СПОМЕН

Възраждането. Големите градове като Пловдив, привличащи вниманието на османската власт, се задъхват от нововерска асимилация и фанариотство. В същото време затънтено балканско градче като Калофер води достойно за времето си съществуване. И докато в Пловдив се продават българки в робство, калоферките още в 1850–52 г. знаят да четат и пишат. И дори веднъж погват агата с хурките си. Самият мюдюрин, единствен представител на поробителската власт в града, не стъпва в Тотювото кафене — малкият парламент на града. Там и старци турят очила, па четат, а той и на турски не може да чете и пише.

Чудно ли е тогава, че в такъв градец, където се раждат гениалният Ботев и плеяда чутовни възрожденци — покълват най-светли начала? Чист български град, където османлии не са имали право да нощуват и преминават с оръжие.

Като повечето будни калоферци, Димитър Паничков има лична библиотека. По-късният печатар на Ботев и пожизнен книгоиздател в Цариград и Влашко, на младини е ученик на Н. Бозвели в килийното училище при църквата „Св. Атанасий“. Когато учителят забягва, ученикът остава там за клисар и същевременно упражнява шивашки занаят в килията си. Той дружи с учителите. Те го посещават в килията. Главна тема на разговорите им е Освобождението.

В свое писмо от април 1891 г. той разказва: „В 1849 г. напечата се една дебела книга в Цариградската патриаршия на имя „Цветник“. Събрана от архимандрита Неофита Пана-рилца (1)... Половината й съдържаше славяно-елински лексикон, а другата половина между другите поучения имаше сказание за житията на св. равноапостоли Кирил и Методий, нещо, което го нямаше в пролога, нито в новите жития светих. Неофит, насърдчан от епископ Поликарп (2), и по желанието си издаде тая полезна книга. Сподобих се да имам и аз една от това издание, и на Великден ма посети даскал Сотир Замфиров (3)... Главен учител с г-на Цани Желев и Христо Петков, които поразгледаха книгата ми... прочетоха с внимание житието на св. Кирил и Методий...“

„Беше Томовата (б. а. — неделя), дойдоха пак и тримата вечерта на дюкяна ми и решихме да направим СПОМЕН на светиите, че били българи и направили голямо благодеяние на всичките славяни, а най-паче на нази, българите, като изнамерили български букви. Речено — свършено. На 11 май занесе майка ми коливо в черковата и павур ракия, речените учители и те с учениците си... Поповете отчетоха парастас, като раздадохме по една вощина сякому. Оттам на училището на водосвет... В черковата се каза едно словце, съчинено от С. Замфиров. Това трогателно словце насърчаваше как учението е голямо нещо на света. И тъй стана първият народен празник в Калофер. То беше сякаш на 1851 г.“

„На следващата година се празнува и в Панагюрище, и в Т. Пазарджик, и в Копривщица, и в Сопот, а до друга година се поумножи на много градове.“

В разказа си пред Н. Н. той отбелязва: „Ала народът си работеше... Някои старци казваха: „Не може тъй лесно да става нов празник!“ Това беше около 1854 година. Това писах и във в. „Селянин“. Сотираки беше писал и на даскалите в съседните градове и паланки. В Пловдив Д. Славиди... прие с радост известието, също и Стефан Захариев в Т. Пазарджик и Георги Економов в Сопот. Отначало карловци не искаха да празнуват, но после кандисаха. Празнуваха после празника даскал Филип Велев в Казанлък, Захарий Княжески в Стара Загора и Стамо Нешов в Чирпан. След 5–6 години Сава Филаретов напечата в печатницата на А. Екзарх в Цариград службата на св. Кирил и Методий, която се употребява в черковите и днес (б. а., т. е. 1927 г.). Също и котленецът епископ Поликарп, който живееше в българския метох на Фенер (Цариград), преведе от гръцки миней и издаде кратко житие на светите братя.“

„Определихме да празнуваме 11 май — разказва Паничков — защото в една ръкописна книга намерихме ЛИТУРГИЯ НА МЕСЕЦ МАЙ ЕДИНАДЕСЕТИ ДЕН „Св. КИРИЛА И МЕТОДИЯ, ИЖЕ СОСТАВИША СЛАВЯНСКИЯ ПИСМЕНА“. Тази литургия после взе Найден Геров от Пловдив.“

И Н. Начов отбелязва: „...Той (б. а. — денят на св. Кирил и Методий) се празнуваше шумно и речи се държаха... В черкова, в училище и на площада говореха учителите... за ползата от просветата и за извоюваните веч някои черковни правдини. По-младите и по-смелите загатваха, но предпазливо и двусмислено и за други правдини.

Османлиите недоволстваха от „това шумно и с процесии празнуване“, ала неволно са го търпели. Пък и не искали да повдигат въпрос за честването паметта на двамата духовни отци... Това тържество ставаше през месеца на цветята... и на най-възвишените човешки пориви... Ликуваше народът, растеше тайно духом... И наистина... много умело използва този празник. В годините 1855–1877 какъв... поврат се извърши! Хвала, вечна благодарност и вечна памет на инициаторите!“, завършва документалният разказ, така точно и картинно рисуващ онези светли дни.

Мария ПЕТРОВА