Кръщението на българското царче
(Продължение от бр. 10)

Погледът ми беше прикован към този пленителен български княз, който в този тържествен миг стоеше величествено на трона и се молеше. С цялото си внимание се стараех да запомня чертите му, за да мога по-късно да опиша образа му пред приятелите в Цариград и Македония, където неизбежно щяха да ме попитат: „Като си бил в България, видя ли българския цар?“

Богослужението продължаваше. Хорът изпълняваше тържественото „Яко да Царя“ от Турчанинов, когато площадът отекна от мощно и продължително „ура!“. Вълнението сред множеството нарасна. Разтреперах се – пристигаше престолонаследникът княз Борис, придружен от своя адютант и носен от гувернантката си.

Ето го – облечен в бели дрешки, през рамо с червената лента на българския орден „Св. Александър“ I степен. Поставиха го да седне в креслото до августейшия му баща. Дете прелестно и мило, току-що навършило две години, с буйна, леко подрязана отпред косица, с натъжено изражение и красиви пъстри очи. В този момент лицата на всички в храма светнаха. Всички погледи се устремиха към него – детето на България, героят на голямото тържество, фокусът на всеобщото внимание.

Не бях на себе си от радост и умиление. Пред мен стоеше не само Князът, но и малкото Царче – радостта и надеждата на България и целия български народ. Това не беше сън, нито видение, а самата действителност.

Колкото и да беше малък, той седеше кротко и спокойно на креслото, без да се смущава от нищо – дори от стотиците вперени в него погледи.

След „Отче наш“, по време на причастния стих, хорът започна концерт, който продължи повече от десет минути. Но царските двери все още не се отваряха. Започна втори концерт, но и след него ситуацията остана същата. В олтара службата се проточваше, защото броят на духовниците, които в този момент се причастяваха, беше значителен: с Негово Блаженство съслужиха девет митрополити, трима епископи, шестима архимандрити, двама свещеноикономи и четирима дякони – общо двадесет и пет души.

В църквата настъпи продължително мълчание, което доведе до леко отегчение сред присъстващите. Това неизбежно повлия и на малкия княз. Дотогава спокойната гувернантка започна да се тревожи. Офицерът-адютант, който ме беше взел за духовно лице, развълнувано се обърна към мен:

— Моля ви, отче, предайте на светите отци в олтара да побързат, защото Негово Височество престолонаследникът ще се разплаче!

Ах, колко искрено и мило прозвучаха тези думи! Дори Царчето, като всяко дете, можеше да се разплаче!

Всеки път, когато след това разказвах тази случка на близки и познати, всички оставяха трогнати. Помня как майка ми и баба ми слушаха и бършеха сълзите си, въздъхвайки дълбоко:

— Ох, миличкото! Пък и майка му, царицата, я нямало...

Опитах се да изпълня молбата на адютанта, ала това бе невъзможно: стената от живи хора пред олтара не само беше непроходима, но и непоклатима. Просто не можех да мръдна от мястото си. Ако някой от свещениците се опиташе да отстъпи дори малко, неизбежно щеше да се стигне до голяма блъсканица и падане.

За щастие, в този момент се отвориха царските двери.

Негово Блаженство Екзархът излезе от олтара, следван от синодалните митрополити: Доростолския и Червенски Григорий, Самоковския Доситей, Варненския и Преславски Симеон и Врачанския Константин. След тях вървяха епархийските митрополити: Софийският Партений, Търновският Климент, Пловдивският Натанаил, Видинският Кирил и бившият Скопски Теодосий, както и епископите: Левкийският Гервасий, управляващ Сливенската епархия, Брегалнишкият Антим, управляващ Ловчанската епархия, и Величкият Методий, управляващ Старозагорската епархия.

Начело на архимандритите стоеше архимандрит Василий, протосингел на Русенската митрополия, който по-късно става Русенски митрополит. Сред дяконите първото място заемаше катедралният дякон-басист Иван Стефанов.

Когато цялото това духовенство, водено от Екзарха, застана в средата на храма срещу княжеския трон, веднага започна свещенодействието на миропомазанието, предшествано от „чина за преминаване в православие“.

Негово Блаженство ми подаде жезъла си и застана пред трона. В същия момент генерал Кутузов също излезе напред и застана до малкия престолонаследник, който започна въпросително да оглежда архиереите – какво ли възнамеряват да направят с него?

При пълна, благоговейна тишина възприемникът, от името на малкия княз, се отрече от католическите заблуждения. Всички, със затаен дъх, слушаха ясните думи, които Екзархът отправи към генерала-възприемник:

– Желаеш ли да се присъединиш към Православната Църква?
– Желаю от все сърце! – отговори високо генералът.
– Вярваш ли в Единия Бог, в Троицата свята, славима и поклоняема?
– Вярвам и се покланям!

Възприемникът с висок и отчетлив глас прочете наизуст Символа на вярата – така ясно и красиво, както само един благочестив русин би могъл.

– Кажи ни – продължи Екзархът – как приемаш догмите, преданията и установленията на Православната ни Църква?

Генералът-възприемник изброи по книгата, която му бе подадена, догматите, преданията и установленията на Православната църква.

След това бе извършено самото миропомазание.

Архимандрит Василий подаде на Негово Блаженство златна чашка със свето миро и златна пръчица за помазване, донесени от Русия от самия генерал Кутузов.

За всеобщо удивление малкият княз Борис безропотно позволи на Екзарха да помаже челото, ушите, гърдите, ръцете и нозете му.

Това бе най-тържественият, най-умилителният момент. Всички осъзнаваха огромното му значение и с благоговение следяха свещенодействието.

А столичният фотограф Димитър Карастоянов, в желанието си да увековечи този велик исторически акт, бе нагласил апарата си на амвона и се опитваше да направи снимка.

Трепнех от радост при мисълта, че и аз ще изляза на снимката – близо до Княза, Парчето, Екзарха, генерал Кутузов, с Екзарховия жезъл в ръка.

(Следва)

Църковен вестник, Год. XXXVII, Брой 12-13, София, събота, 14 март 1936 г.