С благословението на Българския патриарх Даниил, в катедралния храм „Св. Неделя“ в София бе отслужена заупокойна панихида по повод 100-годишнината от най-тежкия терористичен акт в българската история.

На 16 април 1925 г., Велики четвъртък, в разгара на Страстната седмица, България преживява най-тежкия терористичен акт в своята история.

По време на заупокойната служба в софийския катедрален храм „Света Неделя“, където се провежда опелото на убития два дни по-рано генерал Константин Георгиев, организирана група терористи взривява покрива на църквата. Зловещият замисъл е осъществен от крайнолеви конспиратори от Военната организация на Българската комунистическа партия (тогава действаща в нелегалност).

Атентатът в църквата „Света Неделя“ се оказва най-кървавият терористичен акт в българската история и по онова време – един от най-мащабните в света.

В храма по това време се намират стотици – офицери, държавници, духовници и миряни. Целта на атентата е да бъде унищожен политическият и военен елит на страната, включително и цар Борис III, който по стечение на обстоятелствата не присъства на службата. При взрива загиват 134 души – офицери, държавници, духовници и обикновени граждани, а над 500 са ранени. Мнозина от пострадалите по-късно умират от раните си.

Атентатът в „Света Неделя“ не е просто криминален акт — той е насилие срещу самата държавност, срещу храма като място на утеха и молитва, и срещу народа като общност. Духовната дързост на престъплението го превръща в трагичен символ на времената, в които идеологията обезценява човешкия живот и свещеното се превръща в мишена.

Атентатът в „Света Неделя“ остава като трагичен символ на насилието, което идеологическото заслепение може да причини — срещу държавата, срещу вярата, срещу самото човешко същество.

Атентатът в „Св. Неделя“ остава не просто историческо престъпление срещу държавата, а и богоборческо посегателство срещу светостта на храма — мястото, където човек търси утеха, мир и надежда. Това е удар не само срещу телата на хората, но и срещу техния дух – опит да бъде обезсилена вярата им, да бъде разкъсана връзката между народа и неговия Бог.

Словото на Българския патриарх Даниил, произнесено на 9 април 2025 г. по повод панихидата за жертвите от атентата на 16 април 1925 г. в катедралата „Света Неделя“, представлява дълбок размисъл върху трагичните събития и тяхното значение за съвременното общество.​

Патриарх Даниил започва с припомняне на ужасяващото покушение, извършено преди сто години в катедралата „Света Неделя“. Той подчертава жестокостта и безчовечността на акта, както и необходимостта от молитва за упокой на невинните жертви. Патриархът акцентира върху християнското учение за любовта към всички хора, включително и към тези, които вършат зло, като цитира думите на Иисус Христос от Евангелието на Матей (5:44-45).​

В словото се прави връзка между атентата и дълбокото проникване на греха в човешката природа. Патриархът отбелязва, че насилието не е решение на проблемите и че единственият път към истинско и трайно решение е чрез любовта и прошката, както учи Христос. Той осъжда извършеното престъпление, подчертавайки, че няма оправдание за такъв акт, но също така отбелязва възможността за прошка при наличие на искрено покаяние.​

Словото на патриарх Даниил бе богословски обосновано и отразява основните принципи на християнската вяра – любов, прошка и осъждане на насилието. Той умело свързва историческите събития с вечните истини на Евангелието, като подчертава необходимостта от покаяние и промяна в сърцата на хората. Въпреки това, словото би могло да включи по-конкретни призиви към съвременното общество за избягване на подобни трагедии в бъдеще и за насърчаване на диалог и разбирателство между различните обществени групи.​

Словото на патриарх Даниил бе силно и вдъхновяващо послание, което ни напомня за ужасите на миналото и необходимостта от духовно обновление. То ни призовава към размисъл върху собствените ни действия и отношението ни към другите, като ни насочва към пътя на любовта, прошката и мира.

В словото след панихидата бе подчертано, че Църквата не отговаря на злото със злоба, а с молитва; не с отмъщение, а със сълза, която се превръща в памет. Паметта е съпротива срещу повторението. Паметта е молитвено свидетелство, че човешкият живот е свят, защото е сътворен по образ Божий (Бит. 1:27). Всяко посягане срещу човека е бунт срещу този образ.

За нас, вярващите, загиналите в „Св. Неделя“ не са просто жертви — те са свидетели на времето, което подложи България на нравствена и духовна проба. Те са мълчалив укор срещу омразата и насилието, които никога не водят към справедливост, а само към нови страдания. Християнството не издига олтари на мъстта, а кръстове на прошката и покаянието. Затова панихидата е не само акт на памет, но и апел към национално очистване от всички форми на идеологическо идолопоклонство, които обожествяват земната власт и оправдават проливането на невинна кръв.

В този ден, под възстановения купол на „Св. Неделя“, Църквата ни припомня, че Христос е Кръст и Възкресение — че страданието не е последна дума, а път към преобразяване. И че народ, който помни и се моли, не може да бъде сломен от злото. Панихидата стана молитвено и пророческо събитие – едновременно възпоменание и нравствен зов към съвременния човек, който често забравя колко лесно злото може да се промъкне под прикритието на „велика цел“ или „висша идея“.

Нека паметта за жертвите бъде за нас светилник, който да ни води в мрака на всяко ново време – с кротост, с истина и с непоклатимата вяра, че „всички сме членове един на друг“ (Еф. 4:25), и че „не се побеждава злото със зло, а със добро“ (Рим. 12:21).

Бог да прости жертвите на комунизма – и нека паметта им бъде вечна.

Лалю Метев, 9 април 2025 г.


---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


Слово на Българския патриарх Даниил на Панихидата за жертвите
от атентата на 16 април 1925 г. в катедралата „Света Неделя“

09.04.2025 | Българска Патриаршия

Едно зловещо покушение, извършено точно преди столетие в този свят Божи дом, катедрален храм на Софийските митрополити, и днес продължава да вцепенява сърцата ни и да ужасява християнската и човешката ни съвест с жестокостта и безчовечността на своя замисъл, с хладнокръвието и безбожната дързост, с които е било извършено. Всяка година от тогава и досега ние възнасяме нашите молитви за упокой на невинните жертви на това тежко престъпление и молим Бога за Неговата милост към всички човеци: както към жертвите на това и подобните на него престъпления, така и към всички онези, които се оставят да бъдат използвани като оръдия на разрушителната сила на злото в нашия свят. Така ни учи нашият Господ и Спасител Иисус Христос, така проповядва и Неговата света Църква от самото начало на своето съществуване: да имаме любов не само към тези, които ни обичат и ни правят добро, защото това умеят всички, но и към онези, които ни проклинат и мразят, обиждат и гонят (срв. Мат. 5:44), и да прощаваме на всички, защото и Сам нашият Бог „… оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45), и с Отеческата Си любов е готов да прости на всички човеци техните прегрешения.

Извършен в навечерието на Възкресение Христово, на Велики четвъртък – деня на Тайната вечеря на Господа с Неговите свети апостоли, атентатът в този православен храм е емблематичен пример за дълбочината, до която грехът прониква в човешката природа и замъглява в съзнанието ни Божия образ, според който сме сътворени. Грехът е в човека още от времето на нашите прародители, ала в човека е и силата, която Бог дава за борба с греха. Животът е дар от Бога – Който Сам е Живот и единственият Източник и Подател на живота, – и никой не може да отнема своеволно ничий живот, независимо от каквито и да било съображения, оправдания или извинения. Човешката история недвусмислено свидетелства за това, че нито един въпрос или проблем не е намирал истинско и трайно решение по насилствен път. Насилието ражда ново насилие; насилствената смърт ражда още насилствена смърт. Такава може да бъде единствено логиката на света, който лежи в зло, от която нашият Господ Иисус Христос ни е освободил, като ни е дарувал Своя Нов закон и Завет на любовта – включително и особено към нашите врагове.

Извършеното в този свят Божи храм дръзко убийство на личности от държавното и военното ръководство на Царство България, а заедно с тях – и на множество невинни жертви, включително и деца, от комунистически и атеистически кръгове представлява тежък грях и престъпление, за което са възможни най-различни обяснения, но за което няма и не може да има никакво оправдание. Грехът може да бъде простен, при наличие на дълбоко и искрено покаяние, но престъплението трябва да бъде помнено, за да не бъде повтаряно. В паметта на Православната ни църква и на нашия народ атентатът в катедралата „Света Неделя“ остава завинаги едно позорно петно от миналото, което може да бъде изчистено единствено по пътя на покаянието. С присъствието тук в този ден и с нашата обща молитва за невинните жертви на това кърваво злодеяние ние свидетелстваме пред Бога и пред цялата Църква Христова за това, че сме осъзнали греха на нашите предци и че в нас има решимост и воля за промяна.

Бог да прости и да упокои при Себе Си жертвите от възпоменаваното днес ужасно престъпление, както и всички жертви на омразата на човек към човека. Да ги помилва и да ги приеме, като благ и Човеколюбец, в Своите небесни жилища, а на нас да дава разум и мъдрост: да страним от всеки зъл помисъл, да ценим и свято да пазим и своя, и чуждия живот, да уважаваме всеки човек, независимо от различията между нас, и да стоим далеч от всяко зломислие и злодеяние!

Вечна и блажена да бъде паметта на невинните жертви от атентата в Софийския митрополитски катедрален храм „Света великомъченица Неделя“!

† ДАНИИЛ, Патриарх Български


---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


Анализ и богословски размисъл върху словото на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил, произнесено по повод 100-годишнината от атентата в катедралата „Св. Неделя“

На 16 април 1925 година, в самото сърце на Великия пост, в ден свещен за Църквата — Велики четвъртък според тогавашния календар — българската история бе разтърсена от едно от най-чудовищните политически престъпления в ХХ век: терористичният акт в катедралния храм „Св. Неделя“, отнел живота на над 200 души — държавници, военни, духовници, обикновени граждани, включително жени и деца.

Сто години по-късно, в едно изпълнено с богословска тежест слово, но в свое физическо отсъствие от самото място на паметта, патриарх Даниил отправя послание, в което се преплитат нравственият императив за осъждане на злото, богословската потребност от покаяние и молитва, както и историческият стремеж за духовно преодоляване на травмата чрез памет и истина. Анализът на това слово, особено в контекста на вековния юбилей, изисква внимание не само към езика и структурата му, но и към мълчанията, нюансите и недоизказаното.

1. Осъждане на самия акт — безусловно и ясно

Патриархът използва категорична морална и богословска терминология, за да опише случилото се:

• „зловещо покушение“

• „жестокост и безчовечност на замисъла“

• „тежко престъпление“

• „дръзко убийство“

• „кърваво злодеяние“

• „ужасно престъпление“

• „позорно петно от миналото“

Тези изрази не са просто оценъчни — те са част от богословски речник, който определя деянието като обективно зло, като грях, който не подлежи на релационизъм. Това съответства на православното разбиране, че злото не е просто отсъствие на добро, а активна воля, отдалечена от Бога — дори когато е обвита в идеологически или революционен романтизъм.

Извод: Патриархът е еднозначен в осъждането на акта. Тук няма място за компромис — зло, което отнема невинни животи в Божия храм, е грях срещу самото светилище на живота.

2. Кои са извършителите? – дипломатично назовани

В словото се казва:

„...извършено... от комунистически и атеистически кръгове...“

Това е важно — защото патриархът не скрива, че извършителите са мотивирани от идеология, която е враждебна на Бога и Църквата. Това е език, който обозначава не просто политическа принадлежност, а духовна позиция. Атеизмът тук не е философска теза, а антииконична реалност — бунт срещу образа Божий в човека.

И все пак, отсъства поименното посочване на БКП, Коминтерна, Георги Димитров, Васил Коларов — фигури и структури, без които този акт не би могъл да бъде замислен и осъществен. Избегнато е и всяко конкретно споменаване на историко-политическия контекст на репресиите, които следват атентата.

Извод: Посочването на „комунистически и атеистически кръгове“ е достатъчно за идентификация, но оставя усещане за премереност. От богословска гледна точка това може да се тълкува като желание да не се затвори пътят към покаяние на онези, които — по кръв или дух — са наследници на извършителите.

3. Покаяние – колективно, но не персонално

Най-същественият, но и най-деликатен момент от словото е следният пасаж:

„Ние свидетелстваме пред Бога и пред цялата Църква Христова за това, че сме осъзнали греха на нашите предци и че в нас има решимост и воля за промяна.“

Тук се откроява еклесиологичното „ние“ — Църквата като тяло Христово свидетелства. В този акт на памет и молитва Патриархът поставя себе си не над историята, а в нея — като част от поколение, което има задължение да „осъзнае“ и да се разкайва за миналото. Но покаянието е колективно, обобщено. То няма лична интроспективна дълбочина.

В контекста на това, че бащата на патриарха е бил висш функционер на милицията и на Държавна сигурност, при това във времето на Възродителния процес, а неговият духовен наставник – агент и сътрудник на ДС, този пасаж звучи като загатнато, почти символично признание. Но липсва лична изповед, която да даде на думите тежестта на свидетелство, а не просто на обобщено богословие.

Извод: Налице е усилие за духовна отговорност, но не и за лична изповед. От православна гледна точка истинското покаяние започва именно от сърцето на личността, която „вижда своя грях пред себе си винаги“ (Пс. 50:5).

4. Словото като пастирско послание — без екзистенциална дълбочина

Словото е добре структурирано, богословски издържано, изпълнено със споменаване на вечните категории – грях, покаяние, молитва, памет. Но то звучи по-скоро като официална проповед, отколкото като лична изповед или въздишка на сърцето.

Няма плач, няма вътрешна борба, няма изповед на поколенчески срам. Липсва онова, което великият Достоевски нарича „изповед в страдание“, чрез която злото се преодолява не с думи, а със сълзи.

Извод: Патриархът говори като архипастир, но не и като „един от нас“ — носещ тегобата на историята в личната си памет. Словото е достойно, но не е изстрадано.

5. Категоричност и мълчание — богословски и исторически баланс

Словото е категорично по отношение на злото, но уклончиво по отношение на историческите извършители. То е ясно в осъждането, но сдържано в признанието. Това е баланс, който често Църквата търси — да бъде пастир и изобличител едновременно, без да изгуби нито милостта, нито истината.

Но когато мълчанието започне да тежи повече от думите, възниква въпросът: Кой ще каже истината докрай?

Заключение: между светлината на прошката и сянката на мълчанието

Словото на патриарх Даниил е важен документ — богословски, нравствен и исторически. То отеква като камбана, призоваваща към покаяние, но ехото му остава приглушено от липсата на лична съпричастност и историческа конкретика.

На 100-годишнината от едно от най-жестоките злодеяния в нашата история, Църквата проговаря. Но историята чака не само слово — тя чака изповед. Изповед от сърце, в истина, със сълзи и с имената, които паметта на жертвите заслужава.

Лалю Метев, 10 април 2025 г.