Първото търновско въстание представлява едно от най-загадъчните и неясни събития в българската история. Въпреки че то се разглежда като важен момент от националното ни минало, неяснотата около мащаба на въстанието, личностите, свързани с него, и неговите политически последствия поставя редица въпроси, които не получават еднозначен отговор. Един от тези въпроси е дали въстанието е било спонтанна народна реакция срещу османската власт или част от по-дългосрочна стратегия за възстановяване на българската държавност, с която се цели възстановяване на политическата приемственост. Това философско и историографско размишление има дълбокото значение на тези въпроси за изграждането на българската идентичност в следосманския период.

Възможността да се интерпретира Първото търновско въстание по различен начин се създава от оскъдността на историческите източници, свързани с този етап от българската история. Съществуват само оскъдни сведения, които се намират в хроники от османски и западни автори, като в тях често липсват подробности за конкретните събития, водещите фигури и политическите и социалните последици от въстанието. От една страна, този дефицит на информация може да се дължи на естествени процеси на загуба на исторически материали през вековете. От друга страна, не може да се изключи, че става въпрос за целенасочено манипулиране на историческата памет.

Заслужава внимание хипотезата, че османската власт може да е премълчала или унищожила сведенията за въстанието с цел да потисне всяка идея за българска политическа приемственост. Османската империя вероятно е считала всяка опитност за възстановяване на българската държавност като заплаха за своята власт и стабилност в региона. Това изтриване на историческия спомен би могло да служи като ефективен инструмент за дългосрочно потискане на всяка надежда за възстановяване на българската независимост.

Друг аспект на интерпретацията на Първото търновско въстание е начинът, по който то е разглеждано в по-късната българска историография. Съществува вероятността събитията, свързани с въстанието, да са били умишлено омаловажени или игнорирани от съвременната историография, за да се наложи идеята, че началото на модерната българска независимост започва през XIX век, с нарастващите националноосвободителни движения. В такъв случай възниква важният въпрос: защо българските историци и политици от XIX и XX век са пренебрегнали важността на въстанието, ако то действително е част от българската история?

Отговорът на този въпрос може да се крие в желанието да се подчертае прекъснатостта на българската държавност и липсата на политическа приемственост след края на Второто българско царство. Възможността за съществуване на фигури като Шишман III (IV), които биха могли да претендират за легитимни наследници на българската монархия, се оказва излишна, ако съществуването на българска династия и приемственост е премахнато. Възприемането на българската държавност като прекъсната и възобновена единствено чрез революционни движения може да бъде обосновано идеологически, с цел да се формира нова, модерна национална идентичност.

Друг важен аспект е възможността Шишман III (IV) да не е реална историческа личност, а в известна степен митологизирана фигура, създадена в народната памет, за да изпълнява социални и духовни функции. Митът за спасителя и възстановителя на българската държавност, ако се разглежда през призмата на християнските вярвания, може да се свърже с типичните месиански идеи, които съществуват и в други култури. Възможно е съществуването на фигура като Шишман III (IV) да е служило като израз на народната надежда за освобождение от османското иго.

Тази идея за спасител може да бъде разглеждана като духовна опора, която подкрепя народната вяра в възможността за възстановяване на българската държавност, дори и да не е било политически възможно по време на османския период. През тези векове на османско владичество, когато реалността на политическата власт изглеждала безнадеждна, народът е можел да се уповава на надеждата, че един ден ще възникне лидер, който ще възстанови „божествения ред“ на българската държавност.

Историческият залог на Първото търновско въстание е свързан не само с конкретните събития, а с начина, по който те са възприемани в контекста на по-широкия исторически процес. Развитието на българската национална идентичност е не само резултат от събитията, които се случват, но и от начина, по който тези събития са интерпретирани и присвоени от историческата памет на нацията.

Първото търновско въстание и фигури като Шишман III (IV) представляват повратна точка в разбирането на българската историческа памет. Ако тези събития и личности са премълчавани умишлено, това означава, че националната идентичност е била формирана върху основата на определена историческа концепция, която съзнателно е игнорирала или пренебрегвала възможността за продължаваща българска монархическа традиция. В такъв случай въпросът за държавната приемственост и династическото наследство става още по-актуален. Възможността за възстановяване на българската монархия през XIX и XX век, заедно с революционните движения, поставя въпроса за насочеността на българската национална идентичност и начините, по които тя е била възприемана от различни поколения.

Неяснотата около Първото търновско въстание не само поставя под съмнение самата му история, но и ни принуждава да преосмислим нашето място в историческата традиция. Историята е не просто архив от факти, а процес на интерпретация, който създава и формира националното самосъзнание. Митът за цар Шишман III (IV) и въпросът за историческата приемственост трябва да ни провокират да разберем какво още може да бъде премълчано или манипулирано в българската история. Какво наследство оставяме на бъдещите поколения и как то ще формира тяхната идентичност? Това са въпроси, които, независимо от отговорите, ще ни напомнят за дълбоката връзка между историята и съвременното ни национално съзнание.

Лалю Метев, 4 април 2025 г.