Ревнител Божий

На 8 май 1961 г., в 8:55 сутринта, почина в София св. Доростолският и Червенски митрополит Михаил, на 77-годишна възраст, след 34 години служба като епархийски архиерей.

Сърцето на един ревностен труженик на църковната и народната ни нивa спря да бие, покосено от тежка болест и изтощено от непрестанно напрежение. Престана да размишлява един любознателен и ученолюбив ум, който беше винаги буден, трезв и критичен. Прекъсна стремежът му към делова изява една силна воля, която не признаваше пречки и прегради по пътя си в служба на доброчестието за всички, които са в неволя. Изчезна от погледа ни една ярко очертана личност, която с всичките си видими и ясни особености бе станала неотменна част от картината на нашата църковна и народна общественост.

Но, макар физическият образ на дядо Михаил да си отиде, той не се изгуби от нашите духовни хоризонти. Още дълго ще продължаваме да го виждаме в неговия духовен лик и ръст: преди всичко с неговата твърда и непоклатна вяра в Бога и в спасителната мисия на Църквата Му; с неговата светла увереност в силите и щастливата съдба на народа; със старанията и грижите му за мир и братско разбирателство не само в Църквата, но и между всички хора и народи; с твърдостта на характера му; с неговата принципност по различни въпроси на убеждението и практиката; с неговата прямота в отношенията му към всички; с обичта му към хората, особено сред техните беди, в която се коренят и социалните тежнения и пориви на неговата църковна и обществена дейност; със сърдечната му грижа и топлота, въпреки външната му строгост и понякога дори суровост, която можеше да създаде погрешно впечатление за неговото вътрешно любвеобилно отношение към човека.

Над всички тези черти на неговата интересна личност изпъква, обаче, като безспорна двигателна сила, безпримерната му и неуморна ревностна деловитост. Нея той изразява и с думите на псалмопевеца: „Няма да дам сън на очите си и дрямка на клепачите си, докле не намеря място за Господа…“ (Пс. 131:4-5), които произнася като клетвен обет пред русенци в катедралната църква „Св. Троица“ на 17 април 1927 г., когато поема тежкия и отговорен кръст на епархийски архиерей в богоосветената Доростолска и Червенска епархия. Тя е най-характерният белег на целия му земен път от младо момче до последния му дъх в старческите години. Тази ревност обединява цялата му многостранна, предимно практическа дейност в едно хармонично единство и я превръща в пленителен химн на доброто.

Ревностен е Димитър Тодоров Чавдаров като ученик в родния си подбалкански Калофер и в ючбунарската прогимназия в София. Ревностен е и като юноша и ученик в Самоковското богословско училище, което завършва през 1902 г. като един от първенците. Още повече се засилва трудолюбието му като студент в Киевската духовна академия, която завършва през 1910 г. като кандидат на богословието. Но неговата ревност се разраства все повече и повече, колкото повече той се отдава в служба на църковното поприще — като чиновник, от обикновен писар до протосингел на Варненския и Преславски митрополит Симеон, като ректор на Софийската духовна семинария, след това пак при Високопреосвещенния Симеон като негов викарий, а най-вече като опитен кормчия, уредник на винограда Господен като млад и енергичен епархийски архиерей и дори до преклонна възраст като беловлас старец. Та нали тази несравнима ревност за служба на църквата и народа изтощи до последна степен телесните му сили и скъси нишката на неговите дни.

Завършил прогимназия (първи клас в родния си град Калофер, а втори и трети клас в София) и Самоковското богословско училище.

Поради оскъдицата, в която живеят родителите му, той не може да продължи веднага образованието си, за което копнее с цялото си сърце, а е принуден да търси работа, за да издържа себе си и да помага на своите родители и братя. Щастливият случай го довежда на служба в канцеларията на Варненската и Преславска митрополия, от който момент започва да изпитва обаянието на личността и благотворното влияние на бележития църковник и общественик Варненския и Преславски митрополит Симеон. Той открива в младия си чиновник-писар, жаден за по-високи знания, бъдещ клирик и го насърчава, като му поверява все по-отговорни задължения по служба, докато най-сетне му осигурява стипендия за следване в Киевската духовна академия, отпусната по случай 25-годишния юбилей на Негово Блаженство Екзарх Йосиф. Ревността му и в този случай му осигурява успех в конкурса за стипендия. Преодоляват се и другите пречки за постъпване в академията, а трудолюбивият и жаден за умствен и духовен възход младеж се отдава на усърдни занимания, не само за да вземе формално изпитите си, но и поради вътрешната жажда и любов към по-дълбоките знания. Духовните му интереси се насърчават от преподаватели и от българските студенти в академията, някои от които по-късно стават видни богослови и общественици. Ученолюбието му го подтиква към задълбочено изучаване на богословски и философски проблеми, като пише семестрово съчинение за Ернст Ренан и кандидатска дисертация за Фридрих Ницше — „Взгляд Ницше на християнскую нравственость в связи с его учением о морали вообще“. Трудът му за Ницше получава добра оценка от професора по философия П. Кудрявцев и професора по нравствено богословие В. Екземплярски, поради което той е удостоен с първата научна степен „кандидат по богословие“ (Труди Киевской духовной академии, 1911, февр. и март).

Завърнал се в България през 1910 г., младият богослов Димитър Т. Чавдаров е назначен от Св. Синод за учител-надзирател в Софийската духовна семинария. На 24 декември 1911 г. бива постриган от преосвещения ректор епископ Неофит за монах с името Михаил, а на 25 декември — ръкоположен за йеродякон. Въпреки това, той не остава дълго в семинарията, тъй като през 1912 г. е поканен от Варненския и Преславски митрополит Симеон за протосингел, на който пост остава цели 11 години. През август 1912 г. е ръкоположен за йеромонах, а на 6 януари 1915 г. е възведен в архимандрит. Като протосингел той проявява рядко усърдие в разнообразни начинания — от теоретични и практични задължения като администратор до проповедничество на богослужения и братствени събрания, но най-вече в областта на организираното благотворителство. Благотворителните, просветни и други организации, в които той е или председател, или активен участник, надхвърлят двадесет: православно братство, свещеническо братство, църковно-просветен комитет, старопиталище, детски приют, хигиеничен съвет, комитет на благотворителността, съюз на благотворителните дружества, гражданска болница за ранени войници „Св. Климент“ и др. Дейността на ревностния църковник привлича широки кръгове от обществеността във Варна и в епархията, което е отразено в местната варненска и софийската църковна и светска преса.

Като протосингел във Варна той взема живо участие в Църковно-народния събор през 1921-1922 г.

Службата на покойния като протосингел при митрополит Симеон му дава възможност не само да се труди в полето на църковната просвета и благотворителност, но и да расте духовно под благотворното влияние на бележития старец. Това поражда у него трогателна привързаност и голяма почит към личността на митрополит Симеон, която проличава особено през август 1923 г. при освобождаването му от протосингелска длъжност, за да стане ректор на Софийската духовна семинария. С такива думи говори той за този момент: „Мъчителна бе за мен раздялата с моя старец, комуто дължа всичко най-хубаво, с което ме свързва служението ми на светата ни Църква. Трудно ми е въобще да опиша това неотразимо въздействие, което дядо Симеон оказваше върху мен със своята внушителна фигура, високи нравствени качества и свят живот, дълбок проницателен ум и мъдрост, изумителна памет, гранитна воля, рядко благородно и любящо сърце, пленителен и във всичко издържан характер, всецяло завладян от мисъл за ревностно изпълнение на своя църковен и обществен дълг, старец — истински мъдрец, пред когото благоговейно и във всичко се прекланях. Той бе наистина строг в изискванията си към подчинените му по служба, държеше за ред и дисциплина, но бе винаги вежлив, коректен и крайно внимателен“… „Скъпи и незабравими са за мен спомените от дядо Симеона, с когото трябваше да се разделя по служба… на мен не ми се искаше да напусна протосингелската длъжност. Много мъчно ми беше да се разделя със своя старец...“

За ревността по църковното дело говори и дейността на покойния като ректор на Софийската духовна семинария. Под неговата усърдна грижа, със съдействието на учителския кадър и със високото покровителство на Св. Синод се устройва благополучно и резултатно целият живот на семинарията; и пансион, и храна, и преподавания и занятия на ученици. Една след друга никнат в семинарията най-разнообразни полезни инициативи: тържествено и осмислено честване на патронния празник на училището, засилване на фонда за подпомагане на бедни ученици, екскурзии със семинаристите из цялата страна, в чиято програма винаги са били включвани концерти на отличния семинарски хор и беседи от ректора или преподаватели и др. Тъй и семинарията става любимо, свидно гнездо на нейния ректор Величкия епископ Михаил и той не иска да се раздели с нея.

Но поканата на обичания дядо Симеон да му стане отново помощник е неотклонима и той се подчинява с безпрекословно послушание. От август 1926 г. епископ Михаил е във Варна. Той знае, че завръщането при мъдрия и авторитетен старец като негов викарий ще му даде нови импулси за нови трудове в служба на светата вяра, на църковното дело, за благото на ближните в лицето на отрудените и обременени малки Христови братя.

На 24 януари 1927 г. завършва земния си живот Доростолският и Червенски митрополит Василий. На негово място бива избран на 3 април същата година Величкият епископ Михаил. На 16 април става каноническият му избор от Св. Синод и на 17 април — Лазарова събота — пристига в Русе, където му било устроено импозантно и незабравимо тържествено посрещане, а на следващия ден — Връбница — отслужва първата си архиерейска служба в катедралния храм „Св. Троица“ и произнася бележито програмно слово.

Със заемане на Доростолската и Червенска епархийска катедра започва последният и най-плодотворен период от живота на митрополит Михаил — едно ново и ярко горение на свещения огън на любовта в служба на Бога и на ближния, което трая цели 34 години, дори до последния дъх на скъпия покойник.

Като епархийски архиерей, Митрополит Михаил има отлични условия да развие многостранна дейност, която оставя дълбоки следи сред клира и паството. Първоначално, необходимо е да се укрепи дисциплината в клира на епархията и да се изберат нови подходящи свещенически кадри. Усърдието на епархийския архиерей е безпримерно и той постига значителни успехи: поставя високи изисквания за примерен живот и за постоянно повишаване на самообразованието, които успява да наложи като неизбежна част от църковния живот чрез личен пример. Пастирската работа в епархията, макар и с големи усилия, е издигната на значителна висота. Чрез постоянни наставления и насърчаване на образцовите служби, самообразованието, курсовете и конференциите, е постигнато възвисяване на религиозното ниво както на клира, така и на паството.

Очевидно е, че под неговото ръководство започва успешно църковно строителство, както в епархийския център Русе, така и в други градове и села на епархията. Новопостроени са три църкви в Русе — „Св. Богородица“, „Св. Петка“ и „Св. Арх. Михаил“, а останалите три са обновени и зографисани от известни художници като проф. Стефан Иванов, проф. Хараламби Тачев и Господин Желязков. Общо в епархията са построени или основно ремонтирани 50 църкви, а 21 са частично ремонтирани и зографисани. Повечето от тези начинания са реализирани с доброволни помощи и дарения.

Голяма придобивка за църковното строителство по време на светителствуването на покойния митрополит е построената при катедралния храм църковна зала за сказки и събрания (преди най-голямата в целия град), както и ведомствената сграда с 18 апартамента за свещеници и служители на църковното ведомство — внушителна сграда не само за квартала, но и за целия град.

Просветните интереси на Митрополит Михаил не са само теоретични, а и практични. Самият той е високопросветен и ученолюбив, като полага грижи за разпространение на книжнина за своя клир и паство. Той е основният инициатор за издаването на религиозна книжнина — списанията „Вяра и живот“, „Детска вяра“ и „Нива Божия“, както и редица книги и брошури, предназначени за религиозна просвета на пастири и паство.

Сред неговите просветни интереси е и участието му със свои книги, брошури и статии на книжовното поприще. Това не бива да остава незабелязано, въпреки че самият той не отдава голямо значение на тази си дейност и я оценява скромно, смятайки себе си неопитен писател: „Личната ми книжовна работа е незавидна... тя съвсем не трябва да се подвежда под рубриката на писателство. Последното ме въодушевява само когато е застъпено от хора, на които е дадено да боравят с перото. На мене такова дарование липсва“. Това е пример за невероятна скромност и откровеност, които звучат като рядка монета сред общия шум на нескромността около нас.

И въпреки това, започвайки от студентските му книжовни занимания до последните му години, покойният митрополит не е спирал да отправя писмени послания — било към своите пастири и паството, било към всички в родната ни църква. Нека бъдат споменати някои от неговите писания.

В различни годишнини на „Църковен вестник“ са поместени следните статии, слова и сказки: „Слово за св. Иван Рилски“ (1910 г., бр. 13); „Най-възвишеният дълг“ (1912 г., бр. 41 и 42); „Пастирско послание на еп. Вартоломея и поробена Добруджа“ (1914 г., бр. 10 и 11); „Религиозна вяра и национални идеали“ (1915 г., бр. 32 и 33); „Иконом. Константин А. Дъновски“ (1918 г., бр. 41); „Протойерей Христо Иванов“ (1924 г., бр. 6); „Изложение за последните моменти от живота на Варненския и Преславски Митрополит Симеона и за погребението му“ (1937 г., бр. 42); (Същото — „Последните дни на дядо Симеона“ — във „Вяра и живот“, г. IV, кн. 9 и 10); „Надгробно слово за Неврокопския Митрополит Борис“ (1948 г., бр. 37—38); няколко речи при посещението на Румънския Патриарх Юстинияна в Русе (1953 г., бр. 25—27); реч при откриването на инструктивния курс на свещениците в Черепиш (1953 г., бр. 28—29); няколко речи при посещението на Българския Патриарх Кирил в Русе и Басарбово (1954 г., бр. 39—42); слово в патриаршеската катедрала в Букурещ за св. Димитрия Басарбовски при посещението с Българския Патриарх Кирил, направено на Румънската църква (1955 г., бр. 8—12); слово-приветствие в храма „Св. Александър Невски" в София по случай годишнината от възстановяването на Българската патриаршия (1956 г., бр. 20); реч на заупокойната литургия, отслужена в Копривщица — в църквата „Св. Богородица" — по случай откритето на паметник на проф. Архим. Евтимия — „Образ и дело“ („Духовна култура“ 1955 г., кн. 9); „Един адрес — приветствена реч към Митрополит Симеона“ във връзка с 20-годишнината от кончината на йерарха („Дух. култура", 1957 г., кн. 11—12).

В списание „Народен пастир" са поместени следните статии: „Авторитетът на вселенския канонически кодекс“ (год. I, кн. 1); „Църквата Христова като богочовешки организъм" — сказка, държана в Софийската духовна семинария (год. II, кн. 1). В сп. „Съветник“: „Необходима ли е религията" — сказка (год. I, стр. 469). В сп. „Православен пастир“ — „Беседи върху символа на вярата“, печатани анонимно (III и IV годишнини). В „Сборник в чест на Варненския и Преславски Митрополит Симеона“, София, 1928 г. — „Високопреосвещеният Симеон като епархийски архиерей“. Брошура „50 годишнината на първата българска църква „Св. Архангел Михаил" във Варна“, 1915 г. Няколко преведени брошури: „Превъзходството на православието над учението на папизма в неговото изложение от Владимир Соловьов“ (издание на Св. Синод); „Отче наш“ (издание на Варненското свещеническо братство); „Молитвата като средство за утоляване на скръбта“ (издание на Варненското православно братство).

В сп. „Вяра и живот“, издавано от Доростолско-Червенската Митрополия в продължение на 12 години, са публикувани уводни, коледни, великденски статии за великия пост, за празника на християнската младеж и други случаи. Също така са поместени статии и речи за Високопреосвещения Митрополит Симеон („Възвишен живот“, г. II, кн. 3); „Един адрес“ (г. II, кн. 3); „Пред светлата памет на великия йерарх покойник“, г. IV, кн. 9 и 10; „Велики завети на незабравим покойник“ (г. V, кн. 8); за Старозагорския митрополит Павел („Тежка загуба за Църквата“, г. VII, кн. 8); за проф. архимандрит Евтимий (г. X, кн. 10) и други; за Митрополит Климент Търновски (Васил Друмев) — предговор към книгата „За възпитанието“, издание на „Вяра и живот“ 1940 г.; встъпителни статии в издавания от Доростолската и Червенска Митрополия календар-христоматийка; уводни статии в коледни и великденски броеве и при други случаи („Свещеният огън в Русе“, 1941 г., кн. 5; „Вяра и народни съдбини“, 1941 г., кн. 9), както и статии за Рождество Христово и Великден в русенски ежедневници, а също и в „Нива Божия“, издание на Митрополията. Помествани са и други някои статии при разни случаи и в различни издания.

Богослужебната и проповедническа дейност на покойния Митрополит Михаил е, както и всички негови други духовни прояви, от големи размери. Например, от началото на митрополитското си служение до края на 1958 г. той е отслужил 1820 литургии и е произнесъл около 5000 проповеди. Тези цифри недвусмислено говорят за една енергия, чийто размери трудно могат да се обхванат с обикновените човешки мерки. Усърден молитвеник и ревностен проповедник, той многократно е огласял всяко селище от епархията си със своите служби и слова.

Но най-трогателните моменти от дейността на блаженопочиналия митрополит са безбройните му инициативи на добротворство. Верен на евангелската повеля за обич към ближния, съзнавайки и преживявайки ясно, че, както апостолът говори, „вяра без дела е мъртва“ (Йоан 2:26), той подема в Русе и епархията инициативи, които го изтъкват като най-ревностен социален деятел. Както и във Варна (като протосингел и викарий), така и в Русе като митрополит, но в много по-широк мащаб, той ръководи и вдъхновява всички добротворни прояви на Църквата и на гражданската общественост, докато явните нужди и грижите не бяха поети по-късно от социалистическата държава.

На всяко православно братство, епархийският архиерей поставя освен просветни задачи и конкретни практическите задачи, чрез които вярата на братствените членове да се потвърдена и чрез дела на добротворство. Като вдъхновител на общограждански благотворителни организации, като например „Червен кръст“, той поставя конкретни задачи и на тях, така че те да живеят пълнокръвно, а не само на хартия. Дълъг е списъкът на тези конкретни задачи: русенският клон на „Червен кръст“ построява с дарения от гражданите и обзавежда един павилион за гръдоболни със сто легла — една инициатива, която навремето беше единствена по рода си в цялата страна. Следват и други важни начинания на добротворство: зимни помощни акции, три детски дневни дома, старопиталище, две сиропиталища, приют за бедно-недъгави, родилен дом, детски ясли и летни детски игрища.

Не по-малко трогателна е и личната благотворителност на този човек с будно чувство за людската беда. Дори до последните си дни той не преставаше да благотвори. Когато преди няколко седмици замина на лечение в София, откъдето се върна бездиханен, той пак даваше нареждания да се изпратят тук и там суми за благотворителни цели, въпреки че неговите лични спестявания от заплатата му бяха скромни, тъй като той никога не е имал други доходи освен заплатата. Същото принципно и трогателно отношение към институти и лица се изявява и от страниците на обявеното вече негово завещание, в което се разпределя оставената от него скромна сума.

Каква оценка може да направи човек на такава ревност в служба на човека? Тя сама говори повече от всяко слово за нея. Нека споменем на това място думите на един от тези, които добре го познават. Тъй му пише преди около петнайсет години известният наш учен и авторитетен общественик проф. Михаил Арнаудов: „Лично аз, който също зная нещо за Вашите неуморни старания в служба на Христовата църква, на народното възпитание и на гражданското издигане в една област на България, мога да свидетелствам най-добросъвестно за чувства, воля и съзнание, които Ви водят неуклонно. И как ме е ободрявала всяка среща с Вас, когато съм усещал всичката душевна жар и чистата вяра и любов, вдъхновили Вашата дейност. Напук на всички спънки и трудни условия, Вие съумяхте да наложите Вашата широко замислена програма за добри дела и така давате пример и за други свещенослужители и филантропи“.

В обичта си към човека покойният беше искрен привърженик на разбирателството между хората и народите и често издигаше своя глас в защита на мира в света, защото не можеше да си представи и да приеме гибелта на света, която би дошла от безумието на нова атомна война.

Незабвенна ще остане паметта на Митрополит Михаил, на човека и християнина, на любознателния и ученолюбив църковник, който виждаше с будно око бедата на хората и напрягаше всички сили да я премахне от съдбата им; който беше ревностен в учението на вярата, но още по-ревностен в делата на вярата; обичаше молитвата, но обичаше и труда; търсеше непрестанно да осигури място за Господа и Неговата любов, както в построяването на ръкотворни храмове и тяхното благоустрояване, така и много повече ревнуваше да се изградят неръкотворни олтари и жертвеници на Божията любов в сърцата, така че доброчестността за хората да сияе непрестанно из техните житейски пътеки.

Вечна да бъде паметта на този Божий ревнител на добротворството!

Траянополский епископ Симеон

Църковен вестник : Година 62, Брой 20, София, събота, 27 май 1961 г.