КИРИЛ
Патриарх Български

Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, опечалено събрание,
Христос Възкресе!

Едва изминаха седем дни от блажената кончина на св. Великотърновския митрополит Софроний, когото с голяма скръб молитвено изпроводихме във вечността, а ето че нова, също така тежка скръб ни сполетя. На 8 т. м. в 8:55 часа сутринта се престави в Господа друг един достоен архиерей на светата ни Църква и любим наш събрат – благочестивият духовен отец и наставник на Доростолската и Червенска епархия, митрополит Михаил. Нима може сърцето ни да не тъгува и да не се вълнува от тази тежка загуба? Всички ние изживяваме тези изпитания, сполетели напоследък светата ни Църква, с искрена и дълбока печал.

Знаем колко скъпа е загубата на достойни хора, които с чест са живели сред човеците и са служили на Бога. Скъпа е тяхната смърт, защото „скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии“ (Пс. 115:6). Всемилостивият Бог с отеческа любов приема онези, които са Му служили през целия си живот безленостно и усърдно, стараейки се да умножат приносите на своята вяра и обич, на своите молитвени бдения и духовни стяжания. Оттук идва и нашата голяма утеха, която укрепва сърцата ни, за да не отслабват в часове на скръбни изпитания. Имаме утехата, която свети апостол Павел отправя към всички опечалени от временната раздяла със своите близки: „Не искам, братя, да не знаете за починалите, за да не скърбите, както другите, които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13).

Един велик архиерей на светата ни Църква и на цялата Божия Църква отмина от този живот. Но „да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте“ (Йоан 14:1), казва на всички нас Самият Спасител, когато ни вижда в различни изпитания. И ние вярваме в Бога, вярваме и в Неговия Единороден Син, че ще даде блажено упокоение на душите на Своите избраници. Божественият ясновидец чу глас от небето, който му казваше: „Напиши: блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си, защото делата им вървят заедно с тях“ (Откр. 14:13).

Как е протекъл животът на блаженопочиналия Доростолски и Червенски митрополит Михаил и с какви мисли, чувства и дела чрез съзнателно усърдие той го е изпълнил, за да придобие истинска ценност? Светла и поучителна е жизнеописанието на този скромен и себеотречен Божий служител, който през цялото си земно поприще служеше на светата Църква. Той нямаше живот за себе си в обикновения смисъл на този израз, а живееше за Бога и за човеците.

Димитър Чавдаров, бъдещият Доростолски и Червенски митрополит Михаил, е роден на 6 януари 1884 г. в гр. Калофер. Той е бил вторият от шестте братя, когото Бог бе избрал и призвал за Свой служител. Неговите родители били бедни, скромни и благочестиви. Баща му, Тодор Драганов Чавдаров, човек с прогимназиално образование, което за онова време не било малко, с труд и голяма мъка припечелвал необходимото, за да издържа многолюдното си семейство. Работил е известно време като шивач, а по-често – като дребен чиновник на различни места в страната. Така било до 1896 г., когато цялото семейство се преселило в София.

В Калофер Димитър Чавдаров получил началното си образование и завършил първи прогимназиален клас. Още от малък носел в себе си духа на този забележителен град, чието благочестиво, родолюбиво и борческо минало вдъхновявало поколения калоферци. Под могъщата снага на величествения Балкан, с неговия връх-първенец, сърцата на калоферци укрепвали в мъжество, калявали се силни воли и жертвени характери. Така израснаха в Калофер великани на българския дух като Христо Ботев, Екзарх Йосиф и още много други труженици на народното и църковното дело, оставили трайни следи в националната ни история. С този дух беше закърмен и Димитър Чавдаров, който го носеше през целия си живот като неизменна съдба в своето благородно служение на светата ни Църква и на народа.

Нашият скъп покойник обичаше много родния си град и не пропускаше случай да го посети, да се радва на неговия напредък и на скъпия за него пейзаж, да потъва в съзерцание на едно свидно минало и винаги да отдава почит на родените в този скромен градец исполини на духа.

След преселването в София, семейството на Тодор Драганов Чавдаров се настанява в столичния квартал Три кладенци (Ючбунар) – бързо заселваща се градска покрайнина. В Ючбунар намирали подслон несретници и бежанци от различни краища на българските земи, скромни работници, търсещи поминък – изобщо бедни хора. Те придавали на този квартал облика на средище на беднотата, но и на здравия народностен дух, на скромната благочестивост и социалните търсения.

Димитър Чавдаров завършил прогимназиалното си образование в Ючбунарската Първа прогимназия, намирайки се винаги сред бедни, недохранени и изпокъсани юноши. Такава беше картината на Първа софийска прогимназия дори до Балканската война.

Димитър Чавдаров е прекарал детството си, както сам той отбелязва в пазените у мене автобиографични негови бележки, главно под грижите на майка си Парашкева Димитрова Аврамова, която имала незавършено прогимназиално образование, но била интелигентна, с трезвен поглед върху жи вота, религиозна и благочестива, пазела църковните установления и в дух на вяра и църковност въз питавала децата си.

През 1898 г. едно дребно на ръст, слабо, с изпито лице мургаво момче, което тежало едва 38 кг, постъпило като ученик в Богословското училище в Самоков, след като успешно издържало строгия приемен изпит, за да получи стипендия. Самоковското богословско училище по онова време било образцово учебно заведение с висок духовен уровен и отличен преподавателски състав. Димитър Чавдаров завършва това училище с отличен успех през 1902 г., вече със силна жажда за наука, укрепнал и просветен стремеж към себеотречено служение, обогатен с много познания.

Но какво го очаква нататък? Само труд. Покойният наш скъп събрат, митрополит Михаил, отбелязва за това време следното: „Налагаше се да потърся на първо време работа, за да подпомогна в следването в гимназията по-малкия си брат Иван, както и домашните си, които материално изнемогваха.“ От 15 август 1902 г. до 6 август 1906 г. той има щастието да служи във Варненско-Преславската митрополия, където духовно все повече узрява под благодатното въздействие на една ярка личност в църковния ни живот — приснопаметния Варненски и Преславски митрополит Симеон.

Но младият богословец мечтае за по-високо образование, стреми се да постъпи в някоя от руските духовни академии, където се обучават много възпитаници на Богословското училище, които по-късно верно и плодовито служат на Църква и народ. Мечтата му се сбъдва – той успява да спечели конкурс за стипендията, учредена в София по случай 25-годишния юбилей на Негово Блаженство Екзарх Йосиф.

Студентските години в Киевската духовна академия (1906-1910) са особено ценни за бъдещия митрополит Михаил. Той неуморно се учи, чете и все по-дълбоко се потапя в богатството на руската книжнина и култура, усвоява духа на православното руско благочестие и все по-силно обиква клирическото служение. В едно свое изказване той споделя: „Бе ми приятно да засвидетелствам добрите си чувства към руския народ, нашия освободител, тъй силно подхранени и през време на студентството ми в Духовната академия.“

През 1910 г. Димитър Чавдаров, вече с академична степен „кандидат на богословието“, постъпва като учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Там той открива среда, подходяща за неговия възторжен нрав, и бързо узрява в него желанието да се отрече от света и да се отдаде на всепредано служение на светата Църква. На 24 декември (ст. ст.) 1911 г. приема монашество, а на следващия ден, 25 декември, Коледа, е ръкоположен за дякон.

От 1 август 1912 г. до 17 август 1923 г., в продължение на цели 11 години, бъдещият Доростолски и Червенски митрополит Михаил е протосингел на Варненско-Преславската митрополия. През август 1912 г. е ръкоположен за йеромонах, а на 6 януари 1915 г. е възведен в архимандритско достойнство. През тези 11 години той развива усърдна църковно-просветна и обществена дейност, вдъхновяван от своя духовен наставник – митрополит Симеон.

На 17 август 1923 г. архимандрит Михаил става ректор на Софийската духовна семинария, заемайки длъжността в продължение на три години и постигайки значителни успехи. Той проявява изключителни качества – усърдие, неуморност, постоянство, грижовност и отеческо отношение към възпитаниците.

На 28 април 1924 г. архимандрит Михаил е ръкоположен във Варна за епископ с титлата Велички, а на 1 септември 1926 г. е назначен за викарий на Варненския и Преславски митрополит Симеон. Само осем месеца по-късно, на 3 април 1927 г., е избран за митрополит на овдовялата Доростолска и Червенска епархия.

Сега за него започва изключително напрегната и плодовита дейност. Придобил богат пастирски, културно-просветен и административен опит и укрепнал още повече в подвига на благочестието, той вече не се щади – гори в делото, на което се е посветил. Неговите архипастирски грижи обхващат всички области на църковния живот. Той полага усилия за създаването на достатъчно здрав и просветен свещенически кадър в епархията; проявява голямо усърдие в храмостроителството, в изписването и украсата на храмовете; труди се за създаването на църковни хорове, за да бъде засилено благолепието на светите служби.

А колко много той обичаше светите служби – това на всички е известно. Не само в младите си години, но и до последните пасхални празници, той неуморно обикаляше богодаруваната си епархия, отслужвайки свети литургии и благовестейки словото на Възкръсналия. Каноническите му посещения в градове и села бяха за него неотменно задължение. В делото на благовестието той бе извънредно усърден. Имаше свой стил на проповедничество – непостижим в своята своеобразност, и ако трябва да се характеризира с една дума, бих го нарекъл възторжен.

Блаженопочиналият митрополит, с високо съзнание за архипастирското си служение, се труди за напредъка на църковно-просветното дело и църковно-социалното служение. Сам той участваше и в различни обществени организации за добротворство, защото, излязъл от бедна среда и познал тежкия живот на бедните люде, търсеше начини да им бъде полезен не само със своето лично добротворство, което, както всички знаем, бе образцово, но и с участие в обществено организираната благотворителност.

Дядо Михаил има и своя лична книжовна дейност, макар той самият да я оценява скромно. Тя обаче не бива да бъде отмината незабелязано, защото има своето значение. Написаното от него – статии и студии – е интересно и ценно.

На 14 октомври 1944 г. Доростолският и Червенски митрополит Михаил бе избран за член на Св. Синод в намаления му състав, а на 8 ноември 1948 г. стана и наместник-председател на Св. Синод – длъжност, която заемаше до 4 януари 1949 г.

Личността на блаженопочиналия архиерей е твърде интересна, бих рекъл – извънредна и неповторима. Той беше човек с големи интелектуални дарования, с остър ум и будна съвест, която държеше сметка за всички обществени явления. Целият живот се отразяваше в неговото съзнание през призмата на нравствената му строгост и лична себеотреченост. Той зачиташе общественото мнение и се съобразяваше с него, разбираше смисъла на общественото развитие и в светлината на евангелското учение оценяваше неговата положителност.

За всички нас блаженопочиналият митрополит е светъл образ на вяра, любов към светата Църква и към човека, на другарство и братство, на лична безупречност и безкрайна честност.

За неговата вяра всички знаем. Ето още едно свидетелство: преди няколко дни, когато дядо Михаил лежеше на одъра на голямото си страдание, му казах няколко утешителни думи, а той ми отговори: „Ще благодаря на Бога, ако поживея още малко, за да Му послужа заедно с вас, моите събратя по архиерейско служение. Но ще Му благодаря и ако ме прибере при Себе Си, за да бъда по-близо до Него, както съм желал винаги.“ Спомних си думите на свети апостол Павел: „Кога съм немощен, тогава съм силен“ (2 Кор. 12:10). Стана ми ясно, че силата на апостолската вяра в Христа е достижима, защото, както е казано: „Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филип. 1:21).

Знаем всички и за любовта му към светата Църква. Църковното му служение бе проникнато от благочестивото желание да угоди на Бога. Това той се стремеше да изпълнява при всички обстоятелства, като съумяваше да примири дълга към Бога с дълга към човеците и обществото. Евангелският дълг – да се угоди преди всичко на Бога, както прекрасно го е изразил свети апостол Петър при първото стълкновение на светата Църква със света (Деян. 4:19), беше изписан на сърдечните скрижали на митрополит Михаил. Още при ръкоположението му за йеромонах, приснопаметният митрополит Симеон му бе напомнил за този дълг. Нашият скъп покойник остави писмен спомен, в който се казва: „И аз съм се старал да изпълня този свещен завет на моя старец. Каквото ми позволяваха условията и силите, гледах с добра съвест да изпълня своя дълг. Дано Господ не вдига от мен, скромния служител на светата Му Църква, Своята благославяща десница и ме укрепява и занапред за едно що-годе непостидно, нелицемерно и достойно служение на Църква и народ.“

Знаем и за любовта на дядо Михаил към човека, която се проявяваше както в непосредственото му отношение с хората, така и в постоянното му човеколюбиво настроение. Той се радваше на всяка добра обществена проява, на всяко положително постижение със значение за обществото и народа. Беше искрен миролюбец, схващайки миролюбието като неотменим обществен дълг. Затова насърчаваше участието на Църквата в движението за защита на мира в целия свят.

Всички знаем, че блаженопочиналият архиерей беше добър събрат и предан другар – безкрайно честен и безупречен в личния си живот. Затова отдаваме справедливост на високата оценка, дадена му в адреса на свещениците и църковно-служителите от поверената му епархия през 1952 г. по случай 25-годишнината от заемането на Доростоло-Червенската митрополитска катедра, в който бе подчертано, че той никога не е имал свой личен живот и че всички негови жизнени сили са били използвани единствено в изпълнение на дълга му, произтичащ от непоклатимата му вяра в Господа и Неговата света Църква.

Скръбта ни наистина е голяма, но и утехата ни е непоклатна, защото е твърда вярата ни във Възкръсналия от мъртвите Спасител. „В деня на скръбта си викам към Тебе, защото Ти ще ме чуеш“ (Пс. 85:7). Упокой, Господи, Твоя верен служител в селенията на праведниците и според постоянния стремеж на неговото сърце приеми го в Твоята радост! Амин.