Митрополит Михаил: забравен стълб на вярата

Митрополит Михаил Доростолски и Червенски остава един от най-светлите и непоколебими духовни стълбове на Българската православна църква в епохата на комунистическо господство. Неговата личност не е просто историческа – тя е пророческа. Той е живо свидетелство за верността към Христос във времена, когато истината беше гонена, а вярата – обречена на мълчание. Наред със светци и изповедници като митрополит Йосиф Скопски, св. Лука Войно-Ясенецки (Кримски) и отец Серафим Роуз, владиката Михаил стои като светла, мълчалива икона на това, какво означава да бъдеш православен пастир в свят, управляван от антихристови сили.

В условията на агресивна и системно налагана атеистична идеология, при методичното подчиняване на Църквата на тоталитарната държава, митрополит Михаил заема твърда, неподатлива на компромис позиция. Той отстоява не само каноничната свобода на Църквата, но и нейното богословско достойнство – онтологичното ѝ основание като Тяло Христово. Компромисът с безбожната власт за него би означавал не просто предателство към паството, а измена спрямо Самия Христос. И тъкмо това осъзнаване го поставя в редиците на изповедниците на вярата.

Подобна безкомпромисност откриваме и у митрополит Борис Неврокопски – друг мъченик на Църквата. Той ясно и недвусмислено указва на духовенството в епархията си да не сътрудничи с манипулативните структури, създадени от режима с цел легитимация на държавния контрол над църковния живот. Заради тази своя последователност митрополит Борис е обявен за „главен враг на народната власт в Пиринска Македония“ и намира смъртта си в едно от най-зловещите престъпления срещу духовенството през XX век.

Свети Лука Кримски – архиерей, учен и лекар – е друго свидетелство за живата, страдалческа истина на Православието в епохата на терор. Благодатта, която той носи, не угасва дори в затвори, лагери и болници, където е подложен на нечовешки страдания. Неотстъпчивостта му пред лицето на злото е и мярката, по която можем да съпоставим духовната висота на митрополит Михаил.

И тук възниква неотложният въпрос: защо мълчим за митрополит Михаил?
Защо това неглижиране продължава?
Защо в официалните позиции на Св. Синод липсва дори намек за канонично разглеждане на въпроса за неговото възпоменание и евентуално прославление?
Защо, защо, защо?

Причините несъмнено са дълбоки. Една от тях е, че мълчанието и страхът – наследени от тоталитарното минало – все още обвиват Църквата като духовен смог. Въпросът не е само исторически, а преди всичко – еклисиологичен и духовен: готови ли сме да погледнем в очите не само на мъчениците, но и на доносниците?
Да посочим не само героите, но и онези, които са предавали?
Да възстановим Истината – не като акт на осъждане, а като акт на изцеление и памет?

На този фон настоящият патриарх на Българската православна църква, Даниил, изпъква като противоречива фигура. От една страна, в неговите слова звучат критики срещу „болшевишкия, атеистичен манталитет“, който, по негови думи, и до днес блокира интеграцията на религиозното образование в обществения живот. Това, само по себе си, би могло да бъде началото на духовна реформация. Но от друга страна, самият патриарх носи в себе си белезите на онази епоха – не само чрез институционална приемственост, но и чрез определени биографични моменти и връзки с фигури, близки до идеологемите на комунистическия и постсъветския консерватизъм.

Тези вътрешни противоречия подкопават автентичността на неговите послания. Духовното обновление не може да настъпи без пълно покаяние и осмисляне на миналото. Без ясно разграничаване от съучастието на част от клира в престъпленията на режима, всяка претенция за морално водачество ще остане куха.

Истината за митрополит Михаил не може и не бива да остане в сянка. Възкресяването на неговата памет е не просто историческа справедливост – това е богословски акт, свидетелство за способността на Църквата да се покайва и да се върне към самата себе си. Да се изрече Истината – както казва св. Максим Изповедник – не е плод на човешка смелост, а на Христова благодат.

Бъдещето на Българската православна църква ще зависи от способността ѝ да възстанови своята памет, да признае мъчениците си, и да призове отново на амвона гласовете на истинските пастири. В това усилие няма място за страх. Защото, както свидетелства апостол Павел:
„Не ни е дал Бог дух на страх, а на сила, любов и целомъдрие“ (2 Тим. 1:7).

Лалю Метев, 6 април 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.