Една ярка звезда падна от небосклона на нашата Църква и се скри зад хоризонта на земния живот. Загаснаха последните й зари и стана тъмно и тъжно в нашите души. Един достоен архипастир, който 34 години стоя на будна стража пред своето голямо паство, ни напусна завинаги. Дядо Михаил, маститият митрополит на Доростоло-Червенската епархия, почина.

Тръгнах за Русе. Камбаната в Попово носеше над града тъжния си звън. Минавам през Разград. И там камбаната бавно проехтява и повтаря същата вест. Мисълта ми е ангажирана всецяло с Дядо Михаил. Та толкова скоро бе на служба в Попово — бодър, здрав, а сега...

Спрях за кратка почивка. Виждам зеленото поле и тържествуващата природа, в която кипи и напира онази тайнствена сила — силата на живота. Една чучулига, в захлас и унес, трепти все по-високо и излива в чудна песен своята радост. На телеграфната жица кацва друг полски певец. Знае, че го дебнат, трепка и оглежда наоколо, но тъй прелива от силата на живота, че започва да пее своята партия от великата симфония на пролетта. Дочаках го да литне и аз тръгнах отново, замислен за живота и смъртта, които с неотразима и мощна сила ни се разкриват.

Стигнах до Русе. Спрях на края на града. Долавям гласа на четири камбани от различни църкви. Гласът им прелива на вълни над града, прелита и над полето.

Пред катедралата съм. Тук са събрани много свещеници и християни. Ето че се задава колата-купе, която докарва от София Дядо Владика. Той не слиза. Отварят големите задни врати и вътре се вижда ковчег, украсен с голям траурен венец. Тръпки полазват по тялото. Камбаната ехти и проплаква. Въздишки и сълзи — става сякаш по-тъмно. Тук, в ковчега, е той — Дядо Михаил.

Свещениците поемат ковчега. Запяват в хор миньорно, протяжно „Святий Боже“. Катедралата се изпълва с този погребален химн, а стъпка по стъпка ковчегът заема своето място. Капакът се вдига и трепват сърцата на всички. Дядо Михаил, в одежди и корона, лежи на смъртния одър. Същият, но някак далечен, далечен! Стои кафезът празен — отлетяла е птичката на живота. Няма го онзи мощен и животворящ дух, който цял живот въплъщаваше думите на св. ап. Павел: „В усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни; Господу служете“ (Римл. 12:11). Дядо Михаил всичко извърши в пълнота, с усърдие и жар на душата.

В тази катедрала и навред в църквите гърмеше неговият глас на възторжен проповедник. А сега? Очите не гледат, устата завинаги смълчани, челото леденее. Няма я онази здрава мисъл; гърдите са смразени и неподвижни — няма ги вече жарът, огънят, светлите импулси и възторгът. Едно голямо, но вече загаснало и догоряло огнище.

Само преди десет дни той напусна Митрополията. На тръгване за София предчувстваше и ясно виждаше в душата си как ще бъде завръщането му. Когато слизаше по стълбището, с бавната си походка, се обърна и огледа липите на двора, храма, градината. Близките разбраха, че той се прощава с всичко, без да го казва. В завещанието си, писано три-четири дни преди заминаването му за София, той моли прошка от всички, които, може би, е огорчил, както и прощава на онези, които него са огорчили. Следват разпореждания за скромното му имущество и за погребението му — да бъде скромно и без речи.

Много може да се пише за Дядо Михаил, но не е по силите ми да опиша духовния му образ; трудно е да се даде оценка на неговото дело. Това е все едно да си изправен пред монументална сграда и да се опитваш да я опишеш. Не, трябва да си далеч, за да можеш с поглед да я обхванеш. Така и Дядо Михаил може да бъде обхванат само отдалеч, само от перспективата на историята.

Но нека се върнем при смъртния одър. Следва заупокойна молитва, отслужена от заместника на овдовялата епархия — Сливенския митрополит Никодим, който произнася топло слово за покойния. Свещениците от епархията четат денонощно на аналой пред своя Владика Новия Завет — непрекъснато от вторник вечерта до четвъртък сутринта.

А вярващите? Във вторник вечерта катедралният храм е пълен до късно през нощта. В сряда, от ранно утро, християни — млади и стари — идват, за да видят за сетен път и целунат десницата на своя обичан Владика. Носят цветя, палят свещи, минават в поклон, а зад тях напират други. Така безкрайна върволица от просълзени лица преминава през целия ден, а храмът остава пълен до вечерта.

При величествена процесия тялото се пренася в храма „Всех Святих“, където се намира гробницата в притвора на храма. Свещениците в хор пеят, катафалката бавно се движи, а зад нея върви много народ. До късно през нощта нови хора идват да се простят с него.

В четвъртък се отслужва заупокойна света Литургия, оглавена от Дядо Никодим в съслужение с архимандритите Василий и Атанасий, двама архиерейски наместници — икономите Иван Цанев и Иван Захариев, както и двама съветници — иконом Кирил Маринов и протойерей Димитър Механджиев. В храма, на стълбището и в целия двор присъстват хиляди вярващи.

Иконом Иван Цанев

Църковен вестник : Година 62, Брой 20, София, събота, 27 май 1961 г.