„Не е възможно светилото да се укрие, когато гори високо.“ Така Св. Йоан Златоуст описва мисията на истинския пастир – не да се слива с мрака на временната власт, а да бъде стожер на Христовата светлина. В този дух стои и личността на Доростолския и Червенски митрополит Михаил (†1961), една от най-ярките и пренебрегвани фигури в историята на Българската православна църква от XX век.

Времето на неговото служение съвпада с най-черните години на комунистическия атеистичен режим – епоха на насилствена секуларизация, унижение на духовенството, манипулирани архиерейски избори и подчиняване на Църквата чрез Държавна сигурност. Именно в това безвремие, когато мнозина мълчат или се приспособяват, митрополит Михаил излъчва едно несгъваемо свидетелство за чистота, истина и свобода в Христа.

Не става дума просто за институционално несъгласие. Противопоставянето на Михаил не е политическо, а богословско. Той прозира същността на безбожната идеология като онтологичен антипод на Православието – отричаща не само Бога, но и човека като икона Божия. „Който се бои от властници повече, отколкото от Бога, вече е изменил на Църквата“, пише св. Марк Ефески. Тази истина Михаил не просто проповядва, а живее, включително и като наместник-председател на Светия Синод в критичните години след убийството на митрополит Борис Неврокопски.

Подобно на св. Лука Кримски, който в СССР е осъден на каторга, а по-късно става архиепископ и светец, или на митрополит Йосиф Скопски, заточен от Титовия режим заради вярата си, Михаил преминава през духовно мъченичество. Но неговото страдание е не по-малко, защото е скрито зад завесата на идеологическа изолация и съборно мълчание. Св. Серафим Роуз предупреждава: „Мълчанието за истината в епоха на лъжа е вече съучастие.“

Днес, когато Църквата ни се опитва да намери своето място в обществения живот, примерът на митрополит Михаил е незаменим. Той е не просто „герой на вярата“ – неговата позиция разкрива философската дълбочина на това, което значи духовна свобода. Свобода не като политическа декларация, а като състояние на съвестта, устояваща пред страха и удобството.

Този въпрос продължава да тегне над съвременния Синод като тежест на съвестта: Защо мълчим? Защо се страхуваме от истината? Защо не говорим за Михаил?

Времето на безвремието сякаш не е отминало. Виждаме как и днес, в епохата на постистина и политическо прелюбодейство, се допуска лидерството в Църквата да бъде опразнено от дух и съдържание. Вместо епископи-пастири, често имаме администратори; вместо свидетели – удобни мълчаливци. И тук стои болезненият въпрос за настоящия патриарх Даниил, чиято досегашна позиция – меко казано – остава далеч от онова героично и пророческо служение, което Михаил въплъти.

Защо Синодът не говори за него? Защо продължава премълчаването? Защо този образ на неподкупна святост не се въздига като пример за архиерейска доблест, а се оставя в сянка? Защо, защо, защо?

Св. Григорий Богослов казва: „По-добре да съблазня светската власт с истината, отколкото да съблазня Църквата с мълчание.“ Ако Църквата ни днес иска да има лице, трябва да има и памет. А паметта за митрополит Михаил е изпитание за тази съвест.

Нека не допускаме да бъде забравен този архиерей на светлината. Нека името му бъде изричано, житие му – изучавано, и примерът му – следван. Защото, както казва св. Йоан Кронщадски: „Светиите не са минало. Те са вечност, която ни чака.“

Митрополит Михаил Доростолски и Червенски остава сред най-светлите и автентични духовни стожери на Българската православна църква в злокобната епоха на комунистическия атеизъм. Той не просто живя в едно от най-безмилостните времена за вярата, но и засвидетелства с личната си биография едно дълбоко, екзистенциално разбиране за същността на Православието – не като институционална принадлежност, а като въплътена истина и кръстен път на духовна жертва. В лицето на митрополит Михаил Църквата не просто оцеля, а засия като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), противостояща не на човешка власт, а на самата логика на обезбожения тоталитарен ред.

Съпротивата на този архиерей не бе политически акт, а богословски израз на едно непоколебимо разбиране: че Христовата Църква не е подвластна на земните царства, защото тя носи в себе си есхатологичната перспектива на Царството Божие. Неговото мъченичество – нравствено, а не само телесно – свидетелства за онази свобода, която идва не от човешкото законодателство, а от съвестта, просветена от Светия Дух.

Митрополит Михаил остава като икона на онази духовна цялост, която не допуска компромис със злото, дори когато то се прикрива под лозунги за прогрес, ред или народно благо. Той е въплъщение на думите на преп. Максим Изповедник, че „който прави компромис с истината, вече не принадлежи на Църквата, а на света“. В лицето на този архиерей Православието у нас показа, че не се е превърнало в културна украса на времето, а продължава да бъде жива реалност, способна да понесе кръста на страданието.

Днес, когато Българската православна църква се намира в нова, по-различна, но не по-малко изпитателна епоха, споменът за митрополит Михаил придобива особена тежест. Времето на постмодерен релативизъм, на политически мимикрии и на всепроникващ медиен контрол поставя нови въпроси пред Църквата – за нейната автентичност, за способността ѝ да различава духа на истината от духа на света.

Именно на този фон поражда недоумение поведението на сегашния патриарх Даниил. В думите и действията му често липсва онази вътрешна яснота и безкомпромисна визия, която отличаваше духовния подвиг на митрополит Михаил. Мястото на пророческото слово е заменено с дипломатичен език, в който сякаш се долавя повече страх от властта, отколкото благоговение пред Божия съд. Когато архипастирът започне да се движи по линията на „неутралност“, когато отсъства категоричното разграничаване между истина и лъжа, между светлина и тъмнина, тогава Църквата рискува да изгуби своята сол и да бъде тъпкана от нозете на политическата целесъобразност.

Митрополит Михаил ясно показа, че духовната свобода не е удобство, а подвиг. Тя не се изразява в съгласие с всяка власт, а в готовността да ѝ се противопоставиш, когато тя посяга на светинята. Тази свобода днес изглежда застрашена не от явен атеизъм, а от подмолно равнодушие, прикрито зад формализма на институционалната йерархия.

Нима забравихме, че Църквата е разпната между времето и вечността, между Кесаря и Христос? И че именно в този кръст е нейната сила – не в удобството на мълчанието, а в смелостта на изповедта?

Фигурата на митрополит Михаил не бива да се третира като спомен от едно минало, а като въпрос към нашето настояще: имаме ли днес архиереи, които да носят същия дух? Готова ли е Църквата в лицето на своите предстоятели да понесе отново мъченическия път, ако се наложи, или ще предпочете комфорта на „добросъседските отношения“ с политическите власти – било те източни или западни?

Историята на Православието у нас е кръстен път. Личности като митрополит Михаил ни напомнят, че този път е възможен само ако Църквата остане верна на своя Господ, а не на логиката на този свят. И че истинската духовна власт не се придобива чрез титли и синоди, а чрез кръст, истина и любов.

Лалю Метев, 6 април 2025 г.