ЖИТИЕ НА СВ. МЪЧЕНИЦА РАДА ПЛОВДИВСКА

Св. мъченица Рада беше сестра на Вълко чорбаджи, най-преуспелия търговец в Пловдив и царски бегликчия. Той произхождал от Копривщица, бил благороден човек, но времето, в което живеели, било изпълнено с тежки изпитания за българите. Особено след руската победа при Едрене (Одрин), когато ситуацията за българите се влошила още повече. Вълко чорбаджи и неговият син Стоянчо яздели на ниски коне, за да могат лесно да слезят всеки път, когато срещнат турчин или циганин, защото било задължително всеки християнин да слиза и да показва подчинение на всеки мюсюлманин, иначе рискувал живота си.

След като руският консул и войските били изгонени от Едрене, турците започнали нова кампания срещу българите в Румелия, като се опитвали да ги сплашат и да потушат всякакви въстанически намерения. Под ръководството на султан Махмуд, турците изпратили манафите (терористи), анадолски дервиши и други, които да унищожават, пленяват и обирали християните. Съществувала и практиката да се събира „зъбен данък“, което изисквало българите да изтриват зъбите си като част от унижението, което им налагали.

В един случай, султан Махмуд, разхождайки се из земята си, разговарял с Радиния съпруг, който бил копривщенец и търговец в Пловдив. Те се срещнали в Искидар, когато султанът бил в същия каик. След разговора, който протекъл учтиво, султан Махмуд попитал копривщенеца за състоянието на християните и турците в региона. Той му благодарил за доброто отношение към съществуващите условия, но изразил и тъга за старите злини и несправедливости, които все още имали място в живота на българите.

След срещата, султанът дал бакшиш на търговеца, който отказал да го приеме, но след убедителни настоявания от каикчиите, той го взел. Когато каикът бил на път към Айвасар, каикчиите, от завист, удавили копривщенеца в морето, прикривайки убийството с версията за нещастен случай.

След смъртта на съпруга си, Рада останала сама с четири невръстни деца. Тя била благородна и великодушна жена, известна със своето милосърдие. Всеки месец тя варяла голям казан храна и го изпращала на затворниците в Пловдивската тъмница, които били българи и страдали заради своите вярвания и търсене на справедливост. Освен това, тя никога не връщала празни ръце тези, които търсели помощ и милостиня в нейния дом. Жената също посещавала важни личности в Пловдив и чрез жени от турски произход се опитвала да помага на затворниците да бъдат освободени.

Св. Рада продължавала да изпълнява своите християнски задължения и да се грижи за бедните, въпреки личната си трагедия. Тя е пример за силата на вярата и милосърдието в трудни времена.

Султан Махмуд, като се увери от покойния ѝ мъж за всички безчинства, които се вършеха, и за страданията на българите от турските манафи и делибашии, разбра, че онези, които бяха дошли уж да пазят земята му от московците, всъщност причиняваха повече вреда и от кърджалиите.

А руската войска още се бавеше из Румелия. През това време манафите се придвижваха на тумби от село на село. То се знае, че тогава тяхното нашествие бе по-голямо зло и от кърджалиите. Тогава започнаха да събират и „зъбен данък“, а младите жени не смееха да се покажат пред тях. Когато влизаха в село, не оставяха ни една къща без да я претърсят. Катереха се дори по таваните, търсейки масло, мед и сирене.

Спомням си, че една сутрин баба ми поливаше вода на един от тях да се умие. Не усетила, че водата била вряла, и когато го заля, той я хвърли връз очите ѝ. Горката, какво не изстрада, докато оздравее! Косата ѝ окапа, кожата ѝ се обели...

Едни манафи си отиваха, други веднага идваха. Баба ми ги посрещаше с плач и от мъка казваше: „Ато, насам на врявие, а нататък на мряви...“ Те ѝ отвръщаха: „Иш аллах, бабо...“

Веднъж ни подбраха да им водим конете от Калофер до Габрово. По пътя разбраха, че идват двама руски казаци. Турците слязоха от конете си и ни оставиха да ги пазим, а те се скриха в гората до пътя. Предупредиха ни, че ако кажем на казаците, ще ни вземат главите.

Казаците минаха и нищо не попитаха. Щом турците се върнаха, възседнаха конете си, а ние отново вървяхме пеша. Като наближихме Черната река, ги помолихме да ни качат, защото реката беше голяма и студена – щяхме да измръзнем. Какъв бой ядохме! Другарят ми Стойно Бобов едва не го заклаха... Но точно тогава зададоха се още казаци, и турците пак побягнаха. Разказахме на казаците какво се случи, те взеха конете и се отправиха към Казанлък, а ние, разтреперани, се върнахме в Калофер.

Като казахме на манафите, че руската войска наближава, те се разбягаха от страх. Един дори, в бързината, се качил бос на коня си, но забравил, че е вързан – рита и дърпа юздите, а баба му отвърза коня...

Когато най-сетне пристигнаха няколко руски войници! Като ги видяха, българите се зарадваха – за пръв път виждаха християнска войска. Московците, помня, ядяха маслините като череши... После си заминаха, щом се сключи примирието.

Но турците! От тях носле! Какво не изстрадаха християните от тях...

Аз бях в Пловдив на занаят. Турците тогава дишаха тежко и с първото си еничерство ги подбуждаше Изедъ бей. Разнесе се мълва, че ще ни изколят на Великден. Турците започнаха да се събират на тумби – въоръжени, страховити, съсредоточени в текето на големия хълм до Хисар капия, където живееха дервиши.

Текето беше високо, със здрави зидове, а християнските къщи се намираха в ниското, на изток. Турците се показваха отгоре, въоръжени, наежени, само чакаха повод да ни нападнат. От българите никой не смееше да се покаже навън – който се покажеше, го застрелваха от зидовете.

Тогава загинаха Петко Мацата, Петър Татарооглу и бащата на Н. Свирача. А Свирача – той беше музикант, често свиреше у Панайотаки Псалта, у когото слугувах. Спомням си, пееше:

Българи юнаци, ще ли още спим?

Дигайте калпаци, да се освободим...

Тази песен днес е преиначена, но тогава псалтът възбраняваше да се пее така. А след като пребиха горните, кой смееше да излезе навън по пътя? Мнозина измряха от страх.

Гореспоменатата Рада имаше брат на име Павли. Тя желаеше да го научи да чете и пише на турски и наемаше арменец, който да го обучава. Турците завиждаха на арменеца и настояваха те да учат момчето, с намерение да го потурчат. На Велики четвъртък турците потърсиха Павли у Радини, но не го намериха. Уловиха Рада, биха я и настояваха да издаде къде е скрила брат си. В действителност Павли бе избягал в Смирна, а оттам в Атина.

Вечерта, когато се четяха 12-те евангелия, турци нахлуха в дома на Рада и я съсекоха заедно с трите ѝ деца. Само едно оцеля, тъй като слугинята го скри в кюмбето. Нападателите разграбиха всичко и напуснаха къщата, оставяйки кървава разруха след себе си.

На следващата сутрин турците заловиха слугинята и я хвърлиха в тъмница, а съседът Ставри Абаджията бе несправедливо обвинен, че е убил Рада и децата ѝ. Беше почтен търговец, но без защита и възможност да се оправдае. Когато видя въжето, примря от страх. Турците чакаха кадийския представител да пристигне, за да потвърди присъдата. Пристигнаха няколко българки и арменци. След като видяха труповете, бе наредено Ставри да бъде обесен.

Докато търсеха кош, върху който да го изправят, се появи един простодушен турчин на име Делиапти. Той извика, че Ставри е невинен и че истинските убийци са турците, които били изпратени от Изедъ бей. Самият Делиапти бе участвал и показа окървавените си дрехи. Турците обаче го обявиха за луд и продължиха с обесването на Ставри. Няколко стари българки измолиха милост и той бе освободен, но почина на самия Великден от преживения ужас.

Рада и децата ѝ бяха погребани в църквата „Св. Неделя“. Брат ѝ Вълко не бе в Пловдив по време на трагедията, но дори и да беше, какво ли можеше да направи срещу тези зверства?

По онова време турците се събираха на мивлахането, а християните не смееха да напускат домовете си. Страхът бе навсякъде. Параманата, стара слугиня, бе замесила хляб за Великден, но никой не смееше да го занесе до фурната. По улиците цареше ужас. Псалтът настояваше хлябът да бъде опечен, затова Параманата зави бяло платно върху кожения калпак на един от слугите – белег, че принадлежи на владиката и че турците няма да го закачат. Така занесоха хляба заедно с подаръците за големците.

По пътя ги срещнаха кадъни, които изкрещяха „Бу гяурдар!“ (неверници), дръпнаха калпака, защото белият плат бил привилегия на турците. Бутнаха хляба в калта, отнеха кърпата на Параманата, но по-голямо насилие не последва. Събраха хляба и се прибраха.

От този страх мнозина измряха, а други избягаха в чужди земи. Народът бе уплашен, защото турците продължаваха да заплашват християните, че ще ги избият на Великден. По пътищата се случваха убийства, палежи на села и градове. Калофер пострада тежко – много хора бяха убити, а домовете им разграбени и изгорени.

Тогава пребиха хаджи Аврам (б.р. нашият праотец) на Стражата край Калофер. Сетне пребиха и хаджи Недялко на Втората стража. Калоферци, макар и да се бяха посъвзели от нападенията на даалийците и кърджалиите, си направиха друг път по баирите, но и там бяха избивани безчетно.

По-късно заловиха Петко чорбаджи в самия Калофер като бунтовник и го обесиха в Пловдив. За този добродетелен човек и до днес плачат калоферските сиромаси, защото в осъждането му се намесиха някои от чорбаджиите.

Един забитин (турски офицер с полицейски функции), който беше особено жесток, стана нетърпим за калоферци. Те, живеещи по Цариград, подадоха жалба срещу него и властите го отстраниха. Но скоро изпратиха друг — още по-зъл. Първият забитин успя да се оправдае в Цариград и набеди калоферци, че били бунтовници. В резултат на това в града пристигнаха бимбашии, които с помощта на новия забитин заловиха мнозина от по-първите хора в Калофер и ги вързаха.

Настъпи страшен плач и писък — жени, деца и майки вървяха след вързаните, но сеймените ги прогонваха с тояги. Децата се деряха от ужас, гледайки вързаните си бащи, но никой не ги чуваше. Насила бяха върнати, а пленените с мъка бяха отведени в Цариград.

Стоил Пешков почина още по пътя от мъка. Останалите преживяха пет години заточение, но от тях само двама се завърнаха живи — Христо С. Шопът и Мито Ив. Бегов. Двама души успяха да се укрият и да избегнат ареста — хаджи Васил Шопов и Н. Начов, който бе още млад. Начов прекара три години, криейки се по тавани, докато братята му не го откупиха с много пари.

През тези години убийствата по пътищата не спираха. В Пловдив щяха да пребият хаджи Тодорчо, задето не успял навреме да внесе калоферския данък. Макар да се върна жив, издъхна два дни по-късно. На сина му, хаджи Нисторчо, два пъти изгориха къщата, докато накрая напълно се разори.

Иван Стефанкин бе пребит край Пловдив. Дядо Станчо Гайтанин също бе убит близо до Калофер. Хаджи Недя бе нападнат и обран два дни преди Петровден — от него взеха 600 хиляди гроша. Брат му, хаджи Иван, от страх получи пристъп и почина.

През 1848 г. един забитин заплю Христо Тъпчилещов, задето не станал на крака, когато влязъл в кафенето.

Варварствата на турските власти нямаха край. През 1851 г. забитинът Али залови Ангел Кирмитчията, задето бил късно при бакалина да купи свещ. Накарал заптиетата да го бият, а след това сам го смазал с тояга. След дни Ангел почина, въпреки че се опитаха да го лекуват, изрязвайки му месата по гърба.

Ако трябва да опишем докрай зверствата, ще е безкрайно. Когато редифите (обучени турски войници) тръгваха на война, местните власти им даваха пълна свобода да грабят. Те сваляха фесовете от когото намереха, претърсваха хората за пари, караха ги насила да ги пренасят през реки и кал, а после седяха по седмици в чужди къщи, ядяха и пиеха безнаказано.

Г-н редакторе, ако одобрите тези редове за почтения „Свобода“, ви моля да ги поправите, където е нужно. Започнахме с разказа за св. мъченица Рада Пловдивска, а завършваме с безбройните мъченици, пострадали след нея.

Следващата неделя ще ви изпратим още сведения за даалийците.
 

Църковен вестник : Година 89, Брой 10, София, събота, 2 април 1988 г.