Коментарите относно Константин Щъркелов, разпространени в различни публикации, не само изразяват сериозни критики към общественото и културно възприемане на неговото творчество, но и разкриват болезнени разочарования от липсата на признание за неговото наследство. Тези коментари не се ограничават само до въпроси за личността и делото му, а поставят в центъра си по-дълбоки въпроси като културната памет, историческата справедливост и духовната идентичност на българското общество. Те подчертават тясната връзка между културното наследство и самото съществуване на нацията ни.

Основният акцент на разглеждането е социалната и институционалната невъзможност за отдаване на дължимото уважение към Щъркелов. Липсата на почести като кръщаване на улици, назоваване на читалище, училище, някоя станция на метрото (Жолио-Кюри) или създаване на музей и галерия с неговото име ярко подчертава културния вакуум, в който често остават забравени значителни личности. Това излага абсурдността на ситуацията, при която творческото наследство на Щъркелов не е признато в съвременния софийски културен пейзаж. За нас, които сме дълбоко обвързани с неговата личност и дела, липсата на признание за Щъркелов изглежда като символ на по-широкия проблем със забравата на най-ценните ни исторически и културни източници.

Тази ситуация не е само културен проблем; тя носи и дълбоко богословско и философско значение. Всяка нация, в сърцето на културната й идентичност, не носи само наследството на великите личности, но и механизмите, чрез които обществото управлява паметта си. Когато културното наследство не получава признание, актът на забрава е не само емоционален, но и метафизичен — той нарушава вътрешната структура на нацията, която би трябвало да бъде носител на истина, духовност и идентичност. Щъркелов, като неразривна част от българската културна тъкан, трябва да бъде символ не само на красивото и духовното, но и на моралната стойност на нацията, пример за уважение към своето минало и за стремеж към духовно извисяване.

Творецът, който води към Божията истина

Константин Щъркелов не е просто един от великите български художници – той е въплъщение на духовния стремеж към възвишеното и символ на пътя към Божията истина. Неговото творчество е изпълнено с лични трагедии и дълбоки търсения, които разкриват многопластовата същност на човешката съдба и търсенето на духовното в свят, изпълнен с изпитания. Щъркелов е не само художник, но и духовен водач, чиято мисия надхвърля създаването на естетически произведения. Всяко негово платно, всеки щрих изразяват стремежа му към висшето, което води душата към откритие на Божията истина извън пределите на материалното.

Неговото творчество не е просто възхвала на природната красота, а разкриване на по-дълбокото, което се крие зад нея. Чрез майсторството си в акварела и умението да улавя светлината, той ни напомня, че изкуството не е само за сетивно удоволствие, но и за духовен катарзис. Творчеството му е средство за вътрешно очистване и извисяване на духа – перфектното взаимодействие между земното и небесното. Щъркелов ни учи, че изкуството е път към откритие на Божията истина – тя не е абстрактна концепция, а нещо, което се усеща и живее в сърцето на всеки истински творец.

В неговото творчество, както и в истинското изкуство, съществува дълбока връзка между сътворението и духовността. Истинският творец не създава само за да събуди възхищение, той съпреживява Божията истина чрез актовете на творчество. Това е не само естетическо наслаждение, а духовно извисяване, път към по-дълбокото разбиране на Бога и вечните истини, които надхвърлят ограниченията на материалния свят.

Творчеството на Щъркелов е не просто живо наследство, а доказателство за стойността на духовното израстване чрез изкуството. То не само изобразява красотата на света около нас, но ни призовава да открием божественото в него. Неговият пример показва, че истинският творец съчетава външната красота с разкритията за дълбоката истина, носена от Божията воля. Изкуството се превръща в път към откритие на висшите ценности, които преминават през времето и пространството, отвеждайки ни към прозорци на вечността.

Културна и духовна криза на нацията

Забравата, която има както институционални, така и културни измерения, поставя важни въпроси за влиянието на политическите режими върху културната памет. Не може да се пренебрегне фактът, че отрицанието на Щъркелов от социалистическата власт е част от по-широкия процес на манипулиране на общественото съзнание, в който се създават „нужните“ културни икони, отговарящи на идеологическите изисквания на комунизма. Този процес на културно изключване и преиначаване на историята води до сериозни дефицити в етоса и идентичността на народа, създавайки опасни празнини, които подкопават самата духовна същност на нацията.

Личната драма на нас, неговите наследници, които обичаме и ценим Щъркелов, и многократните ни опити да преодолеем тази забрава, пораждат размисли за религиозния и метафизичен смисъл на „спомнянето“ в християнския контекст. В християнската традиция споменаването на светци и праведници не е просто акт на социално признание, а основен начин за поддържане на жива връзка с вечността. Подобно на това, проблемът с признанието на Щъркелов има и духовен характер: той е въпрос на съпротива срещу културния и моралния упадък, който застрашава съществуването на българската културна идентичност.

Етичното и философско измерение на въпросите, които поставяме, не бива да се разглеждат само в контекста на културни неволи, а като израз на сериозна метафизична претенция. Обществото има моралната отговорност не само да почита творчеството на личности като Щъркелов, но и да разпознава в тях духовни носители на ценности, които обогатяват не само културата, но и самото съществуване на народа като общност.

В заключение, липсата на адекватно признание за личности като Константин Щъркелов е ясен знак за кризата в културната идентичност на България. Забравата и игнорирането на такива фигури не само че представлява акт на историческа несправедливост, но и форма на културен „самоубийствен“ процес, който подкопава същността на народния дух. Този дух трябва да бъде християнски и общочовешки, основан на ценностите, които ни свързват и ни извисяват вечно.

Лалю Метев, 12 март 2025 г.