опита да бъде заличена духовната памет. Всеки ден, в който не защитаваме истината, е ден, в който я предаваме.

Историята има своята цена. Всяка цивилизация, всяка култура, всяка нация се крепи върху истината. Без нея тя става прах и пепел. Въпросът е дали ще чакаме да видим руините на поредния Храм, за да осъзнаем какво сме изгубили, или ще действаме преди разрушението да стане необратимо.

Нашето послание не е просто протест, то е зов за събуждане на съвестта, защото всеки ден, в който не защитаваме истината, не просто я губим – ние я предаваме. Не позволяваме това да се случи, защото когато изгубим Истината, губим себе си.

Лалю Метев, 3 март 2025 г.