България – страна на парадоксите, държавата, която винаги е между две епохи, но никога в собствената си.

В конституционно отношение? Монархия без монарх, парламент без парламентаризъм и правосъдие без правда.
Исторически? Държава, в която героите умират насилствено, реформаторите биват съдени, а най-почтените остават забравени.
Политически? Все същият театър, само с нови актьори.

Първо действие: Конституционен казус или как да отмениш държава с референдум

На хартия България е парламентарна република, но ако разровим историята, ще открием, че де юре сме все още монархия. Защо?
Защото референдумът от 1946 г. е толкова законен, колкото и демокрацията в Съветския съюз. Проведен в условия на чужда окупация, с избирателни списъци, в които мъртвите са били по-активни от живите, този референдум просто узакони отдавна взетото в Москва решение.

С други думи, народът „избра“ република така, както овца „избира“ да бъде заклана.

Второ действие: Политическата мелница – върти, върти и все троши глави

Да бъдеш председател на Народното събрание в България е опасна работа.
Достатъчно е да разгледаме списъка на нашите именити родственици:

• Стамболов – регент, премиер, реформатор, накрая насечен с ятагани в центъра на София.
• Калфов – полковник, юрист, политик – разстрелян от „народния съд“.
• Тончев – осъден на доживотен затвор от Третия държавен съд, после помилван, защото явно някой се е сетил, че прекаляват.
• Стоян Данев – пращан в затвора, защото в България правото винаги дразни онези, които държат силата.
• Цанков, Славейкови, Янкулов – всички са били начело на държавата, всички са правили реформи, но в крайна сметка – кой ги помни?

А сега се запитайте – защо половината от тези хора са или убити, или съдени, или забравени? Отговорът е прост:
Да служиш на България е чест, но да управляваш България е проклятие.

Трето действие: София – град на паметта и забравата

Знаем ги площада и булевардите – Славейков, Стамболов, Цанков. Гордост, нали?
А къде са улиците на Тончев, Калфов, Янкулов? А защо Стоян Данев няма поне една табелка?
Историческата памет е селективна – помним тези, които удобно се вписват в наратива на времето. Останалите – изтриваме.

Четвърто действие: Българийо, защо все така?

Може би, както пееше братовчед ни Кирчо Маричков, „някой друг решава вместо нас“.
Може би съдбата ни е такава – да градим, а после да рушим. Да се бунтуваме през ’90, да правим барикади през ’94, да палим гуми през ’97, а после пак да чакаме някой да ни оправи.
Вечният цикъл на българското разочарование.

И все пак – не се ли уморихме?
От същите грешки, от същите лъжи, от същите „реформи“, които винаги започват, но никога не свършват?

Историята ни е като стара грамофонна плоча – пускаме я отново и отново, надявайки се, че този път ще звучи различно.

Но, Българийо, на управници не случваш – случваш само на народ, който помни.
А дали ще помни? Това вече е друг въпрос.

Лалю Метев, 12 март 2025 г.