Архимандрит Софроний
(Управлявал Одринската епархия от 1890 до 1903 г.)

Личност, заслужила много, но малко позната. Роден в България, той представлява пример за човек, който е останал верен на своите ценности и дълг към общността. Притежавал силно чувство за отговорност към тези, сред които е израснал, като същевременно изграден в духа на времето, в което живее, без излишен грим и помпозност. Трудолюбив, отдаден и скромен, той е дал всичко, което е имал, със сърце, като човек на времето си.

Роден в Калофер – Алтън Калофер, на подножието на величествения Балкан, в сърцето на розовите градини. За да разберем по-добре този малък, но исторически важен български град, трябва да се потопим в атмосферата на времето, в което се ражда и израства бъдещият архимандрит Софроний.

Ето как Калофер е описан от съвременниците му. Д-р Иван Богоров, роден около 1820 г. в Карлово и завършил медицина в Париж, описва село Калофер през 19-ти век: „Фабрично село, разположено в един хълм, съставляван от издънки на близкия Балкан, пронизано през сърцето от реката Тунджа, извиранa от р. Купен. Основано от Калифер Войвода, чийто гроб стои още край селото. Селото е известно със своите търговци и производители на гайтан, които търговията с вълна и ярки цветове носели в Цариград.“

През 1845 г. професор В. Григорович, преподавател в Казанския и Одески университети, пише: „Село обширно и гиздаво, с чисти нрави, патриотичен дух, работоспособност и свободолюбие.“

Известният пътешественик Феликс Каниц, посещаващ Калофер през 1871 г., отбелязва: „Когато на следващата сутрин разгледах Калофер от юг, градът изглеждаше като малко италианско градче, обкръжено от ясното синьо небе и амфитеатрално разположени къщи и черкви.“

Тази малка, но важна част от българската история, излъчва духа на трудолюбие, патриотизъм и независимост. Тези качества остават неизменни за хората, които са се потрудили, за да създадат и запазят своите културни и исторически ценности.

Колко възторжени и впечатляващи са били гостите, които посещават това българско подбалканско градче, заедно със смяната на годините! Калофер е родно място на не един от колосите на българското Възраждане.

Христо П. Тъпчилеща, роден през 1812 г. и починал през 1875 г., е изтъкнат български общественик и един от най-ревностните създатели на Българската екзархия. Неговата архивна колекция, наброяваща около 30 000 документа, е предадена в Националната библиотека през 1930 г. и до ден-днешен остава в центъра на историческото изследване. Арсени Костенцев, в своето описание на Христо Тъпчилеща, разкрива интересен момент от неговата работа:

„След един час чакане, вратата се отвори и влезе голям човек, с гола глава и бяла брада, почти оредяла. Тъпчилеща се приближи до нас, спря се и с усмивка ни каза: „Добре, стойте тук.“ Гавазите му взеха палтото и бастуна, а той влезе при Али паша без да пита.“

Също така, известният български историк и кореспондент на „Таймс“ от София, Лазар Йовчев, съобщава на 3 юли 1915 г., че екзарх Йосиф е починал: „Когато дойде време да се напише историята на Възраждането на българската нация, две имена ще изпъкнат като основни фигури на това велико движение — имената на Стамболов и Екзарх Йосиф.“

Екзарх Стефан, който дълги години е бил в непосредствен контакт с Екзарх Йосиф и го е възприемал като ученик, споделя: „Екзарх Йосиф е притежавал изключителен ум и тактика, които заслужават да бъдат изучавани като отделна наука. Той знаеше как да преодолява препятствия чрез ум, а не с физическа сила. Неговите победи не бяха само в това да побеждаваш, но и в това да умееш да използваш победите си.“

Тези свидетелства и респектиращи думи за личността на Екзарх Йосиф и неговото наследство не само че отразяват историческата значимост на този човек, но и показват какъв огромен принос е имал за развитието на българската нация и църква през периода на Възраждането.

И на друго място: „...който, като духовен водач на всичко българско, в продължение на 40 години изпълняваше своята боговдъхновена мисия за укрепване културно- националната сила на българите и за тяхното пълно освобождение. Неговият план, макар и поставен под заплаха от доморасли, късогледи политици, които неволно се оказаха под влиянието на чужди интереси, бе изпълнен с неуморен труд. Неведнъж той беше посрещал препяствия и опити да го спрат, но той не се поддаваше на тях, въпреки предупрежденията и молбите, отправяни към него, за да прекрати дейността си.“

Ще споменем и Христо Ботев — поетът, който, достигнал върха на световната поезия, изгоря в пламъците на своето вдъхновение сред скалите на Врачанския Балкан!

Архимандрит Софроний, чиято светска името е Първан Стоев, започва образованието си при учителя Ц. Желев, а през 1861 г. завършва класното училище в родния си град под ръководството на Ботю Петков и Сп. Зафиров. Бил е здраво, трудолюбиво и интелигентно момче, за което Ботю Петков често е съветвал баща му да го изпрати да учи в Русия. Първан обаче не посмял, тъй като се страхувал от възможността да се зарази с болестта на своя брат Димо. Вместо това той решава да учи абаджийство в Цариград. Там прекарал четиринадесет месеца, а след това се връща в Калофер. Въпреки това, баща му го изпраща отново в Цариград, където се установява и започва да учи занаята, като получава 150 грошa на месец и 100 пари авталък на седмица.

През 1864-1865 г. в Цариград се появява холера, което кара Първан и други съотечественици да се върнат в Калофер. Там започва да служи в мъжкия манастир и с радост помага на настоятеля и на свещенослужителите. През лятото на същата година в манастира гостува йеромонах Кирил, бивш игумен на Рилския манастир, който започва да го учи на писарство. Първан посещавал и учителя Матей Пачев, при когото за една година усвоил добре църковния ред.

След като отец Кирил напуснал Карлово, Първан се връща в Калофер и помага на баща си в бояджийницата, в която се боядисват дрехи и гайтан. Той също така пеел на празниците в храма „Св. Богородица“. По това време гайтанът е имал добър пазар и бил търсен много. Търговци внасят в Калофер пари в дисаги, като от търговията с топ гайтан се печели по грош на топ, както отбелязва по-късно архимандрит Софроний. По това време в Калофер има около две хиляди чарка, като всяка чарка изплита по 10 топа на ден. Населението живеело сравнително охолно, с три църкви, един мъжки манастир на около 6 км разстояние, четири девически манастира с около 120 монахини, както и две начални училища и две класни училища – мъжко и девическо. Освен това, съществувало читалище и женско дружество „Просвещение“, което също допринасяло за развитието на населеното място, с председателка г-жа Елка Караминкова, жена с висше образование – рядкост за времето си, отбелязва архимандрит Софроний в спомените си от 1908 г.

Не е имало турци в Калофер, само един мюдюрин, няколко заптиета и 3–4 пандури, всички българи от Калофер. С трудолюбието и пеенето си в черквата, Първо привлича вниманието на градската общинска управа и е поканен за учител в малкото училище и певец в църквата „Св. Богородица“. Годишната му заплата е 14 лири турски. Това се случва на 16 август 1869 г. В началото на следващата учебна година, 1870–1871 г., Първо започва да учителства във взаимното училище. Стари методи на обучение вече са изоставени. През 1868 г. Йосиф Ковачев, възпитаник на Киевската духовна академия, въвежда новата, по-ефективна методика на обучение в Габровското училище. Тази методика се приема от всички учители, защото позволява по-лесно усвояване на материала и бързо учене на учениците. Тя кара децата с радост да посещават училището, като училището и учителите стават „друзя“ за учениците. С тази нова методика се постига успех, какъвто старите методи не могат да осигурят. В Габрово започват да се стичат ученици от цяла България, а Калоферци, не закъснявайки, изпращат свой представител – Първо Стоев. Той, за около месец, се запознава с новия метод и започва да го прилага в Калофер.

В края на учебната 1875–1876 г. Първо Стоев се жени и на 17 март 1877 г. в Пловдив приема свещенически сан. По желание на калоферската община, с нейни разходи, той служи в църквата „Св. Богородица“, като продължава да учителства. Заплатата му е увеличена на 24 лири, а впоследствие достига до 52 лири.

На 12 април 1877 г. започва Руско-турската война. През периода от 7 до 21 юли 1877 г. всички здрави калоферци, голи и боси, преминават през Балкана, за да се установят в Северна България. Така завършва и красивият, живописен Калофер!

Свещеник Пръвo Стоев се установява временно в град Свищов, където Найден Геров го изпраща в село Горна Студена, където по това време се намира главната квартира на Царя-Освободител Александър II. Заедно с архиерейския наместник на Свищов, отец Христо, зачисляват неосветения храм и антиминс, за да служат. Литургията е уважавана и от царя, който нарежда църквата да бъде отворена за офицери и войници, които преминават през региона, за да се молят. Свещеник Пръвo има честта няколко пъти да разговаря с царя и се запознава с редица видни българи, които идват в главната квартира. Той е обсипван с внимание и любезности, а също така получава много подаръци.

След преместването на главната квартира, свещеник Пръвo, около декември, се премества в Търново, където е натоварен да настанява бежанците от Южна България – около 250 000 бездомници.

След падането на Плевен и разчистването на пътя за Цариград, руските войски отново преминават през Балкана. Свещеник Пръвo преминава през Габрово и се завръща в Карлово, вместо в Калофер. Калоферци, които вече са платили скъпо за своята свобода, претърпяват трагедия. Турците нападат града, избиват всички стари, болни и недъгави хора, ограбват, разрушават църкви и училища, а всичко изгарят до пепел.

В Карлово, свещеник Пръвo е назначен за архиерейски наместник и председател на общината. През 1881 г. се премества в Пловдив, където става член-секретар на окръжната постоянна комисия, на която председател е калоферецът Христо Д. Караминков, бивш търговец в Цариград. След смъртта на съпругата си, Христо приема монашество и става архимандрит под името Софроний.

На 12 май 1886 г. му е поверено временното управление на Пловдивската епархия като протосингел. По време на престоя му в Пловдив той изпълнява редица обществени длъжности, включително председател на управлението на болницата „Св. Патейлемон“, председател на Дружеството на Червения кръст по време на Сръбско-българската война, и две години е председател на настоятелството на новопостроената църква „Св. св. Кирил и Методий“ и „Александър Невски“.

На 1 септември 1890 г. е назначен за управител на Одринската епархия, която ръководи до 20 август 1903 г. Умира в Пловдив на 15 декември 1913 г.

Архимандрит Софроний е автор на „Спомени от Главната квартира на Царя Освободителя при село Горна Студена през Освободителната война 1877 г.“ (София, 1905) и „Спомени от живота ми“, публикувани в Сборник Калоферска дружба (София, 1908, кн. I, с. 153-160). Неговата биография, съпроводена с негова снимка, е написана от талантливия член на Българската академия на науките и изтъкнат културен деец Николай Начов, който използва материалите от „Спомени от живота ми“ в своя труд „Калофер в миналото, 1707–1877 г.“ (София, 1927, с. 182-185).

Известният мемоарист и биограф Стоян Заимов дава интересно описание на архимандрит Софроний. Той пише:

„Пристъпих към реализирането на идеята за "Сборник от спомени на българи очевидци" и на първа ръка се запознах с бившия поп Първан Стоев, родом от Калофер, днес живущ в София, архимандрит Софроний. Намерих го в хотел "Империал", поканен от своята роднинска челяд. Високият ръст, голямото здраве, гиздавостта и стройността на балканското чедо, което расте под ефирите и зефирите на Юмрук-Чал (днес Ботев връх), енергичният поглед, пълен с живот, величественият изглед на един олимпиец, преминал през много тревоги тук, на земята, но победител на теглилата... Всичко това беше една изненада за мен... В неговия светъл образ, висок ръст и силно здраве, съзрях желаната от всички ни „Велика Сан-Стефанска България“.

След няколко дни от първата среща, отец архимандрит Софроний ме посети в дирекцията на Народната библиотека. Обясних му защо съм го търсил и защо още ще го търся. Той беше очуден, и след като се опомни, започна със своята медоточна реч да ми разказва своите впечатления от Главната квартира в Горна Студена. Спомените оттам бяха още живи в неговото претрупано с впечатления съзнание; картините от живота на Царя Освободителя в Горна Студена се редяха една след друга. Неситно се радвах на неговата могъща фигура и със съжаление слушах живия му разказ. Две сълзи, изразяващи ценността на спомените, се търкулнаха по неговите страни... На сълзите му със сълзи отговорих и аз.“

Повод да напиша настоящето ми даде откритото от мен писмо на архимандрит Софроний до Петко Каравелов от 22 февруари 1901 г. През есента на 1957 г., в една обемиста папка, озаглавена „Петко Каравелов“, намерих това писмо при подредбата на архива на покойния ми баща. В същата папка открих и три писма на видни църковни сановници: едно от архимандрит Софроний, управляващ Одринската митрополия, с дата 22 февруари 1901 г., едно от архимандрит Йоаникий, игумен на Рилската св. обител, от 21 септември 1901 г., и едно от екзарх Йосиф I, от 30 април 1902 г. Тези три писма, по съображения за последваща публикация, запазих за себе си.

Самата папка, съдържаща множество документи, предадох в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, на базата на което впоследствие бе открит неговият фонд. Писмото на екзарх Йосиф публикувах в списание „Духовна култура“. През 1982 г., когато търсех документи за допълване на пенсионната преписка на Тако Г. Пеев, борец през Освободителната война 1877—1878 г., и близо година след неблагоприятните за българския народ и Европа събития от Берлинския конгрес, свързани с присъединяването на земите, включени в диоцеза на Нишка епархия към Княжество България, сред хилядите документи, включващи периода от 1902 до 1926 г., попаднах и на познатия подпис на архимандрит Софроний.

Това писмо — молба за отпускане на пенсия — съдържа важни факти, които трябва да станат достояние на нашето общество. Използвам случая да публикувам и писмото, споменато по-горе, от 22 февруари 1901 г. Тези два документа се публикуват за първи път.

 

До Господин Петко Каравелов, Министър-Председател, гр. София

Многоуважаеми Господине,

Благодаря на Бога, че се изпълни нашето желание и имам възможността да Ви поздравя по повод новата Ви длъжност Министър-Председател. Желая Ви от сърце успех в изпълнението на високата отговорност, която поемате, и да водите делата на отечеството със същата всеотдайност и патриотизъм, какъвто притежавате. Дай Боже, да престанат бедите, които различни недостойни лица нанасяха на нашето отечество.

Приемете, моля, уверение в най-доброто ми уважение към Вас, което остава завинаги.

С молитви за Вашето благополучие,
Архимандрит Софроний
Одрин, 22 февруари 1901 г.

 

До Господина Председателя на Народното Събрание, гр. София

Молба от Архимандрит Софроний, настоятел на гр. Пловдив

Господине Председателю,

Подписах се за учител през времето на Османската империя, като преподавател в продължение на десет години. През една година преди Освобождението бях ръкоположен за свещеник и служих на православната българска църква. От 12 март 1886 г. до 21 май 1889 г. бях управител на Пловдивската епархия. Бях произведен в чин архимандрит и изпълнявах длъжността Протосингел до 27 август 1890 г. Също така бях председател на Пловдивското сиропиталище и на дружеството „Червен Кръст“ по време на Сръбско-българската война. Всички тези длъжности бяха почетни и без възнаграждение.

През 1890 г., по настояване на тогавашното правителство и със съгласието на Св. Екзархия, напуснах спокойствието в България, за да поема управлението на Одринската епархия, която беше в изключително тежко състояние. Въпреки трудностите, с които се сблъсках, за времето от 1 септември 1890 г. до 20 август 1903 г. постигнах значителни успехи в укрепването на българския елемент в Турция.

Под моето ръководство бяха постигнати следните резултати:

1. Увеличих броя на българските училища от 65 на 187.
2. Увеличих българското население в епархията от 120 000 на 210 000 души, които се молят на български език.
3. Удвоях броя на архиерейските наместничества – от 7 на 14.
4. В Одрин, за първи път по мое настояване, бяха признати българските мухтари и бяха назначени 10 души.
5. Построих повече от 30 нови български черкви.
6. В моето време 92 села, които преди това бяха под юрисдикцията на Патриаршията, преминаха под управлението на Св. Екзархия и се декларираха като български.

В същото време, по време на моето управление, бяха създадени мъжка и девическа гимназия в Одрин, два български пансиона и други важни институции, които имаха значително влияние върху българската общност в региона.

Насочвам молбата си към Вас, Господин Председателю, с надеждата, че ще осигурите подкрепа пред Народното събрание за отпускане на пенсия в размер на поне 3000 лева годишно, за да мога да прекарам остатъка от живота си в спокойствие и да получа заслуженото признание за моя труд и усилия.

Приложени към молбата са следните документи:

1. Свидетелство № 2365
2. Свидетелство № 747
3. Свидетелство № 827
4. Писмо № 613

С отлично почитание,
Архимандрит Софроний
Пловдив, 14 януари 1904 г.

 

Писмо от 12 септември 1913 г. от гр. Пловдив съдържа отказ, който гласи:

„Без разглеждане — на основание разгледано от 28 октомври 1911 г., с протокол от 7 март т.г.“

Поменатите три свидетелства и писмото не бяха открити. Те са върнати на просителя заедно с писмото-отказ. Ако тези документи са все още запазени, те вероятно се намират при някой от наследниците.

От моя страна, бих отбелязал, че в началото на века народните представители не са осъзнавали перспективата и значението на дейността на нашите културни деятели. Освен това, монархията е била склонна да проявява скрит антагонизъм към тези строители на България.

Не бих искал да навлизам в подробен коментар относно съдържанието на двата исторически документа — писмото до Петко Каравелов и молбата до Народното събрание, тъй като те сами говорят достатъчно красноречиво. Все пак ще си позволя да изтъкна, че след като се прочетат, става ясно колко много усилия, труд, държавническа мъдрост и дипломатичност са вложени от този скромен радетел на българщината и българската народна църква, за да бъдат запазени трудът и жертвите на мнозина други, които бяха пропилени поради безумието на една личност, чужда на българската народност и на българската държавна общност, с помощта на неопитни и понякога безскрупулни политици.

Йосиф I, Български екзарх, доблестен представител на духовното единство на българския народ, който с чувство на държавническа отговорност следи политическия живот в държавата, отбелязва в дневника си на 18 септември 1905 г. разочарован от чутото: „Фердинанд... Произведе ми разговорът ни тежко впечатление — да го съжалиш — да оплачеш българските неразбории“. А през април 1910 г. екзархът достига до извода: „Царят желае да управлява безконтролно, затова прилага принципа „разделяй и владей“, подкрепя една партия срещу друга, всички еднакво готови да му угаждат; македонската му политика е само диверсия и залъгалка; пресата е партизанска и сензационна... срещат се само отделно почтени хора и патриоти.“

Тези разсъждения са напълно верни, но за съжаление, здравият разум и мъдростта обикновено се осъзнават твърде късно — когато колата вече е преобърната. – Здравко Г. Пеев