Към средата на миналия век занаятчийството у нас се развива дотолкова, че производството му, след като насища местните пазари, се изнася и в чужди страни. Няма съмнение, че занаятчиите получават добро възнаграждение за труда си. А едно силно икономическо съсловие, по пътя на съзнанието за своята мощ, по пътя на просветата – чрез общуване и книги, става силно и морално. От едно такова съсловие, силно и икономически, и морално, логично би се очаквало да играе ръководна роля в просветния, религиозния и политическия живот на народа си.

Това именно и виждаме у еснафството.

Българският народ се пробужда – отваря училища, създава своя родна книжнина – и все повече се осъзнава като национална единица сред тъмнината на гръцката и турската тирания. Стигнал до тоя предел на развитие, логично е да се очаква, че той ще потърси своята загубена свобода и, разбира се, най-напред вътрешната свобода – свободата на духа, която ще оплакне и ободри лицето на сънения роб и ще подкрепи десницата му за политическа борба.

Тая необходима вътрешна свобода е свободата на вероизповеданието: непринуденото, естествено изказване на религиозното чувство, свободата да се молиш на майчин език и на своя Бог, Който е твоето последно упование в дни на покруса и падение и твоя най-искрен съчувственик в радостите и възторзите ти.

Тая свобода била заграбена от гръцката духовна власт и българинът насила е трябвало да я изтръгне из ръцете на хищника.

Борбите за църковна независимост са една от първите и най-значителни глави от историята на нашето Възраждане. И тъй като еснафството играе ръководна роля при Възраждането ни, следва да проследим от историческите факти какъв дял има то в тия борби.

За да вземе участие еснафството в извоюването на независимостта на Църквата, трябва, преди всичко, да има известен пиетет към този институт. И наистина, някои примери ще ни уверят в синовното отношение на това родолюбиво съсловие към Църквата.

Така, в кондиката на Габровския Соколски манастир се казва, че когато през 1833 г. била построена манастирската църква, се събира много народ „от село и колибите, еснафи, майстори със калфите си, най-вече от Етъра и Новата махала, ковачи със свои калфи и чираци.“

Има и случаи, когато някои по-просветени еснафи прегръщали духовния сан. Калоферският „свещеник Петко… стоял чирак шивач при Койча Еленкин. Сетне станал майстор, работил у дома си и продавал манифактура. Поканен от калоферци, той станал свещеник.“

На много места, от запазените еснафски сметки, се вижда, че голяма част от похарчените суми отиват за богоугодни цели: помощи на манастири, на църкви, на монаси и т.н.

А при построяването на църквата „Св. Неделя“ в София, еснафите, освен че подарили сумата 75 355 гроша, но и „затваряли по за една седмица дюкяните си и работили на постройката подред.“

Над западната врата на храма „Св. Атанасий“ в гр. Калофер върху мраморната плоча се чете следният надпис:

„1842, март 25.
Возобновися храм сей иже во светаго отца нашего Атанасия, ктиторам сили трудом и иждивением и с общества руфетов обретающися у Цариграде и во весь сей Калофер живущия православния христиане.“

А „мраморният иконостас на черквата – изящно изделие – бил подарен от калоферците абаджии в Цариград – в Хамбаря и Галата.“

В мъжкия манастир при същия град „много килии после били направени с помощта на разни калоферски еснафи“, а в аязмото „Св. Панталеймон“ на манастира, над иконата „Кръщението на Св. Пантелеймона“, е написано „със бяла боя: Спомоществувател: Руфет бакалски.“

В манастира до гр. Прилеп „през 1866 година, през месец февруари, изгорели всички манастирски здания. Следната година еснафите и населението се притекли на помощ и за кратко време издигнали днешните двуетажни сгради. Ето списъка на еснафите, които изградили стаи със собствени средства, което личи от надписите на вратите: 1) Самарджийски; 2) Казанджийски; 3) Терзийски – „Иждивением Волга реки от терзийски еснаф“; 4) Кюркчийски; 5) Кантарджийски и т.н. – папукчийски, кафеджийски, бакалски, ханджийски, механджийски, ракиджийски, дърварски, халачки и пр.“

Както при учебното дело, така и тук, при църквата, еснафството не само подпомага с материални средства, но и ръководи.

Така, от кондиците на църквата „Св. Никола“ в гр. Сливен се вижда, че един от нейните епитропи през 1854 г. е Петър Бояджи-Добрев, а „всичките манастири около старата столица (Търново) са имали за епитропи по един от търновските еснафи. Тези граждански корпорации, еснафите, в епитропското си качество упражняваха един вид покровителство над тия манастири и бяха като някои посредници пред църковните и политическите власти в касабата.“

(Следва)

И. Волен

Църковен вестник, Год. XXXV, Брой 18, София, събота, 5 май 1934 г.