Блогът на Лалю Метев :: Христо Тъпчилещов

I
През епохата на турското владичество борбата за свобода и културен напредък на българския народ е подпомогната от смели и образовани патриоти, представители на всички социални среди. В тази борба участват както служителите на църквата, така и хората на перото и индустриалния труд. Видни апостоли на националното свестяване и просвета са Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Иларион Макариополски, Климент Търновски, и други техни събратя, включително Софроний Врачански. Наред с тях стоят писатели и публицисти като Априлов, Славейков, Раковски, Каравелов, Ботев и Левски, които водят политическата борба за национално освобождение. Не по-малко важни обаче са и дейците от еснафския и търговския свят, които подкрепят националното движение с ентусиазъм и преданост.

Съществени заслуги за успеха на българското възраждане има и Христо Тъпчилещов, представител на цариградската българска колония, който с усилията си в различни области допринася за постигането на целите на националното движение. Тъпчилещов, роден в Калофер, започва своя живот с елементарно образование и трудности, но през целия си живот се отдава на работата за благото на народа си, използвайки своите търговски и политически връзки.

За Христо Тъпчилещов, Димо Гендов, калоферец и свидетел, пише, че той бил известен в Цариград и в цялата османска империя като важен ходатай за българите пред Високата Порта. Лексикографът Лука Касъров го нарича „най-влиятелен търговец и отличен родолюбец“, който помага на българите в различни сфери – от черковните въпроси до печатниците и народните работи. Петко Славейков, в писмо от 1857 г., го представя като човек, който с помощта на своето влияние и готовност за работа, е помагал за напредъка на българската култура и национално осъзнаване.

В писмото на Марко Балабанов от 1875 г. се подчертава упоритата работа и всеотдайността на Христо Тъпчилещов. Той е признат като един от сърцето на цариградската българска общност, като се подчертава неговото въздействие на всички български дейци, включително и по време на критични моменти за народа.

Калофер, въпреки че не е много старо селище, има дълбоки корени в българската история. Основан е през XVI век, когато, в резултат на анархията в Османската империя и насилието на спахиите и еничерите, много села, подобно на Котел, Габрово и Копривщица, се преместили в подножието на Стара планина и Средна гора, търсейки спокойствие и препитание чрез скотовъдство и занаяти.

Предприемчиви българи от Софийско, Търновско, Тракийско и Македония се установили в Калофер и бързо се утвърдили като майстори в различни занаяти — овчари, абаджии, кожари и т.н. Те успели да създадат търговски успехи, които укрепили гражданското им съзнание. Особено известни станали с изработката на висококачествени шаяци и гайтани, които се произвеждали в над 1200 чаркове по река Тунджа. Продукцията от тези изделия се разнасяла не само из цяла Османска империя, но и в Цариград и Смирна. Калофер се славел със своите търговски кервани, които всяка година изпращали дълги коли, натоварени с аба и гайтани, за да се завърнат с торби с турски лири и австрийски минцове (жълтици), което дало основание на селото да бъде наричано Алтън-Калофер (Златен Калофер).

Много калоферци, след като натрупали капитал, пренасяли занаята си в чужбина, ставайки абаджии, търговци и банкери в Цариград, Виена, Одеса и други големи градове, но не забравяли родното си място и роднини. Местната пословица "Щом се излупи пиле, пущат го в реката, а щом се вдигне момче, пращат го в чужбина" отразява силния дух на предприемчивост и желанието на младите да постигнат успех в чужбина, като същевременно остават свързани с родните си корени.

Синовете на Калофер са известни със своето родолюбие и принос към България, като Христо и Никола Тъпчилещови, братя Комсиеви, братя Бакалови, братя Симови и много други. Сред тях са и две значими личности от българската духовност — Екзарх Йосиф и Христо Ботев, които остават ярки фигури във възраждането на нацията.

Христо Тъпчилещов, който произхожда от известен род, е един от тези, които допринасят за развитието на българската просвета и стопанство. Неговият баща, предприемчив човек, се занимавал не само с дребна търговия, но и с износ на шаяци за Цариград и Мала Азия. След смъртта му през 1822 г. в Измир, неговата вдовица успяла да уреди семейните дела и да осигури добър старт за синовете си. Тя им дала не само финансови средства, но и ценни уроци за трудолюбие и морал.

До 1847 г. Христо и Никола Тъпчилещови работели заедно в Калофер, като брат им Стоян се намирал в Цариград. След като значително увеличили капитала си, те решили да преместят търговската си дейност в турската столица. През 1854 г., в началото на Кримската война, те се настанили в Цариград, където основали търговска кантора в известния Балкапан, а майка им ги придружавала, не желаейки да се раздели с тях. Това събитие е част от широката миграция на калоферци, които работили в тъй наречения "Хамбар" — голямо каменно здание, където шивачи от различни балкански селища подготвяли дрехи за армията.

В същото време в Цариград се зараждали идеи за национално достойнство и духовна свобода, благодарение на усилията на Неофит Бозвели и неговите последователи. Под неговото влияние, както търговците, така и занаятчиите, започнали да се събудят за важността на църковната и националната независимост. Това движение довело до активни действия за създаването на българска църква, която да не подлежи на властта на гръцкия патриарх, и да представлява интересите на българския народ.

Възраждането на българската идентичност и стремежът към духовна и политическа независимост преминали през различни етапи, но ключови за този процес били действията на калоферци и техните близки, които оставили значителна следа в българската история.

III

Въпреки множеството си търговски ангажименти, Христо Тъпчилещов винаги намирал време и сили да се застъпва пред великия везир, пашите и другите османски чиновници за нуждите на българския народ. Той оказвал помощ при отварянето на църкви и училища, освобождаването на наклеветени и затворени свещеници, учители и селски първенци, както и за осигуряването на книги и други нужди за учебните заведения. Особено важно било съдействието му за укрепването на новооснованата Българска екзархия и подкрепата на българската преса в Цариград, която често била подложена на доноси и гонения.

Сред многото примери за неговата благотворна дейност се откроява един разказ, предаден от копривщенеца Иван Говедаров.

Известно е, че около 1872 г. сред българската общност в Цариград настъпило силно напрежение, породено от политиката на Екзархията спрямо Патриаршията и османското правителство. Оформили се две основни течения: едното – по-консервативно и примирително, водено от Иларион, Гаврил Кръстевич и Иван Пенчович, а другото – радикално и демократично-либерално, начело със Стоян Чомаков и Петко Славейков.

В статия на Тодор Икономов, публикувана в списание „Читалище“, се застъпвала идеята за църковно преустройство в духа на новите обществени и религиозни схващания, като се предлагало скъсване с някои традиции и отхвърляне на „клерикализма“ в полза на протестантски влияния. В друга статия, написана от Светослав Миларов и отпечатана във вестник „Македония“ – издание на Славейков, се защитава тезата, че борбата срещу Патриаршията трябва да надхвърли църковните рамки и да придобие политико-национален и социален характер, като се противопостави на „калутерокрацията“ (власта на висшето духовенство) и чорбаджийската аристокрация.

Дръзкият език и бунтарският тон на тези публикации предизвикали сериозен смут както в църковните, така и в светските кръгове. В резултат на протестите срещу статиите вестникът на Славейков бил спрян от цензурата, а самият той – арестуван и хвърлен в затвора.

В този критичен момент Христо Тъпчилещов се намесил, за да помогне на своя приятел. Чрез личните си контакти с великия везир той успял да смекчи присъдата му и да постигне освобождаването му само месец след ареста. Първата грижа на освободения Славейков била да изрази благодарността си към онези, които го подкрепяли – сред тях били търговците Иван Личев, Станчо Брадински и Петър Стаматов, а най-вече Христо Тъпчилещов.

Съществува свидетелство, че при тяхната среща Тъпчилещов, слизайки от коня си, шеговито му казал:

„Ти много приказваш, затова и много теглиш. Занапред обаче бъди по-внимателен какво пишеш, защото знаеш, че има Диарбекир, а има и въже на моста в Каракьой. Хайде, утре мини през кантората.“

Говедаров допълва: „Славейков винаги намираше силна морална и материална подкрепа у дядо Христо и сина му Николчо, а и всички знаеха – дори самият той не криеше – че без тяхната помощ вестник Македония не би просъществувал шест или седем години.“

Ролята на Христо Тъпчилещов в организирането и преодоляването на трудностите на Българската екзархия е добре известна на историците, изследващи църковния въпрос. Той полага значителни усилия за утвърждаването на авторитета и влиянието както на екзарх Антим, така и на екзарх Йосиф, с цел укрепване на българската духовна независимост. Въпреки че по необходимост е възприеман като туркофил, Тъпчилещов използва широко връзките си с османски министри и паши в Цариград, както и с местни управници в провинцията – каймаками и валии – за да осигури защита за българските църкви и училища, да се застъпи за несправедливо обвинени и затворени граждани или учители и да противодейства на гръцките клевети.

От цялата страна към него се отправят молби и заявления – както за ходатайства пред османската власт, така и за материална помощ. Удивително е как този изключително зает с частните си дела човек успява да се ангажира с народните дела, действайки като неофициален и невъзнаграден посредник между българската общност и османската администрация. Подобно на Априлов преди него, Тъпчилещов понякога е обвиняван в скъперничество, тъй като не е бил в състояние да удовлетвори всички искания. Въпреки своята щедрост и филантропия, финансовите му възможности са били ограничени, което често го е принуждавало да отказва помощ, пораждайки неоправдани подозрения и упреци. Въпреки това, неговото великодушие и готовността му за саможертва в името на общото благо никога не са стихвали.

При строежа на българската църква в Цариград и в моменти, когато Екзархията изпада в тежки финансови затруднения, главна подкрепа оказват търговците Христо и Никола Тъпчилещови, както и Димитър Гешоолу. Те отпускат на Екзархията заем от 900 хиляди гроша, който дълго време остава непогасен. Едва след Освобождението въпросът е уреден от Народното събрание в полза на техните наследници.

Като член на Смесения гражданско-духовен съвет при Екзархията, Тъпчилещов среща множество трудности, особено в разгорещените спорове относно нейната политика спрямо Вселенската патриаршия и османската власт в сложните българо-турски отношения. По разбиранията си за националния въпрос и тактиката спрямо Османската империя и великите сили той е по-близък до възгледите на туркофила д-р Чомаков и демократа Петко Славейков. Въпреки това, не е могъл да избегне вътрешните междуособици сред българските дейци, които често отслабват духа на народа и затрудняват неговите лидери. Със своята примирителна натура и прагматичен подход Тъпчилещов се стреми да бъде полезен навсякъде, където патриотичният му дълг го зове.

Архивът на Тъпчилещов, запазен в своята цялост, представлява безценен източник както за изследването на икономическото развитие на страната чрез търговските връзки на неговата голяма търговска къща, така и за проучването на културното и политическото развитие на България през XIX век. В пожълтелите, но все така значими копирни книги, писма и документи се разкриват ценни сведения за възрожденската епопея, патриотичния устрем на българите и безбройните трудности, пред които е изправен народът. Тези архивни материали ще продължат да бъдат обект на изследвания от учени, които анализират борбата за църковна независимост, стопанския напредък и културния възход на България.

Тъпчилещов води обширна кореспонденция с личности от различни обществени кръгове. Писмата и документите, запазени в неговия архив, съдържат ценни признания и оценки от значими фигури в българското възраждане. Те разкриват реалностите на епохата и приносите на онези, които изграждат българския обществен живот, насочвайки го към мечтаното по-добро бъдеще.

През 1857 г. Христо Тъпчилещов обсъжда с руския вицеконсул в Пловдив, Найден Геров, идеята за откриване на българско училище в Цариград. Планът предвижда училището да бъде ръководено от Димитър Мутев, калоферец и доктор по философия от Берлинския университет, като финансовата подкрепа е осигурена от братята Христо и Никола Тъпчилещови и Никола Минчоолу, всеки от които дарява по 25 хиляди гроша.

В Букурещ, заедно с братя Христо и Евлогий Георгиеви, Тъпчилещов организира събирането на абонаменти за вестник „Съветник“, редактиран от Иван Бурмов и субсидиран от самия него. В Стара Загора той се застъпва за местните първенци пред властите, настоявайки за отстраняването на несправедлив местен мидюрин.

С много български общини в Македония и с българофила археолог Стефан Веркович Тъпчилещов договаря стратегията за противодействие на пангръцката църковна и училищна пропаганда, както и за защита от доносите на Патриаршията срещу българските стремежи. В Одеса, заедно с Николай Миронович Тошков, той осигурява средства за подпомагане на училищата в Калофер, Пловдив, Сливен, Неврокоп, Битоля, Щип, Охрид, Солун, Воден и други градове, както и за изпращане на стипендианти в Русия.

С общината в Калофер Тъпчилещов договаря финансирането на учителски заплати и осигурява средства за обучението в чужбина на Лазар Йовчев, бъдещия екзарх Йосиф. През 1866–1867 г. той ходатайства за освобождаването на заточени българи от Русе, Видин и други места, изпратени в Диарбекир. През 1870 г. уведомява общината в Скопие, че е предприел необходимите стъпки за защита на несправедливо обвинените от гърците българи пред Високата порта.

По повод заточението на българските владици Иларион и Авксентий след Великденския протест от 1860 г. срещу Патриаршията, Тъпчилещов ги подкрепя с писма до министър Али Паша и им осигурява финансова помощ от 60 лири. През 1862 г. той остро порицава Никола Минчоолу от Търново за сътрудничество с гръцкия владика, наричайки го „народоубиец“. През същата година разменя писма със Славейков и Чомаков, изразявайки увереност в успеха на борбата срещу Патриаршията и възхвалявайки тяхната всеотдайност.

С Нако Станишев от Кукуш и други български дейци в Македония той обсъжда тактиката за противодействие на чуждите религиозни пропаганди и гръцките претенции, като ги уверява в благосклонността на османското правителство към българските права.

Христо Тъпчилещов е образцов пример за търговец-патриот, който с безкористност и всеотдайност подпомага българското просветно и национално дело. Неговият архив е безценен източник за историците, а самият той остава символ на възрожденския идеализъм сред българските търговци. Заедно с други предприемачи от Цариград, Букурещ, Браила, Галац и Одеса, Тъпчилещов изгражда своето благополучие не само в личен, но и в обществен и национален интерес. Той е сред онези личности, които с чест заемат своето място в пантеона на героите и мъчениците, допринесли за българското национално възраждане.

Проф. Михаил Арнаудов

Духовна култура : Година XLI, Книжка 7–8, София, юли–август 1961 г.

Нагоре