Паметта не е просто спомен за миналото, а жив организъм, който ни свързва със самите себе си, с предците ни и с Божия промисъл. В църковната традиция помненето не е пасивен акт, а форма на причастност – „вечна им памет“ не значи просто да не забравяме, а да съзнаваме, че животът на светците, героите и мъчениците продължава в духовната тъкан на нацията. Ето защо почитта към тях не може да бъде сведена до каменни монументи – тя е живото им предание в сърцата, делата и молитвите ни.

Но днес почитта все повече се превръща в ритуална декорация. В традиционното християнство мощите на светците се пазят с трепет като частици от святото. Ала в съвременна България „разфасоването“ на Ботевия паметник във Враца не е ли символ на дезинтеграцията на националния ни дух? Разпиляваме символите си, за да ги рециклираме според естетическите и бюрократичните вкусове на епохата, забравяйки, че истинската памет не се обновява с бетон и бронз, а с осъзнатост и дела.

Паметникът не е просто камък – той е послание. Древните египтяни издигаха обелиски, гърците строяха храмове, римляните въздигаха триумфални арки. А ние днес – демонтираме, реставрираме, преместваме, сякаш паметта е временна инсталация, подчинена на обществени поръчки и бюрократични процедури. Така се стига до абсурда: възстановяваме Ботев, но реставрацията се извършва в друг град – все едно да носим кръста на Голгота, но да го боядисваме във Варна.

Но паметта на героите не подлежи на реставрация, нито на монетизация. Ботев и Левски не са просто бронзови отливки, които можем да „обновяваме“, докато националното ни самосъзнание запада. Те са живи символи на една идея – и докато тази идея не бъде възродена в духа ни, всички паметници ще останат празни черупки.

Ако вярата, както казва Христос, може да премества планини, то българската мегаломания е способна да издигне паметник от нищото. Днес сме обсебени от странна смесица между древност и модерност, сакралност и кич, национализъм и консуматорска естетика. Гоним грандиозни проекти, сякаш бетонът може да замести духа, а мащабът – съдържанието.

Докато спорим какво да поставим на празния постамент на МОЧА, не си задаваме по-важния въпрос: дали самият този постамент не е огледало на нас самите – нация без здрава основа, лутаща се между кич и пародия. Предложенията варират от бронзови герои и владетели до еклектични хибриди – 30-метров Крали Марко с османски череп в едната ръка и византийска корона на главата, с татуирани Левски на левия крак и Ботев на десния, овенчан с Богородичка върху калпака.

Тази гротеска е симптом на дълбока културна несигурност. Вместо да вдъхновяваме поколенията с делата на предците си, ние се задоволяваме с гигантски, но кухи символи – монументи, които не казват нищо отвъд самодоволната си претенция за величие.

Културно и историческо забвение

Казусът с митрополит Михаил Доростолски и Червенски и на практика отказът да бъде наименуван площадът пред Патриаршеската катедрала в негова чест е показателен за по-дълбоките дефицити в начините на почитане на заслужили личности. Той разкрива разминаването между реалните заслуги на определени фигури и тяхното обществено признание, което често е подложено на влиянието на политически и идеологически интереси.

Липсата на уважение към духовни и културни дейци като приснопаметния митрополит Михаил не е просто административен пропуск, а симптом на културно и историческо забвение. В този контекст, проблемът с националната памет придобива още по-голяма значимост – тя се е трансформирала в бюрократичен процес, откъснат от живото предание и дълбокото осъзнаване на ценността на миналото.

Докато историческите личности се оценяват не по обективните си приноси, а чрез конюнктурни фактори, обществото ще продължава да изгражда фрагментирано и лишено от истинско съдържание отношение към паметта. Истинската почит не се измерва само чрез паметници, а чрез начина, по който наследството на тези личности продължава да живее в съзнанието и културата на нацията.

Истинската почит към героите не се измерва в бетон и бронз, а в съвестта. Не във височината на монументите, а в дълбочината на нашето разбиране за тях. Докато позволяваме националната ни памет да бъде разфасована като пореден обществен проект, докато сме по-загрижени за външния облик на паметниците, отколкото за собствения си образ пред лицето на историята, ще продължаваме да питаме „какво да сложим“, вместо „какво да направим“.

Но ако се върнем към духовните си корени, ако търсим Божията милост и се подвизаваме без страх, със смирение и любочестие, тогава и паметта ни ще бъде жива, и героите ни няма да бъдат просто статуи, а живи примери за идните поколения. В противен случай ще останем като някой Ботйов или Левски на постамента – самотни, величествени, но забравени.

Лалю Метев, 14 март 2025 г.