„Текат години, време се минува, а тяхната памет и днес се празнува.“ Този текст от песента, изпята при тържественото честване на светлия празник на двамата солунски просветители св. св. Кирил и Методий около 1872 г., направил силно впечатление и оставил незаличим спомен в паметта на тогавашното първолаче, а по-късно бележит наш писател Тодор Г. Влайков.

В по-късни години, връщайки се към детските си спомени, дядо Влайков красиво и образно предава в „Преживяното“ вълнението на детската душа и сърдечните трепети на малкото първолаче както при подготовката на празника — усърдието на малките ученици при украсяването на училищните стаи със свежи цветя, красиво сплетените венци около образите на светите братя, така и самото отпразнуване: църковната служба, литийното шествие от църквата до училището, извършеният водосвет, множеството народ, произнесените слова, изпетите песни. Всичко това било направено в чест на св. св. Кирил и Методий. Споменът на дядо Влайков, вълнуващо предаден чрез вълшебното му писателско перо, не остава само негов личен, а напълно се покрива със спомените на всички възрастни българи във вековната история на празника и се доближава до неизказано преживяваната радост от него и на днешните младежи.

Честването на паметта на св. св. Кирил и Методий започнало твърде рано. В началото то се извършвало поотделно, на различни дати: за св. Кирил — на 14 февруари, а за св. Методий — на 6 април. По-късно бил определен ден, 11 май, за обща прослава на двамата братя. Приема се, че и досега извършваната в богослужебната практика служба за този ден е съставена от руски автор през 1862 г. и същата година издадена на български в Цариград. През 1870 г. йеромонах Неофит Рилски я преиздава заедно със службата и житието на преп. Иван Рилски.

За 11 май като общ празник на двамата свети равноапостоли се споменава във „Великите минеи“ на Московския митрополит Макарий от XVI век и в многотомната „Книга жития на светии“ от св. Димитрий Ростовски.

„Под влияние на тази високоавторитетна руска агиографска книжнина от средата на миналото столетие, българските възрожденци утвърждават и у нас 11 май като ден за всеобща прослава на славянските светци Кирил и Методий.“ Исторически точно не е определено откога започва честването на 11 май като общ празник на двамата солунски братя. Според едни историци това честване започнало в началото на XII–XIII в., а според други — през XVI в. Приема се, че около средата на XIX в. празникът е бил вече достатъчно популяризиран и утвърден сред българския народ. Остава неуточнено обаче през коя година и в кой град е станало първото честване: „дали през 1849 г. в Калофер, или през 1851 г. в Пловдив, или през 1853 г. в Цариград, или най-вероятно през 1857 г. в Цариград и Пловдив едновременно.“

Не е известно и защо именно датата 11 май е възприета като ден за отбелязване паметта на солунските равноапостоли. В спомените ми от студентските години е запечатано обяснението по този въпрос на покойния и многоуважаван професор в Духовната академия Димитър Дюлгеров. Според него, предпочетена била датата 11, за да се подчертае еднаквото и равностойно значение (1 плюс 1) на светите братя по отношение на заслугите им към славянската народност. Полъхът на пролетта започва да се усеща още от края на март и през април, но нейната най-голяма сила на красота, цветя и ухание е през месец май. Така ранната пролет на княз Борисовата славяно-българска държава започнала с покръстването, но християнството се разцъфтяло едва след просветителното дело на светите Кирил и Методий, когато истините на новата вяра чрез родния език и писменост станали достъпни за новопокръстения народ. Такива съображения, според проф. Дюлгеров, вероятно са определили и месеца за честване паметта на солунските братя, чието дело и учение имат възродителен, обновителен характер за живота на славянството, каквото има пролетният месец май за природата.

Първоначално този празник имал чисто религиозен характер в православния дух и традиции на Църквата. През 1857 г. цариградските българи отправят призив към съотечествениците си за ежегодно честване на Кирило-Методиевия празник. По-късно 11 май се оформя като празник и на българските училища и просвета, на славянската култура и братска солидарност. Впоследствие, при променилите се до известна степен църковно-политически обстоятелства и след исторически важното за българската народност отпразнуване на Великденския празник на 3 април 1860 г., когато българите окончателно отхвърлили зависимостта си в църковно отношение от Цариградската патриаршия, празникът на св. св. Кирил и Методий придобил повсеместен национално-патриотичен и всенароден характер, станал знаме в борбата, идеен вдъхновител и обединяващ фактор.

Каква е логическата и генетическата връзка между тези празници и събития?

От една страна, честването на Христовото възкресение на Великден има дълбок религиозно-философски смисъл и значение. Богочовекът Иисус Христос със Своите страдания, кръстна смърт и възкресение спаси човешкия род от гибелната смърт, освободи го от оковите на греха, възкреси го за нов живот и го насочи по правите пътеки към сияйните чертози на спасителното Си учение.

От друга страна, делото и учението на двамата солунски равноапостоли, исполинската им борба срещу езическия мрак и фанатичната триезична ерес имали възкресителен характер за славянската народност в дълбоката древност. И от трета страна, усилията и борбите, желанието и стремежите на българския народ да прогледне, да излезе от тъмнината, да промени нещастната си съдба и трагична участ, да се освободи от многовековното си двойно робство, да възкръсне за нов живот. В този дух на мислене и преценка можем да си обясним защо празникът 11 май през епохата на Възраждането и особено след известното Великденско събитие така бързо се подема от целия български народ.

На 3 април 1860 г., на връх Великден, българският народ изправя изтощената от вековните страдания, но калена в неравната и жестока борба, снага, отхвърля духовното иго и възкръсва за нов живот. Историческото значение и смисъл на този смел жест и голям подвиг на цариградските българи, начело с преосвещения Иларион Макариополски, намира пълно разбиране и незабавен отклик в цялата страна. С дадения тон от цариградските българи за родна самостоятелна църква започва масово отделяне на български общини от Цариградската патриаршия. Историческото Великденско събитие е един от върховете в борбата за духовна независимост и знак за по-нататъшна борба за политическа свобода. Почти всички българи от градове и села изразяват моралната си подкрепа на своите братя в Цариград именно на 11 май. Така името на Солунските равноапостоли става знаме на българския народ в борбата му както за духовна, така и за политическа свобода.

Сръбският вестник „Српски дневник“ от 12 юни 1860 г. съобщава за тържественото отпразнуване на 11 май: „За чествуването на празника на св. св. Кирил и Методий по цяла България пристигат от всички страни съобщения. В Габрово, Ямбол, Панагюрище, Сопот, Велес и много други по-големи градове имало тържества в слава и памет на тези български просветители и учители... Тазгодишният ден на св. св. Кирил и Методий, 11 май, ще остане записан със златни букви в историята на българския народ, защото повечето български градове на този ден се сепнаха и отърсиха от себе си фанариотското господство“.

Йоаким Груев ни описва отбелязването на паметта на светите братя в Пловдив през 1860 г.: „На 11 май, след тържественото богослужение в храма „Св. Богородица“, духовенството, придружено от ученици и народ, с лития отиде в училището, където след водосвета аз произнесох поучителна реч с обяснение за значението на празника. По обяд изявени българи с челядта си и учениците прекарахме деня с песни и веселби на едно избрано място извън града. Така се положи началото на тържественото празнуване на 11 май, който от година на година се обобщи не само по цялата Пловдивска епархия, но и по цяла България, и от училищен празник, какъвто беше изпървом, достигна да стане всеобщ народен Великден“.

За значението на Кирило-Методиевия празник ни съобщава и Найден Геров, руски консул в Пловдив. „Няма съмнение – казва той – че празникът спомогна много, за да се възбуди народът по църковния въпрос“. Денят на светите братя, 11 май, става пръв по време и значение всенароден, национален празник на възраждаща се България. Българското население заживява със светлата мисъл и твърда надежда, че светите Кирил и Методий ще помогнат „да си съставим толкова желаемата Българска йерархия“.

На този ден след богослужението се правят тържествени водосвети и молебени. Устройват се ученически утра в празнично украсени църковни, училищни и читалищни сгради. Организират се литийни шествия и манифестации с икони и портрети, с песни и знамена, с народни увеселения, а някъде се извършват дори и панихиди, за да се почете паметта на верни народни синове, които не са пожалили собствения си живот и са станали жертва за народни правдини.

В този ден будни и просветени българи – свещеници и учители – в пламенни речи и слова изтъкват голямото значение на Кирило-Методиевото дело, подчертават връзката му със съвременните църковно-народни борби и политико-национални освободителни стремежи на българите. На светлия празник се посвещават многобройни статии и дописки, телеграми и поздравления, в които са отразени духът и настроението, целите и задачите на възрожденската епоха и борбата за освобождение от жестокия гнет на чуждото иго.

С празника на светите равноапостоли се свързват най-различни народополезни инициативи и начинания: построяване на нови църкви и училища, откриване на нови читалища и книжовно-просветни дружества. На 11 май 1861 г. карловци откриват ново читалище, посветено на св. св. Кирил и Методий. В празничното си слово на 11 май 1870 г., няколко месеца след учредяването на Българската екзархия, калоферският учител Димитър Г. Фингов излага цяла програма за преустройване и укрепване на църковното и училищното дело.

На 11 май 1871 г. учителят Тодор Пеев, приятел и другар на Левски, активен участник в народното дело, в пламенна реч пред етрополските граждани дава висока оценка за ролята на новооснованото читалище „Напредък“ и умело се възползва от случая „да загатне, да изясни и да затвърди идеите на готвеното общонародно въстание“. Радостта от успеха на извоюваната църковна независимост е голяма, но сега все повече се увеличават надеждите за политическо освобождение.

Голяма радост преживяват цариградските българи, когато на 11 май 1872 г. тържеството е почетено и от новоизбрания Български екзарх Антим I, придружен от няколко митрополити. Щастлив ден е и 11 май 1873 г. за българите от Солун, които откриват параклис на името на своите съграждани и славянски просветители, а радостта им се увеличава още повече, когато в богослужението е споменато името на екзарх Антим.

Може би дълбокият смисъл и значение на Кирило-Методиевото дело за българския народ и учредения в тяхна чест празник най-добре е разкрил нашият гениален поет и легендарен революционер Христо Ботев. Още през 1867 г. в реч пред учениците и съгражданите си в гр. Калофер той пламенно призовава българския народ в справедливата си борба да следва примера на светите солунски братя. По-късно, на 11 май 1875 г., Ботев изтъква като заслуга на двамата просветители, че са записали едно от най-големите събития в нашата история — „кръщението на българския народ, т.е. приемането на онова хуманно човешко учение, което... турна начало на оная знаменита в старо време славянска култура, за която възпоменанията днес сближават и въодушевяват с взаимни симпатии почти сичките славянски племена“.

„Днес почти сичкият славянски мир празнува 11 май — говори Ботев в убедителното си слово пред калоферци, — днес всеки въздава чест и хвала на двамата наши солунски братя Кирила и Методия. Тие са гениите, които са записали знаменитото събитие в нашата бурна история, и тие са представителите пред Бога на славянския братски, равноправен и свободен съюз.“

Така, според Ботев, 11 май стана народен празник, който ни напомня нашето минало и настояще, и празник, който трябва да ни въодушевява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение.

Денят на солунските братя, 11 май, се чествал тържествено не само в пределите на България, но и от българите в емиграция. Той ставал основа за братско сътрудничество между изгнаниците българи и местното население. През 1867 г. българите в Белград на 11 май почели паметта на славянските равноапостоли, отправили молитва към Всевишния за единство между южните славяни, за българите в изгнание, направили панихида за братя Миладинови и други патриоти, а Любен Каравелов в пламенна реч изтъкнал значението на славянското единство и призовал над него закрилата на св. св. Кирил и Методий.

Българите празнували навсякъде: в Плоещ и Т. Северин, в Крайова и Зимнич, в Белград и Пеща, та чак до Диарбекир. В една дописка до в. „Отечество“ се съобщава: „Тук аз видях братство и равенство..., съгласие и единодушие... Тук съществуваха солидарни връзки между Млади и Стари, Богати и Бедни.“ Празничната атмосфера на този ден обединявала всички. Ехото на празничните песни се носело над целия Балкански полуостров. В друга дописка до в. „Турция“ е споменато: „... Ако можеше един ангел да разнася песните, виковете, здравиците..., то небето под Балканския полуостров щеше да ечи над главите ни с приятния отзвук на всенародното веселие и ентусиазъм.“

Не забравили този празник и заточените български патриоти, въпреки нещастната си злочеста участ. На 11 май 1869 г. диарбекирските изгнаници тържествено и трогателно отпразнували паметта на славянските просветители в църквата „Св. Козма и Дамян“ с богослужение, отслужено на български език, а през 1876 г. на същия ден българският родолюбец и диарбекирски изгнаник Петър Берковски произнесъл такава пламенна реч, че разплакал всички. „Тая реч бе така прочувствена и с такъв жив тон — разказва очевидец, — щото не само ние, българите, плакахме, но и арабите и арменците, които присъстваха, плакаха с нас заедно, макар да не разбираха български.“

И след жестокото потушаване на Априлското въстание оцелелите патриоти на 11 май 1876 г. отбелязвали паметта на св. св. Кирил и Методий. „Четникът отец Кирил извършва богослужение и поздравява групата с великия празник.“ Обаянието на солунските братя през възрожденската епоха било толкова голямо, че не напразно и дякон Левски е имал в бележника си саморъчно преписан и вероятно многократно пял от него техен тропар. Празникът на св. св. Кирил и Методий, 11 май, в исполинската и непосилна църковно-политическа борба най-ярко въплъщавал основните задачи и най-светли идеали на нашите възрожденци. Те, титаните на славянското просвещение, с могъщите си духове и неповторим пример, присъствали и взели участие в цялата историческа бурна и неравна църковно-национална борба на българския народ.

Единадесети май станал действителен всенароден празник — „празник на Българското възраждане, втори Великден“. Народът заслужено го назовава така не само защото по време се чествува наскоро след Христовата Пасха, а защото по своята тържественост, дух, характер и значение 11 май наистина става „втори български Великден“ — възкресение за нов живот на българската нация.

Празникът на светите братя Кирил и Методий изиграл изключително важна роля в трудните векове на нашия народ, надживял робството, и вече сто години се чествува свободно и спокойно в скъпата ни родина.

Иван ПЕТЕВ

Църковен вестник, Година LXXVIII, Брой 14, София, сряда, 11 май 1977 г.