Отново за картините на дядо ми, Никола Аврамов (1897–1945) – изнесени като военен трофей от окупационната Червена армия и скрити дълбоко в засекретените трезори на Ермитажа. Тази кражба не е просто посегателство върху личното му творчество, а част от по-голямата картина на беззаконието и грабежите, белязали съветската окупация на България.

Възмездието за тази несправедливост трябва да настъпи – и колкото по-скоро, толкова по-добре. Не само защото паметта на дядо ми като безспорен майстор на натюрморта остава поругана, но и защото продължаващото мълчание на българската държава е болезнено доказателство за нейната немощ. Вместо да изиска справедливост, тя се преструва, че не чува и не вижда дълбоките рани, оставени от онези години на жестоки безчинства и беззаконие.

Но историята не може да бъде заличена с безразличие. Време е тези спомени да не бъдат просто забравени, а да получат своята историческа и морална развръзка.

В такава връзка е и изложението на проф. Дилян Николчев относно грабежите на съветските войски в България е част от по-широк исторически и политически контекст, който е от съществено значение за разбирането на българската история след 9 септември 1944 г. Архивните документи, представени от проф. Николчев, осветляват един често пренебрегван аспект от съветската окупация на България – системните актове на насилие, ограбване и принудителна конфискация на собственост, включително и на религиозни институции.

След навлизането на Червената армия в България през септември 1944 г. страната попада под фактическа окупация, макар че официално това се представя като „освобождение“. Съветските части установяват контрол над ключови инфраструктурни обекти и институции, като армията и полицията са изцяло подчинени на съветското военно командване. Този период е белязан не само от политически репресии, но и от повсеместно разграбване на частна и обществена собственост.

Документите, цитирани от проф. Николчев, разкриват как религиозните институции също стават обект на тези злоупотреби. Врачанската и Търновската митрополии са конкретни примери за това как съветски военни, без никаква законова обосновка, присвояват църковни имущества, включително автомобили, с обещания за връщане, които така и не са изпълнени.

Свидетелствата от доклада на Търновския митрополит Софроний до екзарх Стефан от 29 септември 1945 г. са ценен исторически източник, който дава конкретни примери за това как съветските военни части конфискуват и унищожават имущество на Българската православна църква. Сред най-важните акценти от документа са следните:

• Присвояване на митрополитския автомобил „Де Сото“ – Въпреки многократните опити на митрополията да си върне колата чрез писма до съветското командване, кметството и Министерството на войната, автомобилът така и не е върнат, нито заплатен. Това показва не просто индивидуален акт на злоупотреба, а цялостно незачитане на собствеността и институционалните права на Българската православна църква.

• Нападение над шофьора на митрополията и отнемането на друг автомобил – Руски войници конфискуват превозното средство, като извършват и физическо насилие над шофьора. Липсата на намеса от българската милиция свидетелства за фактическата безнаказаност, с която съветските военни са действали. Колата е изоставена в окаяно състояние, което подсказва, че действията не са били мотивирани от военна необходимост, а от чиста безотговорност и грабеж.

Случаите, описани в документа на митрополит Софроний, не са изолирани инциденти. Те са част от по-широк модел на поведение на Червената армия в България. Грабежите на частни домове, обществени сгради и културни институции, както и изнасилванията, са документирани от множество съвременници и историци.

Освен религиозните институции, други обекти на съветските злоупотреби включват:

• Индустриални предприятия, чието оборудване е изнесено в СССР.

• Частни домове, от които са откраднати ценности, злато и лични вещи.

• Ферми и селскостопанска продукция, която е реквизирана без компенсация.

Проф. Николчев прави връзка между тези исторически събития и актуалната война в Украйна. Поведението на руските войски през 2022–2024 г. показва значителни сходства с действията на Червената армия през 1944–1945 г.:

• Грабежи на цивилни домове и бизнеси – Доклади на международни организации сочат, че руските сили конфискуват лични автомобили, електроника и други ценности в окупираните територии на Украйна.

• Терор срещу местното население – Случаите на насилие срещу цивилни, включително отвличания и изтезания, са документирани в Украйна, както български свидетели описват подобни инциденти през 1944–1945 г.

• Износ на индустриални ресурси – Русия изнася машини, суровини и оборудване от окупираните украински територии, подобно на това, което се случва в България след 1944 г.

Тези паралели подчертават, че грабежът и насилието не са случайни ексцесии, а системна практика в руската военна стратегия, която датира още от Втората световна война.

Свидетелствата, представени от проф. Николчев, са важни не само за разбирането на българската история, но и за осъзнаването на непрекъснатостта на определени агресивни военни практики. Фактът, че тези грабежи и злоупотреби са останали безнаказани и дълги години укривани от официалната историография, води до многократно повтаряне на същите престъпления.

Това поставя ключови въпроси:

• Докога българската историческа наука ще мълчи за тези събития?

• Как може да се изгради автентична национална памет, ако такива свидетелства остават в периферията на общественото съзнание?

• Какви уроци можем да извлечем от тези събития, за да не допуснем отново подобни злоупотреби?

Разкриването и осмислянето на тази част от историята е не просто академичен въпрос, а въпрос на национално достойнство и историческа справедливост.

Лалю Метев, 26 март 2025 г.