Отдаването на почит към заслужилите

Изложените тук от нас тези поставят на преден план въпроса за обществената памет, историческата справедливост и моралната отговорност към онези личности, които са допринесли за националното и духовното развитие на България. Казусът с приснопаметния митрополит Михаил Доростолски и Червенски и отхвърлянето на предложението за именуване на площада пред Патриаршеската катедрала на негово име разкрива по-дълбоки проблеми в начина, по който българското общество съхранява и предава своето историческо наследство.

Разминаване между заслуги и обществено признание

Много заслужили личности остават в сянка, докато други с по-скромни постижения биват почитани чрез паметници, наименуването на значими булеварди, улици, площади или обществени сгради, което разкрива дисбаланс в историческата ни оценка. Това явление не е изолиран случай, а симптом на по-широка тенденция, при която политически, идеологически или конюнктурни съображения често вземат превес над обективната историческа значимост.

Историческа памет и национална идентичност

Признаването на личности като митрополит Михаил не е просто акт на почит, а процес на възстановяване на прекъснати връзки с миналото. Той символизира приемствеността в православната традиция и националния дух, особено в контекста на репресиите срещу Българската православна църква по време на комунистическия режим. Липсата на признание за фигури като него е не само историческа несправедливост, но и знак за по-дълбоки проблеми в съхраняването на националната ни памет.

Гротеската на административното отхвърляне

Отклоняването на предложението за преименуване на площада в чест на митрополит Михаил, при положение че той има значителен принос в освещаването и утвърждаването на ПКСХП „Св. Александър Невски“, е показателно за формалния и бездушен подход на институциите към историческата памет. Вместо да се стимулира обществен дебат за личностите, които заслужават признание, често се наблюдава механично отхвърляне на подобни инициативи, понякога дори с насмешка или неприкрито неразбиране на значението им.

Духовната и културната устойчивост на България

Историята на Българската православна църква е неразривно свързана с националната идентичност. Митрополит Михаил е едновременно духовен водач и историческа фигура, чието дело не се ограничава само до религиозната сфера, а има дълбоко отражение върху културния и обществен живот. В този контекст отказът да бъде почетен чрез наименуване на площад в негова чест е не просто административен акт, а символично изразено културно късогледство.

Проблемът с паметта и историческото признание не е само български феномен, но в нашия случай той придобива особено болезнен характер, защото отразява не просто забрава, а съзнателно пренебрежение към истински заслужилите. Преосмислянето на историческите фигури, които почитаме, не е въпрос на моментна политическа конюнктура, а дългосрочен процес на възстановяване на националното самосъзнание и духовната ни устойчивост.

Въпросът за почитането на исторически личности чрез паметници, преименуване на улици и площади, както и начинът, по който обществото възприема и съхранява своята памет, разкрива много за самосъзнанието на една нация. В случая с предложението за преименуване на площад „Св. Александър Невски“ на името на митрополит Михаил Доростолски и Червенски, реакцията – или по-точно липсата на такава – е показателна за дълбоки културни и духовни дефицити.

От една страна, площадът носи име, свързано с руското влияние и историческата връзка с освобождението на България. От друга, предложението да се издигне в културната ни памет фигура като митрополит Михаил, символ на българската духовна устойчивост, беше отхвърлено без сериозен дебат. Това не е просто бюрократично решение, а знак за по-дълбок проблем: забравата като национална нагласа.

Съвременното общество все повече се отдалечава от автентичното разбиране за паметта – тя вече не е живо предание, а административен акт. В тази нова реалност ритуалът на почитането се е превърнал в декоративен елемент, а паметниците – в архитектурни детайли, подлежащи на „реконструкция“, „разфасоване“ и „преместване“. Разглобяването на паметника на Ботев във Враца и спорът около съдбата на постамента на МОЧА са ярки примери за това.

Но паметта не е въпрос на бюрократични решения, а на осъзнатост. Истинското признание към заслужилите не се измерва в бетонови структури, а в начина, по който техните идеи и дела продължават да живеят в обществото. Ако нацията не разбира своите герои, няма значение колко високи паметници им издига – те ще останат празни символи.

Днес сме свидетели на гротескна смесица между величие и безразличие: едни личности се обожествяват без реална връзка със съвременните ценности, а други – истински значимите – се оставят в забвение. Липсата на признание за митрополит Михаил, на фона на шумната патетика около съмнителни герои, показва тази несъразмерност.

Истинската почит изисква не просто физическо увековечаване, а духовно и културно съхранение. Докато не разберем, че паметта не се изразява в паметници, а в делата и мисленето на хората, ще продължаваме да превръщаме историята си в пародия, а героите си – в бюрократични жертви на забравата.

Лалю Метев, 14 март 2025 г.