„От общо морално гледище въпросът бе третиран пред министър-председателя Филов от Негово Високопреосвещенство Доростолочервенския митрополит Михаил.“
— Патриарх Кирил, 1954 г.

В зловещата сянка на 1943 г., когато мракът на омразата се сгъстяваше над Европа, в сърцето на православна България прозвуча един глас — ясен, неустрашим, пророчески. Това бе гласът на митрополит Михаил Доростолски и Червенски — архиерей, богослов и духовен страж, който не се поколеба да се противопостави на беззаконието, облечено в законова форма. Той стана живо въплъщение на съвестта на Църквата — съвест, която дори когато остане самотна, избира верността към Христос пред мълчаливото съгласие със злото.

По време на историческите срещи със злощастния министър-председател Богдан Филов, вътрешния министър и председателя на Народното събрание, Светият Синод, воден от Видинския митрополит Неофит, бе представен от трима архиереи. Митрополит Паисий Врачански изложи политическите доводи, митрополит Кирил (по-късно Български патриарх) — икономическите съображения. Но именно нравственият и богословски протест — същината на духовното свидетелство — бе изразен от митрополит Михаил. Неговото слово не беше просто църковно становище, а пламенно и безкомпромисно свидетелство срещу антисемитския Закон за защита на нацията — закон, който оскверняваше образа Божи в човека и разрушаваше основите на всяко правдолюбиво общество.

Митрополит Михаил говореше не от името на църковната институция, а от дълбокото евангелско разбиране, че всяка власт — дори най-законната — е подложена на съда на Божията правда. Той защити правото на живот, достойнство и спасение на онези, които властта беше обявила за „чужди“. Той не се позова на конюнктура, а на вечната истина: че няма закон, който да има стойност, ако противоречи на Закона на любовта.

Тогава неговите думи не бяха приети. Но не бяха и забравени. Те отекват и до днес като живо напомняне, че истинската Църква не е удобна и мълчалива, а изповедна и саможертвена. Християнството не е религия на компромисите, а духовен подвиг, който понякога изисква да се застане срещу тълпата, срещу властта, срещу дори собствените страхове — в името на Истината.

В лицето на митрополит Михаил Църквата изпълни своята пророческа мисия — не само да утешава и благославя, но и да изобличава, да възпитава, да бъде нравствено огледало пред обществото. Неговата епископска роля надхвърли литургичното и административното; той стана жив апостол на Христос в един период на мълчание, когато думите можеха да струват живот. Но това мълчание — беше съучастие.

Митрополит Михаил защити тези, които бяха лишени от глас. Той свидетелства за Христа в страдащите, преследваните, заплашваните. В него виждаме как съвестта, закалена в молитва и истина, се изправя пред силите на лъжата не с оръжие, а с духовна твърдост. Неговият живот и слово изпълняват сърцевината на епископската функция — да бъде пазител на правдата и застъпник за всяко човешко същество, носещо в себе си образа Божи.

Днес, в нови времена на изпитания, раздвоения и нравствена дезориентация, когато езикът на омразата отново набира сила, примерът на митрополит Михаил свети като фар в духовната мъгла на съвремието ни. Той ни напомня, че моралната смелост не е просто личен избор, а дълг пред Бога и ближния. И че е възможно — дори необходимо — Църквата да бъде глас на съвестта, който не само говори, но и действа, когато човешкото достойнство е потъпкано.

Митрополит Михаил не беше революционер, нито политик. Той беше пастир, но пастир, който носеше кръста на своето време с яснотата на пророк и със състраданието на светец. Неговият глас не беше глас на бунт, а на истина; не вик на отмъщение, а зов за милост и човещина. Именно затова неговият пример продължава да отеква и днес — не в протоколите, а в сърцата на тези, които вярват, че Църквата не е само дом за душите, а и будител на народната съвест.

Затова си спомняме за него не с обикновена почит, а с благоговейно признание. Той не остави богословски трактати или политически манифести. Остави ни нещо по-голямо — живото свидетелство на едно съвестно сърце, което предпочете да бъде светлина в тъмнината, отколкото да се слее с нея.

Нека паметта за митрополит Михаил остане винаги будна. Нека ни вдъхновява да не предаваме истината, дори когато тя е неудобна. И нека в неговия образ видим какво означава да бъдеш истински християнин — не по формата на вярата, а по дързостта на любовта.

Лалю Метев, 9 април 2025 г.