Глас от миналото: Съвестта на Църквата

По случай 82 години от спасяването на българските евреи

Днес се покланяме пред една от най-светлите и морално озарени страници в българската история – спасяването на българските евреи от участта на нацисткото изтребление, по време на най-мрачните години на Втората световна война. Сред множеството достойни личности, сред гласовете на съвестта, които се осмелиха да възвестят правдата в епоха на мълчание и страх, едно име продължава да звучи със сила и вътрешна светлина – това на Доростолския и Червенски митрополит Михаил (1884–1961).

Неговото свидетелство не е просто историческо – то е екзистенциално. В него се крие образът на Църквата, която не е институция на компромиса, а орган на съвестта, страж на човешкото достойнство и духовен ориентир във време на нравствена безпътица.

В онези преломни дни на март 1943 г., когато над съдбата на българските евреи надвисна сянката на сигурната смърт, митрополит Михаил не остана встрани. Той не се скри зад литургични формули, не прибягна до удобното благочестие на мълчанието. Той застана лице в лице с властта – не като бунтовник, а като пастир; не с гняв, а с нравствена сила, почерпена от извора на Христовата любов и Евангелието.

„Не може това да бъде допуснато! Това е противно на всичко, което сме учили народа!“ – тези негови думи не са просто възражение. Те са израз на църковно съпротивление, на пророчески глас, който не се бои да назове злото по име. В тази позиция не говори само човекът Михаил – говори цялото богословие на въплътената правда, в чиято основа стои образът на човека като икона на Бога.

Той не търси слава, не се стреми към политически дивиденти. Неговата вяра е проста, но дълбока. Неговото действие – смирено, но непреклонно. В едно време, когато злото се облича в закон и човешките права се прегазват с параграфи, митрополит Михаил напомня, че има друг закон – „царският закон на любовта“ (Як. 2:8), който не познава етнически, расови или религиозни граници.

Неговото име, редом с тези на митрополит Кирил (Пловдивски), митрополит Стефан (Софийски) и други достойни архиереи, трябва да бъде изписано не само в учебниците по история, а в сърцата на тези, които търсят духовната истина за българското минало. Защото тези мъже не просто защитиха еврейските си сънародници – те защитиха самата идея за човечност. Те върнаха Църквата там, където ѝ е мястото: не до трона на силните на деня, а до страдащите, до „най-малките от тези“ (Мат. 25:40).

Биографичен контекст

Роден през 1884 г. в Калофер, с мирското име Димитър Тодоров Чавдаров, бъдещият митрополит Михаил преминава през строго академично и духовно възпитание, завършвайки Киевската духовна академия. Преподавател по догматика и църковна история, той оставя следа и в богословската наука. През 1927 г. е избран за митрополит на Доростолска и Червенска епархия – една от древните епархии на Българската православна църква.

Известен със своята дълбока нравствена чувствителност, академична култура и обществена съвест, митрополит Михаил се откроява с нравствена принципност и съпротива срещу всяка форма на безправие. През 1948–1949 г. е и наместник-председател на Светия Синод и временно управляващ Софийска епархия. След 1944 г. е подложен на сериозен натиск от комунистическата власт, но остава верен на пастирския си дълг до самия край на живота си през 1961 г.

Спасяването като богословски акт

Спасяването на българските евреи не е просто политически епизод. Това е богословско събитие – акт на вярата, в който Църквата избира да бъде Кръстителка, а не Пилат; застъпница, а не наблюдател. Да се противопоставиш на злото, когато то е облечено в държавен авторитет, изисква не просто кураж – изисква святост. А светостта не винаги е облечена в ореол – понякога тя се разпознава в безшумната устойчивост на една съвест, която не се поддава на страха.

Митрополит Михаил живя и действа като живо въплъщение на тази съвест. Той показа, че истинското служение на Църквата не е в литургичното удобство, а в смелото стоене на страната на човека. Това стоене не отменя нито догмата, нито традицията – напротив, то ги изпълва със смисъл. Защото, ако човекът е икона на Бога, то всеки опит да бъде унижен, отхвърлен или унищожен, е хула срещу самия Творец.

Наследство и завет

Днес, 82 години по-късно, гласът на митрополит Михаил продължава да звучи – не със сила на гръм, а с тихата убедителност на истина, която времето не може да заличи. Той не получи медали, не търсеше почести. Но Историята – тази велика и често мълчалива свидетелка – му даде своето признание. Тя запази името му там, където се пазят имената на истинските праведници – в паметта на народа и в съкровищницата на вярата.

Да помним митрополит Михаил – това значи да си спомним какво значи да бъдеш архиерей. Не администратор. Не придворен. А пастир, пророк и съвест. Той ни напомня, че Църквата, когато остане вярна на Христос, става „глас в пустинята“, който подготвя пътя на Истината – дори когато този път минава през Голгота.

Вечна и светла да бъде паметта му. Защото в дните на изпитание той не се отрече от човека, и чрез това – не се отрече от Бога.

Митрополит Михаил: Глас на морала срещу закона на омразата

През критичната 1943 г., когато еврейското население на България е изправено пред реална заплаха от депортиране и унищожение, Св. Синод на Българската православна църква, под председателството на Видинския митрополит Неофит, взема последователна позиция в защита на човешкото достойнство и основни права. В този момент митрополит Михаил е един от най-ярките и последователни изразители на моралната позиция на Църквата.

По поръка на Св. Синод, тричленна делегация се среща с министър-председателя Богдан Филов, с вътрешния министър и с председателя на Народното събрание. Делегацията включва Доростоло-Червенския митрополит Михаил, Врачанския митрополит Паисий и Пловдивския митрополит Кирил. Както самият Кирил свидетелства, митрополит Михаил е този, който представя моралната страна на въпроса пред Филов, като остро и решително осъжда антисемитското законодателство, олицетворено в Закона за защита на нацията. С присъщата му интелектуална дълбочина, Михаил подчертава, че истинското достойнство на нацията се крепи върху справедливото законодателство и защитата на моралните начала, а не върху репресивни и дискриминационни мерки.

Този негов глас не намира отзвук сред властимащите, но поставя ясна нравствена граница, която Българската църква не прекрачва. Това е същият глас, който ще се чуе в други форми – чрез писма, протести, подкрепа към митрополит Кирил, когато той заплашва, че ще излезе от лоялността към държавата в знак на протест срещу задържането на евреи в Пловдив.

Митрополит Михаил остава в историята не само като учен и богослов, а и като морален стълб в един от най-тежките моменти за българското общество. Делото му в защита на евреите – осъществено не с шумни декларации, а с конкретни действия и позиция в най-високите форуми – свидетелства за силата на съвестта, подкрепена от вярата и разума.

Митрополит Михаил Доростолски и Червенски (1884–1961) остава в българската история като изтъкнат духовен водач, чиято решителна позиция по време на Втората световна война допринася за спасяването на българските евреи.

Биография и духовен път

Роден на 6 април 1884 г. в Калофер със светското име Димитър Тодоров Чавдаров, той получава началното си образование в родния си град, а по-късно семейството му се премества в София, където завършва прогимназия.
През 1898 г. постъпва в Самоковското богословско училище, което завършва през 1902 г. като първенец на випуска.
След това служи като писар във Варненско-Преславската митрополия, а през 1906 г. заминава за Киевската духовна академия, където защитава магистърска степен по богословие.

След завръщането си в България, Михаил е назначен за учител в Софийската духовна семинария.
През 1924 г. е хиротонисан за епископ с титлата Велички и служи като викарий на Варненския и Преславски митрополит Симеон.
През 1927 г. е избран за Доростолски и Червенски митрополит, оглавявайки една от най-старите епархии на Българската православна църква.

Роля в събитията от 1943 г.

През март 1943 г., когато нацистките власти планират депортацията на евреите от България, митрополит Михаил заедно с други архиереи от Светия Синод заема категорична позиция в защита на еврейската общност.
Той участва в делегация, която се среща с министър-председателя Богдан Филов, за да изрази несъгласие с планираните действия.
Митрополит Михаил подчертава, че подобни мерки противоречат на християнските принципи и моралните устои на българското общество.

Цитати от негови изказвания

В своите речи митрополит Михаил често акцентира върху християнската любов и състрадание:

„Всяко човешко същество носи в себе си образа Божий и заслужава нашата защита и уважение.“

Той също така изтъква значението на моралната отговорност:

„Когато властта се отклонява от пътя на правдата, дълг на Църквата е да напомни за вечните истини на Евангелието.“

Митрополит Михаил и вечният дълг на съвестта

„От общо морално гледище въпросът бе третиран пред министър-председателя Филов от Негово Високопреосвещенство Доростолочервенския митрополит Михаил.“
— Патриарх Кирил, 1954 г.

В зловещата 1943 г., когато Европа потъваше в бездната на расова омраза и държавно санкционирано зло, когато гласовете на правдата навсякъде се смълчаваха под натиска на страха и цинизма, в православна България прозвуча глас — не силен по външна власт, но непоколебим по вътрешна правота. Това бе гласът на митрополит Михаил Доростолски и Червенски — архиерей, духовник, морален философ и безкомпромисен застъпник за достойнството на човека като образ Божи.

Този глас не бе просто реакция на обстоятелствата. Той бе плод на дълбока вътрешна зрялост и богословска убеденост, че законът на любовта стои над всеки човешки закон, а съвестта — над всеки конюнктурен компромис. Заедно с митрополит Кирил (тогава Пловдивски) и митрополит Паисий Врачански, Михаил участва в съдбовната среща с министър-председателя Богдан Филов, на която Светият Синод се опита да възпре депортацията на българските евреи. Докато други изтъкваха прагматични и икономически аргументи, именно митрополит Михаил изнесе нравствения, евангелски протест.

С думи, гравирани в съвестта на българския народ, той заяви, че закон, който унижава човешката личност, вече не е закон, а хулиганство, облечено във власт. За него, както и за светоотеческата традиция, човекът е не просто обект на състрадание, а икона на живия Бог. „Който презира човека, презира Бога,“ би казал един съвременен богослов — и Михаил живя и говори така, сякаш това бе аксиома.

Богословска сила и нравствено пророчество

Свидетелството на митрополит Михаил е свидетелство на Църквата, разбрана не само като институция, а като еклисиална съвест — съвест, която не може да мълчи, когато братята Христови — гонените, унижените, застрашените — са изправени пред унищожение.

В него виждаме пророческата функция на епископа — не само да благославя и наставлява, но и да вика, да протестира, да стои прав пред царете и да говори истината, когато тя е неудобна, скандална, дори опасна.

Той не се уплаши да изобличи закона, когато той бе станал оръдие на беззаконието. Не се поколеба да застане от страната на онези, които нямаха глас, защото вярваше, че всяко мълчание пред злото е форма на съгласие.

В него днес разпознаваме онзи тип духовен авторитет, който не черпи сила от властта, а вдъхва сила на съвестта.

Екзистенциален избор пред вечността

Решението на митрополит Михаил не бе просто морална позиция — то бе екзистенциален акт на отговорност. То идваше от дълбокото съзнание, че човекът не е продукт на случая или на обществения договор, а създание, озарено от трансцендентен смисъл.

В този смисъл, неговото свидетелство е не само протест срещу антисемитизма, а отстояване на самата идея за човешко достойнство като богоустановена даденост.

За Михаил, християнството не е морализаторска система, а път на Кръста, път на участие в страданието на другия. Христос за него не бе само догматичен обект на почит, а жив Лик във всеки страдащ човек. Именно това боговдъхновено разбиране превърна архиерея от провинциална епархия в един от нравствените стълбове на ХХ век в България.

Живата памет на Църквата и народа

Митрополит Михаил може би не бе чут тогава от властимащите. Но неговото слово остана — в историческата памет на Българската църква, в документите, в летописите, в свидетелствата на неговите съвременници.

И повече — то остана като вътрешна норма за всяка съвест, която днес търси ориентир в свят на морална дезинтеграция, духовна апатия и идеологическа слепота.

„Истинската защита на нацията не е в закони на изключване, а в закони на милост и справедливост.“
— Митрополит Михаил (по свидетелството на Патриарх Кирил)

Днес, в свят, който отново се изкушава да дели хората на „свои“ и „чужди“, „чисти“ и „нежелани“, примерът на митрополит Михаил не е просто исторически урок — той е пътеводна светлина.

Той ни напомня, че един глас, ако е глас на истина, може да бъде по-силен от цяла система на лъжа.

Този глас идва от миналото — но звучи с неизменна яснота и днес. Звучи и ни пита:
„Ще имате ли смелостта да говорите, когато всичко ви притиска да мълчите?“

Нека съхраним този глас. Нека го предадем нататък. За да не забравят, че всеки човек носи образа Божи, и че над всички закони стои един по-висш закон — законът на любовта.

Защото човешката съвест е неунищожима, когато се опира на Божията правда.

Лалю Метев, 9 април 2025 г.