Църквата и затворното дело у нас

(По повод на печатните доклади до министъра на правосъдието от Владимир Н. Аврамов, началник на углавното отделение при министерството.)

Въпросът за затворното дело в България, повдигнат от г-н Владимир Н. Аврамов – един от най-добрите наши криминалисти, е от изключително социално значение. Особено след войната, която не само че погуби милиони животи и донесе тежки бедствия, но и изврати човешкото съзнание, разстрои социалния ред и разклати моралните устои на обществото, този въпрос добива още по-голяма тежест.

Престъпността в България, която и сега остава сериозен социален проблем, започна да нараства тревожно. Ето защо въпросите, свързани с нейното ограничаване и премахването на условията, които я пораждат, са от критично значение за обществото. Всяка държава, която прилага ефективни социални мерки и има добре развити грижи за своите граждани, регистрира по-ниско ниво на престъпност.

В този контекст г-н Владимир Аврамов заслужава признание за усилията си да информира обществото за досегашните мерки, предприети за подобряване на затворното дело в България. Вече са публикувани два негови доклада, единият от които съвсем наскоро излезе от печат и анализира състоянието на затворите като наказателни институции.

В своя доклад той подчертава:

„Правото на държавата да съди и наказва е нейно суверенно право. Тя обаче би изменила на своето културно предназначение и би заслужила основателна критика за незаинтересованост към един от най-важните интереси на своите поданици, ако не полага усилия наказанието, което налага, да има за цел поправянето на осъдените.“

Според него, ако престъплението е особена форма на морална болест, то наказанието следва да бъде средство за нейното лечение, като се състои в нравствено или физическо страдание, наложено за извършеното нарушение. Основната му цел трябва да бъде предотвратяването на повторни престъпления чрез нравственото поправяне на нарушителя.

„Тъй като наказанието засяга личността на престъпника, а не самото престъпление, то може да гарантира обществената безопасност и да възстанови социалната хармония само ако успее да възстанови нравственото равновесие в душата на самия престъпник, да го превъзпита и накара отново да уважава закона.“

Следователно, основната цел на наказанието трябва да бъде нравственото превъзпитание, а не физическото наказание, мотивирано от чувство за отмъщение. Методи на въздействие следва да се насочат към превръщането на наказанието в процес на превъзпитание, като се цели:

• освежаване на ума на престъпника;
• унищожаване на предишните престъпни нагласи и насаждане на нови, благородни идеи;
• утвърждаване на принципите на добродетелта и уважение към себе си и другите;
• укрепване на характера и стимулиране на стремежа към по-високи ценности;
• откриване на нови възможности за труд и честна дейност;
• замяна на порочните желания с полезни и благородни стремежи.

Така правилно разбирана, тази задача е дълг на Църквата, която също трябва да направи всичко възможно от своя страна, за да подпомогне държавата и обществото в изправлението на нейните блудни синове и затворници.

Наистина, в това отношение нашата Църква може да изиграе значителна роля за подобряване на затворническата система у нас, за ограничаване на престъпността и за отстраняване на редица социални язви. Само етичните и религиозни принципи могат да въздействат най-благотворно върху болната душа на затворника, като допринесат за неговото превъзпитание и изправление, за да стане отново добър гражданин и християнин.

Християнската Църква още от най-старо време полага грижи за затворниците. Тя е вменила в дълг на всеки християнин да се грижи за тях, защото сам Господ Иисус Христос осъжда всеки, който не се грижи за болните и затворниците (Мат. 25:37).

Водени от тези евангелски изисквания и дълг, ние неведнъж сме подчертавали колко важна роля може да изиграе свещеникът сред затворниците (вж. „Ролята на църковните пастири между затворниците“, „Църковен Вестник“, 1916, бр. 8). Особено в днешно време пастирът може да допринесе значително за ограничаването на престъпността, ако Църквата организира работата му системно и целенасочено, посвещавайки специални грижи на затворническото дело в страната.

В тази връзка смятаме, че Светият Синод би извършил добро дело, ако основе специален духовен инспекторат за християнизирането на затворниците у нас, подобно на инспектората за организиране на благотворителността в страната. В напредналите християнски държави духовното възпитание на затворниците е поверено на специално подготвени духовници с висока интелигентност и образование.

Радваме се, че и сам г-н Вл. Аврамов в своя нов печатен доклад, който наскоро беше разпратен до всички държавни и духовни институции, възлага големи надежди на Църквата за подобряване на затворническото дело. Според него тя следва да положи специални грижи в тази насока, като вземе пример от други християнски църкви.

Фактът, че настоящият Папа е бил дългогодишен тъмничен свещеник и че от Аржентина идва специален епископ, за да изучава затворническото дело в Европа и да посещава европейските затвори, където и г-н Вл. Аврамов се среща с този виден духовник, показва колко голямо значение се отдава на религиозно-нравственото възпитание на затворниците в културно-просветно напредналите държави.

Дано в скоро време и нашата Църква се заеме със системна духовно-просветна дейност сред затворниците в страната, за да ги превърне в добри, изправни и честни граждани и християни. Такава инициатива несъмнено ще намери подкрепа както в обществото, така и в държавата, а резултатите от нея ще бъдат от изключителна полза за укрепването на моралните устои на обществото.

Архимандрит д-р Антим Шивачев

(Източник: Доклад на Вл. Н. Аврамов, София, 1923 г., издаден от Фонда за подобрение на затворното дело в България.)

Църковен вестник : Година 25, Брой 8, София, събота, 23 февруари 1924 г.