По случай 82 години от спасяването на българските евреи

В годините на най-дълбока човешка тъмнина, когато Втората световна война преобрази света в сцена на страх, предателства и масова деградация на човешкото достойнство, в Царство България се въздигна един кротък, но непримирим глас. Глас, който не принадлежеше на политик или пълководец, а на архипастир — човек на вярата, на съвестта, на дълбоката лична отговорност пред Бога и историята. Това бе гласът на митрополит Михаил Доростолски и Червенски, наша кръв.

Когато българското правителство, под натиска на нацистка Германия, въведе Закона за защита на нацията — закон, който легализираше дискриминацията и изключването на цели общности — Църквата бе изправена пред съдбоносно изпитание: да благослови или да замълчи; да угоди или да свидетелства.

На историческата среща през 1943 г. със злощастния министър-председател Богдан Филов, също наш сродник, трима митрополити представиха позицията на Светия Синод. Един говори за политически съображения. Друг — за икономически последствия. Но само един проговори от дълбините на евангелската съвест. Само един нарече злото по име. Това бе Михаил.

Неговите думи не бяха нито дипломатични, нито удобни. Те не търсеха компромис, нито утеха за събеседниците му. Те бяха думи на човек, който помни, че над всяка земна власт стои Божият съд, че „по-добре е да се покоряваме на Бога, а не на човеците“ (Деян. 5:29). Той не просто възрази. Той изповяда Истината, както я познава Църквата — не теоретична, не символична, а въплътена в любов към човека, към „другия“, към преследвания, към обявения за „враг“.

Митрополит Михаил не беше революционер. Не диреше власт, не търсеше влияние. Той беше пастир — и точно като пастир, не изостави „чуждите овце“, когато вълците се приближиха. Не предаде призванието си, за да угоди на властта. Напротив — той напомни, че Църквата не е съучастник на държавата, а неин съвестен коректив. Че християнството не е културен фон, а кръст и призив: дело, не само вяра; свидетелство, не само молитва; риск, не само ритуал.

В този смисъл, Михаил се вписва в живата традиция на отците на Църквата — като Василий Велики, който се противопостави на императора Валент; като Йоан Златоуст, изобличител на императрица Евдоксия. Той не беше сам. Той бе в лоното на съпротивляващата се Църква, тази, която не благославя несправедливостта, а я назовава. Която не служи на страха, а на любовта.

В сърцевината на богословското му свидетелство стои непоклатимият християнски възглед, че всеки човек носи образа Божий (Бит. 1:27). Че няма „втора категория“ човешки същества. Че дискриминацията по произход е богохулство, защото хули самия Творец, който „не гледа на лице“ (Рим. 2:11).

В Закона за защита на нацията митрополит Михаил разпозна не просто правна несправедливост, а духовна поквара, при която човешките закони се опитват да анулират Божия ред. В този момент той не само защити жертвите на закона, но и спаси Църквата от съучастие, от морална катастрофа, която можеше да я преследва исторически.

Макар гласът му да не бе чут от онези, които държаха властта, той бе чут от Небето. И бе запомнен от историята. Защото, както пише пророк Исаия, „ще се издигне знаме над народите… и ще бъде за светлина на народите“ (Ис. 11:10).

Митрополит Михаил не остави томове съчинения, не основе школа. Но остави нещо несравнимо по-силно: примера на съвест, която не се продава. Сърце, което не се страхува. Вяра, която действа.

И днес, когато езикът на омразата отново се опитва да стане институционален; когато страха от „другия“ се маскира като „национален интерес“; когато мнозина търсят Църква, която да мълчи или да угажда — примерът на митрополит Михаил е пророческо напомняне, че истинската Църква е онази, която гледа властта в очите и пита: „Това ли е правдата?“

Нека се учим от него. Нека не забравим, че светостта не винаги е облечена в слава, но винаги е облечена в Истина.

И нека се молим да имаме не само такива архипастири, но и такава съвест.

Лалю Метев, 9 април 2025 г.