РАЗМИСЛИ ВЪРХУ АГЕНТУРНОТО МИНАЛО НА ВЕРА МУТАФЧИЕВА

Темата за агентурното минало на акад. Вера Мутафчиева е многопластова и изисква задълбочен морално-етичен, философски и богословски анализ. Историческата ѝ роля, съчетана със сътрудничеството ѝ с Държавна сигурност, поставя въпроси не само за нейния характер и личностна цялост, но и за ценностите, които е изповядвала в живота и творчеството си. Доколко този компромис е бил неизбежен или осъзнат избор? Бил ли е мотивиран от лични страхове, професионални амбиции или необходимостта от приспособяване към една потисническа система?

Отговорът на тези въпроси не е еднозначен. Мутафчиева остава значима фигура в българската историография и литература, но агентурното ѝ минало поставя морална сянка върху нейната интелектуална независимост. Дилемата между съхраняването на индивидуалната почтеност и подчиняването на властови механизми е вечен проблем за интелектуалците в тоталитарни режими. Историята познава примери както на онези, които са устояли на натиска и са понесли репресии, така и на други, които са приели колаборацията като средство за професионално оцеляване.

Как следва да се оценява този избор? Дали го оправдава неговият контекст, или е проява на морален компромис, несъвместим с истинската свобода на мисълта? Тези въпроси остават отворени, предизвиквайки размисъл не само върху личността на Мутафчиева, но и върху сложните отношения между интелигенцията и властта във времена на несвобода.

Историческа и морална перспектива

Държавна сигурност (ДС) беше основен инструмент на тоталитарния режим, използван за контрол, манипулация и репресии. Сътрудничеството с ДС обикновено се възприема като компромис с личната свобода, научната и писателската автономия. Ключовият въпрос е доколко това сътрудничество е било доброволно и какви мотиви са го предопределили – страх, принуда, опортюнизъм или убеждение?

Мутафчиева е била част от интелектуалния елит, който в онази епоха неизбежно е попадал под наблюдението на властта. Някои нейни съвременници избраха да сътрудничат, други – като Георги Марков – заплатиха с живота си за отказа да служат на режима. Пред този исторически контекст възниква въпросът: била ли е тя жертва на системата, прагматичен приспособенец или активен неин проводник?

Ако приемем, че сътрудничеството ѝ с ДС представлява морален компромис, необходимо е да уточним неговата същност: било ли е то резултат от слабост, съзнателен избор или примирение с неизбежното? Отговорът на този въпрос има значение не само за оценката на личността ѝ, но и за по-широкото разбиране на интелектуалния живот в условията на репресивен режим.

Богословски анализ – грехът на съучастието

От християнска гледна точка сътрудничеството с една потисническа и злоупотребяваща с власт система може да се разглежда като грях на съучастие. Християнството изисква правда, истина и морална чистота, докато Държавна сигурност функционираше като машина на лъжата, доносничеството и манипулацията.

Но доколко може да се търси вина там, където има принуда? Вера Мутафчиева, като историк, несъмнено е разбирала механизмите на властта и вероятно е съзнавала, че отказът от сътрудничество би могъл да ѝ донесе сериозни последици. Християнският морал обаче поставя ясен въпрос: „Какво би направил Христос?“ Отговорът е еднозначен – Той би отказал всяка форма на съучастие със злото, дори с цената на страдание.

В този смисъл моралната мяра за съдене на такива компромиси трябва да бъде съизмерена с примера на онези, които са устояли. Фигури като проф. Янко Янков, Георги Марков и православните духовници, репресирани от комунистическия режим, остават нравствени контрапункти на тези, които са избрали съглашателството. Въпросът е дали страхът и прагматизмът могат да оправдаят отстъплението от фундаменталните християнски принципи?

Философска перспектива – свобода и съдбовен избор

Случаят на Вера Мутафчиева може да се анализира през екзистенциалистката призма. Според Жан-Пол Сартр, човекът е обречен на свобода, защото съществуването предхожда същността – ние ставаме това, което избираме да бъдем чрез действията си. Ако тя е избрала да сътрудничи на ДС, то този избор е изцяло нейна лична отговорност и част от конструирането на нейното собствено „аз“.

Албер Камю би я поставил в дилемата на абсурдния човек – да се бори със системата или да се подчини на нейната неизбежност. От нейния житейски път изглежда, че е избрала адаптацията, а не съпротивата. Това повдига въпроса: доколко изборът ѝ е бил продиктуван от страх, прагматизъм или вътрешно убеждение?

В по-широк етико-философски контекст, Кантовият категоричен императив изисква да постъпваме така, че нашите действия да могат да станат универсален морален закон. Ако всеки интелектуалец в България беше последвал същия път, какъв свят щяхме да имаме? Историята е показала какво се случва, когато една нация масово се подчинява на репресивен режим – моралният разпад става неизбежен.

Така стои и въпросът за личната отговорност спрямо колективната съвест – дали компромисът на един интелектуалец е просто негово лично дело, или се превръща в част от по-голям исторически провал?

Двуличие или интелектуален компромис?

Може ли сътрудничеството ѝ с Държавна сигурност да се разглежда като двуличие? Възможно е. От една страна, Вера Мутафчиева е писател, историк и интелектуалец, чиято мисъл е насочена към разкриването и осмислянето на историческите истини. От друга – тя е част от механизма на една система, която именно тези истини изопачава, цензурира и потиска.

Нейните литературни произведения са изпълнени с дълбоки философски и исторически размишления, но това не заличава личния компромис, направен в условията на тоталитарна власт.

Може би самата тя се е възприемала не като съучастник, а като човек, който лавира между ограниченията на режима, за да запази възможността си да твори. В историята има множество интелектуалци, които са правили сходни избори – от руските писатели, принудени да балансират между цензурата и художествената си съвест, до западни мислители, които са влизали в компромиси с властта.

Остава въпросът: докъде може да стигне един компромис, без да се превърне в предателство? И дали цената, която Мутафчиева е платила, не е била твърде висока – не само за нея, но и за българската интелигенция като цяло?

В крайна сметка – осъдителност или разбиране?

Всеки човек носи своя кръст. Академик Вера Мутафчиева е направила избор, който морално я компрометира, но това не заличава приноса ѝ към науката и литературата, въпреки че остава спорен и дискусионен. Въпросът не е единствено дали този избор може да бъде оправдан, а как следва да бъде разбран – като акт на приспособяване, като форма на интелектуално предателство или като неизбежност, наложена от безкомпромисната реалност на тоталитарната система.

В контекста на историята тя изглежда като човек, избрал сигурността пред риска – особено в сравнение с онези, които са устояли на режима и дори са платили с живота си. Но историята не е черно-бяла, а човешката природа е сложна. Осъждането е лесно, но истинското разбиране изисква вникване в мотивите, страха, цената на изборите.

Остава въпросът: ако ние бяхме на нейно място, как бихме постъпили?

Лалю Метев, 2 април 2025 г.