СВЯТ ОБЕТ
(Внушен от миналото размисъл за бъдещето)

Ваше Светейшество,

В новата българска история църковната дата 4 юли остава паметна и епохална. На този ден преди 13 години патриаршески избирателен църковно-народен събор, състоящ се от епархийски архиереи, представители на висши духовни учреждения, духовните учебни заведения и ставропигиалните манастири, единодушно Ви повери българския патриаршески пост. Досега това значимо събитие се отбелязваше ежегодно в Рилския манастир. Тази година, по Божий промисъл, сме събрани в недрата на Стара планина, под покрова на историческия Калоферски мъжки манастир „Рождество Богородично“, приютен в подножието на величествения връх Ботев и неговите побратими – Купена, Мара Гидик и Чавдарица. Манастирът, който е споделил съдбата на Калофер в робските времена, и днес е слава и гордост на града, възстановяван с грижа от църковната и народната власт, за да се върне предишното му величие.

По традиция на мен се пада честта да произнеса слово. Признавам си, че дори и на тези години такова внимание и задължение продължават да ме вълнуват. Бог, природата и историята ме обгръщат със своето величие. По пътя насам размишлявах за този нов наш празник и за това прекрасно кътче от родината, което ухае на рози. Съгласен съм с находчивия калоферец, който възкликва: „Гледаш и не ти се вярва, че някои търсят рая далеч – в Азия, между Тигър и Ефрат, а той е тук, в недрата на величествената Стара планина, с нейните горди върхове, прохладния животворен въздух, пенливата пъстървена Бяла река и богатата растителност, наситена с аромат на рози.“

По тези поляни са играли, този въздух са дишали и тази вода са пили великите българи – екзарх Йосиф и Христо Ботев. Неслучайно тук е вдъхновено и онова безсмъртно четиристишие:

„Настане вечер — месец изгрее,
Звезди обсипят свода небесен;
Гора зашуми, вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен!“

Но нека обърнем мисълта си от природните красоти към духовното богатство, което миналото ни е оставило. То ни пленява и ни изпълва с гордост. Ако Шипка е „Йерусалимът на българското Освобождение“, то Калофер бих нарекъл „Назарет на българското Възкресение“ след векове политическа и духовна робия.

Богоров описва Калофер като „прибрано, добричко село, с окопитени жители, двукатни къщи и народна песен, възпяваща го като „Алтън Калофер“. Богатството му било изградено с упорития труд на населението – мъжете печалбари по чужбина (абаджии, търговци, млекари, градинари), а жените – предачи, тъкачи и гайтанджии, чиито станове и чаркове карали чуждестранни пътешественици като Ами Буе, Виктор Гриторович и Феликс Каниц да сравняват Калофер с индустриален град. Благодарение на своя предприемчив дух, калоферци няколко пъти спасявали града си от разорение, изплащайки откупи с жълтици.

Три реки – Тунджа, Тъжа и Манастирска – напояват плодородните му ниви. Легендите за Калифер войвода, който искал и народът му да бъде „султан“ в планината, подхранвали свободолюбието на местното население. Това свободолюбие изпраща архимандрит Хрисант в Гръцката завера (1821), прави йеромонах Пахомий Хилендарски отшелник и ражда хайдути като Видул войвода, Добри войвода, Лефтер войвода и Ангел войвода. Калофер дава четници на Филип Тотю, Панайот Хитов и Хаджи Димитър, както и на своя велик син – войводата Христо Ботев.

Градът се гордее с поезията, публицистиката и саможертвата на Ботев, с духовния обединител на българския народ – екзарх Йосиф, наричан „политик-църковник, внушителен мъж с широк умствен хоризонт, уважаван държавник, борец за просвета, църковна независимост и обществена правда.“ Историята помни и митрополитите Виктор Нишки, Константин Врачански и Михаил Доростолски и Червенски, оставили светла диря в новата ни църковна летопис.

Какво по-подходящо място от това – „на България сърцето в него пламенно тупти“ – за размисъл?

Сенките на миналото възкръсват пред духовния ни взор, сочат с пръст към нас и ни питат:
— Това сме ние, такъв е нашият път! А вие? Къде сте вие? Какъв е вашият път?

И чувам, за себе си и за нас, думите на Негово Светейшество:

„Приех вашия жребий, вървя по вашия път с живот по Бога, за Бога, за светата Църква и народа й. Моето служение е дело на човеколюбие, добротолюбие, родолюбие и миролюбие. Мое задължение е да поддържам в благолепие нашите свети обители и храмове, в които достойни свещеници да служат на живия Бог. Ще водя православния ни народ по пътя на спасението и ще го просвещавам със светлината на Христовото Евангелие, като се стремя да бъда „образец на верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота“ (1 Тим. 4:12), „като не диря човешка слава“ (1 Сол. 2:6), „нито се стремя към гнусна печалба“ (1 Петр. 2:5).“

Виждам го молитвено съсредоточен:
„На Тебе се моля, Спасителю мой, не за себе си, а за тия, които ми даде...“ (Йоан 17:9).

Църковен вестник, Година 85, Брой 23, София, вторник, 11 септември 1984 г.